Sinar. Казват, че да снимаш с него е религия. Казват, че това е най-върховното блаженство. Казват, че това е просто един друг свят – свят, в който искат да живеят завинаги. Свят, наречен Sinar.

Да надникнем в него е лесно. Сложното е да заживеем там. Колкото е достъпен за едни, толкова е недостъпен за други. Обяснимо е. Върховни технологии, върховни постижения, върховни възможности и съответстваща цена. Всяка една камера, носеща името Sinar притежава уникални характеристики, които не се срещат при никой друг производител. Тръгнем ли да разказваме всичко подробно, вярвайте, няколко списания ще ни трябват. Но все пак решихме да ви направим съпричастни към последното постижение в света, наречен Sinar – новата средноформатна камера Hy6. Простете, това не е камера. Това е цяла система. Та да надникнем в нейния свят.

Sinar Hy6 е резултат от технологичното коопериране между Sinar AG, Швейцария, Jenoptic (един от заводите на Carl Zeiss Group, Германия) и Franke & Heidecke, Германия (производител на легендарните камери Rollei), обединили в един продукт редица иновативни технологии и специфични характеристики, необходими в High-end фотографията. Не случайно е избрано и името на системата – Sinar Hy6. Hy идва от Hybrid (заради възможността на камерата да работи както с цифрови, така и с аналогови гърбове), а 6 означава, че с нея може да се снима и 6х6. И не само това – тя е подготвена и за бъдещето, като създателите ù са предвидили да може да работи и с по-големи CCD матрици. Като типична цялостна цифрова система, Sinar Hy6 поддържа всички цифрови продукти на компанията, базирана е на отворена система и може лесно да се приспособява към бъдещите разработки.

Уникалните неща.

Сърцето на тази система е камерата – единствената средноформатна автофокусна камера, която освен в стандартния формат 6х4,5, може да снима и в класическия 6х6. Може да работи както с цифрови, така и с аналогови гърбове, при това и на други производители. В това отношение не е единствената, но обединението Sinar, Jenoptic и Franke & Heidecke, е първото, което предлага подобна възможност. И още. Гърбът може да се върти на 90о, без да се налага изваждането му – изключително улеснение при често редуване на хоризонтални и вертикални кадри при снимане във формат 6х4,5. И още. Цифровите гърбове на Sinar от серията eMotion са с независимо захранване и разполагат с вградена памет (3 или 6 Гбайта) и със слот за Compact Flash карта памет с максимален капацитет 8 Гбайта. Заедно с това може да бъде включен Firewire кабел за пренос на информацията директно на компютъра.

Sinar Hy6 има регулируема дръжка, която позволява оптимален и ергономичен контрол на апарата практически във всяка позиция. В нея е вграден LCD дисплей, изписаните параметри на който могат да се виждат независимо от това как фотографът променя позицията си. Навигацията в менюто е изключително лесна, интуитивна и удобна, а фотоапаратът може да бъде управляван и от компютър.

Сред иновациите заслужава да се отбележи новата система за директно задвижване на огледалото (Direct Drive Mirror), която прави движението на затвора значително по-плавно. Това води до намаляване на вибрациите и звука от затвора и създава по-голямо удобство в ежедневната работа.

Затворът е пердеобразен и електронно контролиран. За разлика от другите фотоапарати, на които за задействане на затвора са необходими от 50 до 100 ms, на Sinar са достатъчни само 5 ms – това е 10 до 20 пъти повече. Животът на затвора е 1 500 000 сработвания (!), скоростите варират в диапазона от 1/1000 s (най-бърз в класа си) до 32 s, включително B и T. Синхронизацията със светкавицата е с всичките времена.

Друга иновация е вградената светлоизмервателна система, която е независима от визьора. Тя дава свободата да се работи с удобен за целта визьор (призмен или шахтов), който се сменя според нуждите. Не е за пренебрегване и RGB сензорът от последно поколение, който се използва за определяне на баланса на бяло.

Към уникалните характеристики на Sinar Hy6 спокойно можем да отнесем и качеството на изображението, което се постига благодарение на специално създадените за камерата обективи. Предлагат се три марки – Schneider, Rollei и най-новото поколение Zeiss с изключителни параметри, създадени специално за тази камера.

Да не пропуснем и една удивителна функция, която дава възможност да се фокусира предварително в дадена точка, а самата камера се задейства автоматично, когато през въпросната точка премине някакъв обект. Удивително, нали? Можете предварително да кадрирате и само да изчакате целта да падне в „клопката“. Тази функция може да е полезна както при снимане на диви животни, птици, на спортни състезания, в студийната фотография, но и в куп други ситуации, когато бързата ви реакция може да се окаже от решаващо значение.

В заключение остана да споменем още нещо. През Sinar Hy6 може да се контролира и светкавицата. Светлоизмервателната система може да работи в 3 режима – интегрален, с приоритет в центъра, и точково измерване. Светлочувствителността е от 50–6400 ISO при работа с цифров гръб, а за аналоговия могат да се използват филми от 50 до 400 ASA.

Всичко, което ви разказахме тук може да ви звучи невероятно, но е факт. По всичко личи, че и този модел ще се превърне в поредната религия на редица професионални фотографи.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Преди около 2 месеца имах възможността за пръв път не само да докосна, но и да снимам с първия представител на новата цифрова серия фотоапарати PEN на Olympus – E-P1. След тежките, но качествени огледално-рефлексни фотоапарати и малките компактни, но не чак толкова добри камери просто не вярвах, че може да се конструира устройство, която хем да създава хубаво изображение, хем да не е чак толкова обемно и тежко. Всички тези мисли се изпариха още с първата снимка, която щракнах с Olympus E-P1 просто ей така. Не вярвах на очите си – качеството беше многократно по-високо от това на фотография, заснета с компактна камера, а в същия момент в ръцете си държах миниатюрно апаратче, на всичкото отгоре със сменяеми обективи. Удивлението ми беше още по-голямо, след като пробвах как то „се държи“ при високи чувствителности (до 1600 ISO) – отново несравнимо с компактните си събратя. А тествайки фотографските филтри, по-голямата част от които до голяма степен се доближават до любимата ми филмова фотография (особено „Пинхол“ и „Филмово зърно“), окончателно станах фен на новата серия PEN. Малко след това реших да изпробвам и възможностите на E-P1 за макроснимки. Бях толкова впечатлена от резултата, че реших, когато стигна до купуването на компактна цифрова камера, то тя без съмнение ще е PEN. Първо, защото ми дава свободата сама да управлявам настройките, с които снимам – фотоапаратът разполага с пълни ръчни настройки. Второ, защото на това малко, удобно и елегантно тяло мога да слагам обективи с различни фокусни разстояния в зависимост от ситуацията, която ще снимам, и трето, но не на последно място, мога да го събера в малка чантичка – край на мъкненето на тежките огледално-рефлексни камери и обективи, когато използването им не е чак толкова необходимо. Вярно, че качеството на изображението от моята DSLR камера и това на Olympus E-P1 не може, а и не бива да се сравнява, но всеки знае, че има ситуации, в които компактният фотоапарат е повече от достатъчен. Имайки предвид, че съм ярко изразена максималистка по отношение на качество на изображението, въпреки предимствата на компактните фотоапарати по отношение на размерите и теглото, така и не се реших да си купя – все виждах всички техни недостатъци. Просто компромисите, на които бях склонна, далеч бяха надвишавани в по-голяма или по-малка степен. Докато не се „срещнах“ с Olympus E-P1. Всичко беше толкова удивително! Можех да снимам с чувствителност до 800 ISO, без да ме притеснява шумът – първо, той не беше много, и второ – има по-скоро характер на филмово зърно, отколкото на цифров шум. При тежки светлинни условия и много контрастно осветление прегарянията в най-светлите места на изображението далеч не бяха толкова страшни като при „сапунерките“ – просто апаратът позволява снимане в RAW формат, където това до някаква степен може да се компенсира при отварянето на файла в RAW конвертора на Photoshop. И всичко това благодарение на новата система Micro 4/3 на Olympus, определяща просто един нов клас цифрови фотоапарати, които не са нито огледално-рефлексни, нито компактни.

Ето че само няколко месеца след премиерата на съвременния цифров наследник на легендарната серия PEN на Olympus – E-P1, компанията официално обяви появата и на новата си „рожба” – Olympus E-P2. Съчетаваща функционалността и мощността на огледално-рефлексните камери с простотата на използване и малките размери на компактните фотоапарати, новият ретро модел продължава традициите на своя предшественик, спечелил наградата EISA 2009/2010 в категорията „Най-добра камера на годината“ и станал пример за стил и качество. За разширяване на фотографските възможности Olympus E-P2 разполага с нов чехъл, позволяващ към камерата да се включи електронен визьор и други аксесоари. Освен вече познатите ни 6 фотографски филтъра в новата камера на Olympus са вградени още два – „Диорама“ и „Крос процес“ – видимо компанията продължава изключително успешно да развива първоначалната си идея серията PEN да запази максимално външния вид и възможностите на филмовите камери.

Истинска свобода при кадриране

Възможността за включване на допълнителен електронен визьор дава истинска свобода при кадриране. И то не само защото той позволява да се абстрахирате от околната среда и да „потънете“ в кадъра, който заснемате, но и защото Olympus, според мен, са направили нещо наистина революционно. Визьорът, който конструкторите на компанията ни предлагат, може да се наклонява на 90о, което не само напомня на средноформатна камера, но и гарантира допълнително удобство при кадриране. В него се вижда 100% от снимката, като изображението е с висок контраст и яркост.

И още едно улеснение, този път при снимане на видео – с помощта на специален адаптер в същия чехъл може да се включи допълнителен външен микрофон за подобряване на звука при заснемане на видеофилмчета.

Свобода на творчеството

Olympus E-P2 дава на фотографа практически безгранични възможности за себеизразяване. Към познатите ни шест фотографски филтъра са се присъединили още два. „Диорама“ помага за създаването на илюзия за действия, развиващи се в света на играчките, а „Крос процес“ изобразява уникална цветова гама. Освен това в камерата е добавена нова интелигентна функция за засилване на цветовете – i-Enhance, с помощта на която фотографиите стават по-наситени. Да не забравяме и познатите ни от Olympus E-P1 възможности за снимане с различни формати на кадъра, включително 6х6, както и мултиекспозицията. Подобно на своя предшественик и новият модел работи с режими i-Auto и е-Portrait.

Следящият автофокус е безценна функция при снимане на бързо движещи се обекти. За наша радост, тя е вече достъпна и в Olympus E-P2. А искате ли да видите резултата от вашата работа, с удоволствие ще може да го изобразите във вид на слайд шоу на екрана на телевизора си с помощта на HDMI интерфейс.

Елегантен дизайн и високо качество

Една от отличителните черти на Olympus E-P1 е неговият изключителен ретро дизайн с удобно разположение на всички бутони за управление. Olympus E-P2 не само че не отстъпва на него, но и донякъде го превъзхожда – металното му тяло вече е лъскаво черно, изглеждащо още по-елегантно и по-привлекателно. Фотографите по достойнство оцениха и качеството на изображението на стандарта Micro 4/3, доближаващо се до това на огледално-рефлексните камери – E-P2 работи със същия стандарт и предлага същото качество.

Освен познатите ни обективи за системата Micro 4/3 – M.ZUIKO DIGITAL 17mm F2.8 (палачинка) и M.ZUIKO DIGITAL 14–42mm F3.5–5.6, които бяха пуснати заедно с PEN E-P1, през първата половина на 2010 г. Olympus ще предложи още два модела – супер широкоъгълния M.ZUIKO DIGITAL ED 9–18mm F4.0–5.6 (18–36 mm, екв. на 35 mm) и телеобектива M.ZUIKO DIGITAL ED 14–150mm F4.0–5.6 (28–300 mm, екв. на 35 mm).

Подобно на предшественика си и Olympus E-P2 е с 12,3-Мпикселен сензор Live MOS, в който е вграден мощен стабилизатор на изображението с диапазон на действие 4 EV и система за автоматично почистване на матрицата. „Сърцето“ на Olympus E-P2 е графичният процесор от ново поколение True Pic V, гарантиращ висока скорост на работа, високо качество на фотографиите и възможност за използване на чувствителности до 6400 ISO. Управлението на камерата се опростява благодарение на интуитивния интерфейс, а ефектът от изменение на настройките в реално време се изобразява на големия LCD дисплей с диагонал 3 инча и технология HyperCrystal, както и в електронния визьор с разделителна способност 1 440 000 пиксела.

Вълшебството на HD видеозаснемането

С поддръжката на видеозаснемане във формат AVI със скорост 30 кадъра/s и разделителна способност 1280х720 пиксела и звук в PCM формат Olympus E-P2 ще ви позволи да откриете цялото вълшебство на създаването на филми. Максималната продължителност на клипа е до 7 минути непрекъснато снимане. Достъпни са много фотографски функции, включително фотографските филтри, контролът на дълбочината на острота и зрителния ъгъл, както и следящият автофокус. И още едно нововъведение – възможността за снимане в ръчен режим (М), която е истински подарък за творчески настроените натури. Докато снимате клип, е възможно да правите и статични фотографии.

Чрез специален адаптер, който се поставя в чехъла за светкавицата, към E-P2 може да се включи допълнителен външен микрофон за подобряване качеството на звука при видеозаснемане

Според Olympus новият Olympus E-P2 ще бъде пуснат в продажба през януари 2010 г., като в комплекта ще бъде включен и електронният визьор. А ние чакаме с нетърпение камерата да се появи и у нас – изключително ми е любопитно дали малкото минуси, които имаше Olympus E-P1, са отстранени и как работят новите функции и филтри. От Оlympus Bulgaria получих обещанието, че E-P2 ще ми бъде предоставен за тестване в мига, в който се появи на българска земя. Остава само търпеливо да чакаме…

Най-важните предимства, характеристики и възможности на Olympus E-P2:

» Лека и компактна система Micro 4/3.
» Стилно метално черно тяло.
» Чехъл за включване на електронен визьор, светкавица и адаптер за микрофон.
» 12,3-Мпикселен сензор Live MOS.
» Графичен процесор TruePic V.
» Вграден стабилизатор на изображението с ефективност до 4 EV.
» Адаптер за обективи от сериите ZUIKO DIGITАL и OM.
» Интуитивен интерфейс и изобразяване на ефектите в реално време.
» Автоматично разпознаване на сюжетите в режим i-Auto.
» Функция i-Enhance за повишаване на наситеността на цветовете.
» Функция e-Portrait с изчистване на кожата.
» Следящ автофокус.
» Технологии за разпознаване на лица и за корекции на сенките.
» 20 режима (5 експозиционни, i-Auto и 14 сюжетни програми).
» HD видео със стерео звук, контрол на дълбочината на острота и възможност за използване на фотографските филтри в режим М.
» Осем фотографски филтъра и 4 различни формата на кадъра – 16:9, 3:2, 4:3 и 6:6.
» Мултиекспозиция.
» Възможност за прилагане на филтрите върху вече заснет RAW кадър директно в камерата или чрез софтуера, влизащ в комплекта на фотоапарата.
» Серийни фотографии със скорост 3 кадъра/s (макс. 10 кадъра в режим RAW).
» Чувствителност от 100 до 6400 ISO.
» Бракетинг за експозицията и баланса на бяло.
» Автоматична ултразвукова система за почистване на матрицата.
» Едновременен запис на RAW и JPEG файлове.
» LCD HyperCrystal дисплей с диагонал 3 инча.
» Заключване на експозицията/фокуса.
» Слот за SD карта памет с поддръжка и на SDHC.
» Функция за автоматична градация на изображението за предотвратяване на „изгаряне“ на най-светлите и „потъване“ на най-тъмните участъци.

Ваня Абаджиева-Бучел

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

В средата на септември м.г. световният лидер в сферата на решения за цифрова обработка на изображения Canon обяви пускането на нова усъвършенствана платформа за печат. Наречена Canon imageRUNNER ADVANCE, тя включва съвършено нови модели многофункционални устройства за офиси и печат на малки тиражи, които са групирани в три серии – C5000, C7000 (многофункционални устройства за офиса) и C9000 (за печат на малки тиражи). Устройствата са разработени след множество проучвания за работата и изискванията на съвременните офиси от всякаква величина и потребностите на фирмите, занимаващи се с печат на малки тиражи – по-малки от тези, които могат да се печатат с някое от устройствата от серията imagePRESS на Canon. Характерно за всички нови модели е повишената производителност и ниво на конфиденциалност, снижените разходи по експлоатация и не на последно място, намаленото им влияние върху околната среда.

Многофункционалните устройства за цветен печат imageRUNNER ADVANCE от ново поколение са разработени, като са взети предвид мненията на множество клиенти и партньори. Всички модели потвърждават успеха на системата imageRUNNER и се отличават с множество усъвършенствания. Така например новият подобрен контролер предлага висока скорост на обработка на документите, осигуряваща по-висока производителност. Благодарение на работата на Canon по усъвършенстване на първата в отрасъла технология MEAP и сътрудничеството с лидерите в разработката на програмни продукти като Adobe, Microsoft и NTWare, интеграцията със стандартните офис системи е лесна, бърза и безпроблемна, което спомага за повишаване на производителност-та и безопасността.

imageRUNNER ADVANCE дава възможност за автоматизиране на процеса на интензивна обработка на документите и оптимизиране на писмената комуникация за повишаване на ефективността на работа на сътрудниците. Новата платформа позволява бързо сканиране на хартиени документи и разпращането им на няколко получатели. Поддръжката на нови формати в съответствие с изискванията на потребителите, включително Adobe PDF, Adobe PDF/A-1b, Office Open XML и Reader Extensions, гарантира удобство на работа с хартиени документи, позволява създаването на бележки, анотации и насочване на документите за продължително съхранение в специален архив.

Устройствата от серията imageRUNNER ADVANCE предлагат повишено ниво на защита на документите и съответстват на най-строгите стандарти за безопасност. Съобразно своите изисквания организациите и фирмите могат да се възползват от широк набор от решения за осигуряване на безопасността. Конфиденциалността се гарантира с помощта на идентификационна карта на сътрудниците и персонализирани настройки за печат, а също и благодарение на възможностите за използване на външен твърд диск. За защита на важни за бизнеса данни се използва устройство за блокиране на сканирането на печатни документи, съдържащи воден знак, а достъпът до сканираните във формат PDF документи се контролира от Adobe LiveCycle Rights Management Policy Server.

Всички многофункционални устройства от фамилията imageRUNNER ADVANCE имат висококачествен цветен, чувствителен на допир LCD дисплей с удобен потребителски интерфейс, позволяващ персонализиране на настройките за ускоряване на достъпа до най-важните функции с помощта на автоматизираните процеси за управление на документооборота.

При разработването на серията imageRUNNER ADVANCE компанията е положила доста усилия и за опазване на околната среда, като грижейки се за природата е отчела всички аспекти на експлоатация на устройствата и използването на отпечатаните на тях документи. Новите модели съответстват на най-високите стандарти за ефективно използване на електроенергията. Изхвърлянето на въглероден диоксид по общи показатели се е понижило с 50%. За производството на някои външни детайли е използвана биопластмаса. Всички модели съответстват на стандартите Energy Star и ROHS.

Вече стана въпрос за усъвършенстваната обработка на офисни документи, като за това принос имат и технологиите на Adobe, които позволяват повишаването на качеството на печат и сканиране и гарантират високо ниво на защита на документите. Това е постигнато на база глобалното сътрудничество между Canon Inc. и Adobe Systems Incorporated и споразуменията, сключени неотдавна в рамките на съществуващата между компаниите договореност, датираща от 2005 г. В съответствие с тях Canon може да използва редица технологии на Adobe, на основата на които са били разработени устройствата от серията imageRUNNER ADVANCE, а именно:

» Adobe PostScript 3 Printing – поддържането на тази фунция спомага за постигането на високо качество и ниво на управляемост на документите на достъпна цена.
» Adobe PDF – благодарение на поддръжката на технологията Adobe PDF, включително разширената PDF Reader, архивите PDF/A-1b, функцията за оптимизация на PDF файлове за Интернет, PDF формата и цифровите подписи, новите системи imageRUNNER ADVANCE позволяват на потребителите да усъвършенстват информационния документооборот в PDF формат с крайни потребители в рамките на централизираните бизнес процеси.
» Adobe LiveCycle Rights Management ES – възможността за интеграция с този продукт непосредствено от панела за управление на imageRUNNER ADVANCE устройствата позволява използването на политиките за безопасност LiveCycle за сканирани документи, гарантирайки защитата на ценна корпоративна информация, независимо от нейния подател или получател.

Серията imageRUNNER ADVANCE е нова платформа за работа с документи, предлагаща специално хардуерно и програмно осигуряване и услуги за оптимизация на съвременната бизнес среда. Поддръжката на най-новите възможности на Adobe PostScript, LiveCycle и формата PDF позволява на клиентите да постигнат висока гъвкавост при печат, сканиране и съхраняване на документи.

Сметнахме, че е добре да ви запознаем и с едно комплексно решение на Canon, притежаващо не само функции за управление на печата, но и редица възможности за улесняване на документооборота – uniFLOW Output Manager. Това е модулна система, притежаваща удобни средства за настройка и конфигуриране, които гарантират пълнофункционален документооборот и са оптимално решение за ефективно управление на високопроизводителните системи за печат.

Основните характеристики на uniFLOW Output Manager са:

» Гъвкаво управление и създаване на задачите за печат с използване на уеб интерфейс.
» Редактиране на съдържанието и макета на страниците.
» Съгласуване на атрибутите на заданието.
» Едновременна обработка на няколко задания.
» Централизирано управление на печата.
» Система за изготвяне на отчети и обратно начисляване с разширени възможности за настройки.
» Управление на каталозите.
» Балансиране на натоварването.
» Съвместимост с MEAP и JDF.
» Функции за управление на копирни центрове.

За тези, които използват предимно услугите за печат, uniFLOW Output Manager предлага редица улеснения, настройки, разширени функции за управление на разходите, поддръжка на системи за печат с повишени изисквания по отношение на безопасността, мигновено проследяване и обновление на състоянието. Поръчките за печат се задават съвсем лесно и безпроблемно – нужно е просто да се избере изпълнителят на услугата от списъка на „достъпните“ печатници и да се попълни контролен лист за задачата, в който се указват всички инструкции по печата, довършителната обработка и доставката. Допълнителният интерактивен каталог позволява избора на задания от предварително определен списък, изобразяващ се на екрана. Предвидена е и възможност за бързо повикване и повторен печат на по-рано изпълнени/обработени задания с помощта на удобен интуитивен потребителски интерфейс.

Поръчителите, притежаващи съответните права за достъп, могат да управляват собствените си отчетни записи – подход, който без съмнение понижава разходите за администриране. Клиентите могат да избират сами езика на интерфейса, схемите за формиране на цените, да указват алтернативни адреси за получаване на поръчките и отчетите си, да променят паролите си и да обновяват личните си данни. Достъпът до системата за печат може да бъде разрешен на ниво потребител, отдел или организация, с което разходите могат да се определят и регулират още по-точно.

Гъвкавото решение uniFLOW Output Manager поддържа множество различни системи за идентификация на потребителите, включително устройства за разпознаване на пръстови отпечатъци, магнитни и безконтактни смарт-карти и традиционните системи за въвеждане на парола от клавиатурата. След влизането в системата поръчителите могат да преглеждат информация за хода на обработката на заданията и състоянието на всяко едно от тях. В дневника за поръчки се съдържа пълен списък на всички изпълнени задания.

Сигурност на печата и отчетността

В корпоративните системи центърът за управление на печата изпълнява ролята на виртуален принтер за сътрудниците и получава задачи, прекалено сложни или с прекалено голям обем за обикновени многофункционални принтери. При това се икономисва време и се снижават разходите както за отделните потребители, така и за компанията като цяло. Решението позволява изпълняването на специални задачи като печат на обложки или задания от смесен тип.

Автоматично преразпределяне на задачите, базирано на определени правила (формат, цветност, цена на 1 отпечатана страница и т.н.)

Решение за безпроблемен печат

При интегрирането є в комплекса за производствен печат системата uniFLOW Output Manager може да бъде конфигурирана за подобрение на определен участък от процеса на документооборота или за оптимизация на целия процес, започвайки от формиране на заданието и завършвайки с довършителната обработка – изключително изгоден от икономическа гледна точка процес. И още – клиентите могат да изпращат големи поръчки за печат направо от своите компютри в автоматичен режим или с възможност за избор на параметрите. И всичко това бързо, лесно и безпроблемно – просто чрез неколкократно щракане с бутона на мишката. Благодарение на иновационната система за подаване на задачи се повишава ефективността, а разходите се съкращават забележимо.

Що се отнася до притежателите на такива печатни центрове, то тяхната работа също е силно улеснена. Вероятността от появата на грешки и случайно повторно печатане на една и съща поръчка се елиминира благодарение на цифровия контролен списък на заданията – не е нужно специално позвъняване до клиента за уточняване на подробности и детайли.

И накрая – uniFLOW Output Manager предлага много точна система за създаване на отчети, които могат да се настройват в зависимост от желанията на потребителите, отчитайки разходите им и разчитайки времето за изпълнение на поръчката в съответствие с изискването на бизнеса на фирмата. Съответствието на формата JDF с изискванията на стандарта CIP4 гарантира възможността за интеграция с популярните приложения CRM, ERP и MIS.

uniFLOW Output Manager, разбира се, може да се използва и в копирните центрове. С негова помощ всички устройства и компютри могат да се контролират от централен компютър, като възможностите за блокиране, разблокиране и назначения на потребители могат да се осъществяват с едно натискане на съответния бутон. Във всеки един момент от време се вижда кои устройства са достъпни и кои – заети. Програмата незабавно съобщава на мениджъра за излязло от строя устройство, недостиг на тонер, липсата на хартия и т.н.

Допълнителното приложение unitFLOW Internet Watchdog пък позволява управляването на всички компютри в копирния център. Програмата контролира пускането на приложения, блокира и разрешава изпълнението на отделни програми. Разполага с функция за измерване на времето на ползване на приложението и може автоматично да свали съответната сума от сметката на поръчителя или да увеличи баланса му.

И накрая няколко думи за новите устройства от серията imageRUNNER ADVANCE C5000. Тя включва в себе си 4 модела – С5030/i, C5035/i, C5045/i и C5051/i, всички с формат А3. В номерацията им Canon без съмнение е подходила нестандартно, като много умело е „закодирала“ не друго, а скоростта им на печат за документи с формат А4 – доста удобно, когато се налага бърза ориентация при избора на модел, когато водеща е бързината. Така например моделът C5030/i печата и копира страници с формат А4 със скорост 30 стр./min, С5035/i – с 35 стр./min, С5045/i – с 45 стр./min и C5051/i – с 51 стр./min, независимо дали се печата в черно-бял или в цветен режим. За формат А3 стойностите съответно са 18 стр./min за първите два и 26 стр./min за вторите два модела. Разделителната способност на всички устройства от серията С5000 е 1200х1200 dpi в режим на печат, а при копиране – 600х600 dpi. Възможното мащабиране при копиране е от 25% до 400%, а броят на копията, който може да се зададе, е от 1 до 999.

В стандартния комплект влиза и автоматично обръщателно устройство за двустранен печат. Общата максимална вместимост на тавите за хартия е 5000 листа, като стандартно устройствата се доставят с две касети за по 550 листа. Всички модели С5000 работят с 1,2-гигахерцов контролер, с памет 2,5 Гбайта, твърд диск с капацитет 80 Гбайта и разполагат с интерфейси Ethernet (1000BaseT/100Base-TX/10Base-T), Wireless LAN (IEEE802.11b/g, опция) и USB 2.0.

Ваня Абаджиева-Бучел

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

На 28 октомври м.г. „Канон България“ ЕООД проведе своята поредна и станала вече традиционна среща с общността на професионалните фотографи, със специалисти, занимаващи се на най-високо професионално ниво със създаването на печатни и рекламни продукти. Тази единствена по рода си проява у нас се очаква винаги с голям интерес. За нейното провеждане няма твърдо закована дата и това не е случайно. Всяка поредна „PRO сесия” е свързана с появата на нов фотоапарат на Canon от най-висок клас и именно това е мястото и най-подходящата аудитория за неговото първо представяне в България.

В центъра на вниманието на тазгодишната „PRO сесия“ бе най-новият сред професионалните огледално-рефлексни фотоапарати, моделът Canon EOS-1D Mark IV. С основание управителят на представителството на Canon в България, г-н Атанас Настрадинов, подчерта, че официалният дебют на този най-нов фотоапарат в България се провежда само седмица след неговата световна премиера. Ние ще доразвием мисълта му, като изразим мнението си, че така оказаната чест на българската фотографска общност в голяма степен се дължи на добрата на работа на представителството и на авторитета, с който г-н Настрадинов се ползва в йерархията на Canon.

Подробното представяне на новия фотоапарат бе задача, с която специално дошлият за сесията г-н Ференц Торок, продуктов мениджър „Фото и видео продукти“ за Централна и Източна Европа, се справи отлично. Продължилата час и половина презентация не натежа на аудиторията и не намали ентусиазма, с който бяха задавани много „уточняващи“ въпроси от присъстващите. EOS-1D Mark IV не бе единствената новост на „PRO сесия 2009“. Присъстващите имаха възможността да изпробват в реални снимачни условия друг също така съвсем нов модел – EOS 7D. Макар и от малко по-нисък клас, този фотоапарат също има редица достойнства, които не оставят безучастни дори и закоравелите професионалисти. А на желаещите да изпробват новите фотоапарати и по-точно бързия автофокус в реални условия организаторите бяха осигурили фотосесия от двойки, танцуващи латиноамерикански танци.

Г-н Ференц Торок (вляво), продуктов мениджър „Фото и видеопродукти“ за Централна и Източна Европа представи подробно новата професионална камера на Canon EOS 1-D Mark IV. Г-н Атанас Настрадинов (вдясно), управител на представителството на Canon в България подчерта, че официалният дебют на EOS 1-D Mark IV у нас се провежда само седмица след неговата световна премиера

И тъй като събитието е посветено на професионалната фотография, от значение е не само качествено заснетите снимки, а и тяхното отпечатване – също на професионално ниво. За тези, които се интересуваха от възможностите за широкоформатен печат на принтерите на Canon, в залата бе инсталиран принтерът imagePROGRAF6200. На разположение на снимащите в залата фотографи бе и друг представител на най-високото качество в мастиленоструйния печат – професионалният фотопринтер PIXMA Pro9500. Стига форматът А3+ да е достатъчен, принтерът задоволява изискванията и на най-претенциозните към качеството на печат фотографи, дизайнери и оформители.

За интересуващите се от възможностите на широкоформатните принтери на Canon в залата бе инсталиран принтерът imagePROGRAF6200

За провеждането на тазгодишната „PRO сесия“ заслуга имат още фирма „Арекс“ ООД, която осигури студийното осветление и „Български бизнес системи“, чиито Mac компютри управляваха принтерите в залата.

А сега да кажем и няколко думи за възможностите на най-новия професионален огледално-рефлексен фотоапарат на Canon – EOS-1D Mark IV, представен официално на 20 октомври 2009 г. в Лондон. Проектиран да помогне на професионалните фотографи да запаметят неуловимите моменти дори в най-тежки условия на снимане, EOS-1D Mark IV осигурява високоскоростна обработка на изображението, висока производителност и разделителна способност. Той е и най-доброто решение за заснемане на динамични сцени, дива природа, спортни, новинарски и репортажни събития. Разработен според нуждите на професионалните фотографи, апаратът е оборудван с нов 16,1-Мпикселен APS-H CMOS сензор на Canon и нова 45-точкова система за автофокус, която гарантира богат набор от прецизни зони за фокусиране в цялата площ на кадъра. Двата процесора DIGIC 4 осигуряват заснемане на високоскоростни серийни снимки с кадрова честота 10 кадъра/s и до момента предлагат най-широкия диапазон на възможни светлочувствителности за фотоапаратите на Canon.

Както вече споменахме, камерата е оборудвана с изцяло нова 45-точкова система за автоматично фокусиране с 39 кръстовидни точки, разположени в цялата площ на кадъра, които осигуряват прецизен автофокус за движещи се и неподвижни обекти, независимо коя точка за фокусиране се използва. Всичките 45 автофокусни точки могат да бъдат избрани от потребителя и са с изключително висока чувствителност, независимо дали са разположени в центъра или по периферията на кадъра. Самата автофокусна система се управлява от специален микропроцесор, който гарантира високоскоростно и прецизно фокусиране дори при серийни снимки.

За постигане на повече гъвкавост е достъпен богат набор от опции за ръчен и автоматичен контрол на фокуса, включително и новият режим на Canon „Точков AF“, осигуряващ още по-прецизна зона за фокусиране. EOS-1D Mark IV предлага също и работа с автофокусни точки, чувствителни към ориентация – функция, управлявана от специален сензор, която позволява на фотографите да използват отделни автофокусни точки за различните ориентации на фотоапарата.

APS-H матрицата комбинира висока разделителна способност и зрително поле, което трансформира ефективното фокусно разстояние на обектива с коефициент 1,3x.

Заснемането на серийни снимки е по-лесно благодарение на 8-каналното отчитане на данните от сензора, което осигурява висока скорост на четене и използва оптимално възможностите на двата процесора DIGIC 4.

EOS-1D Mark IV предлага оптимизирани настройки за вида на снимката и е първият в този клас модел, който интегрира в професионално тяло функцията за автоматично оптимизиране на осветяването, коригираща контраста и яркостта в изображението в момента на запаметяването му. Тези предимства на фотоапарата гарантират по-бърз работен процес за всички, които се нуждаят от готови за публикуване снимки директно от камерата, без да се налага ретуширане.

EOS-1D Mark IV демонстрира изключителна производителност в условия на недостатъчна осветеност. Стандартният диапазон на светочувствителностите на камерата е от 100 до 12 800 ISO, а възможността за разширяване на диапазона осигурява настройки от 50 до 102 400 ISO – най-високата светлочувствителност, предлагана някога от DSLR фотоапарат на Canon. Интелигентните технологии за редуциране на шума гарантират минимум шум в цветовия и яркостния канал, като същевременно запазват цветовия баланс и оставят целия контрол върху качеството на изображението в ръцете на фотографа. От друга страна, конструкцията на новия 16,1-Мпикселен APS-H CMOS сензор включва плътно разположени микролещи с опростена електронна схема и по-чувствителни фотодиоди с по-висок капацитет, което пък гарантира оптимално използване на достъпната в момента на снимане светлина.

С тегло, по-ниско от стандартното в този клас, EOS-1D Mark IV притежава корпус, изцяло изработен от магнезиева сплав и със защита от механични удари. Дизайнът на камерата е по-ергономичен, с бутони с оптимизирана форма и по-лесни и удобни за натискане. EOS-1D Mark IV е защитен чрез общо 76 гумени уплътнения, монтирани около контролите и бутоните, както и при съединенията на капаците на корпуса, което прави фотоапарата устойчива на намокряне, когато се използва в комбинация с гамата EF обективи и Speedlite EX светкавици на Canon.

Дисплеят Clear View II LCD е с разделителна способност 920 000 пиксела и позволява разглеждането на снимки и клипове дори при много ярка светлина. Камерата притежава и автоматична почистваща система на матрицата, която автоматично елиминира прахта по сензора.

И разбира се, подобно на всеки съвременен висококачествен фотоапарат и EOS-1D Mark IV предлага функция за висококачествено HD видеозаснемане с разделителна способност 1080p и скорост 30, 25 и 24 кадъра/s. Наред с пълната съвместимост с PAL, NTSC и 1080/24p, EOS-1D Mark IV позволява изцяло ръчна настройка на експонацията, предлагайки на потребителите контрол върху дълбочината на рязкост. Камерата е оборудвана и с програмируем бутон, който предлага на потребителите възможност за незабавно стартиране на запис на HD клип. EOS-1D Mark IV притежава и мини HDMI изход, който позволява възпроизвеждане на снимки и видео директно на екрана на HD съвместим телевизор.

Новият „професионалист“ на Canon предлага и богати възможности за персонализиране, така че всеки фотограф да може да поеме пълен контрол върху управлението на фотоапарата. Функциите за автоматична експонация (AE) и експонация на светкавицата (FE) дават възможност на фотографите да направят възможно най-прецизни настройки в зависимост от конкретната цел. Така те могат да уеднаквят характеристиките на два отделни фотоапарата или просто да зададат настройките, подходящи за специфични изисквания и вкусове. Предпочитаните от потребителя профили могат да бъдат запаметени в картата памет и след това прехвърлени в друг фотоапарат EOS-1D Mark IV.

Друга функция с възможност за персонализиране е добавянето на информация с авторски права директно в камерата. Така фотографът може да добавя свои данни към всяка снимка при заснемането, а не след това – ценна функция за репортажните фотографи, които възможно най-бързо трябва да изпратят своите кадри до редакторите на вестниците, за които работят.

И накрая – EOS-1D Mark IV е съвместим с всички достъпни аксесоари за EOS 1D Mark III, EF обективите (без EF-S обективите) и светкавиците от серията Speedlite EX. Свободно заснемане и трансфер на изображения са достъпни чрез опционната безжична мрежова карта. Новите аксесоари за EOS-1D Mark IV са съвместими и с предходния модел EOS 1D Mark III, който позволява надграждане на фърмуера.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

На 14 октомври м.г. в Chill Out Cafе в София Hewlett-Packard представи новата си гама многофункционални продукти HP Photosmart с технология TouchSmart – първите у нас печатащи устройства, осигуряващи печат само с едно докосване. В съзвучие със съвременните тенденции във фотографията, компютърната техника и технологии компанията предлага изключително креативни платформи, които променят принтера от устройство за работа в продукт за забавление. Благодарение на TouchSmart дори малките палавници могат да отпечатват снимки, без да се налага използването на компютър. На чувствителния на допир дисплей на някои от многофункционалните устройства могат да бъдат разглеждани и селектирани снимки от USB флаш памети, устройства с USB интерфейс или карта памет. Изображения, документи и проекти могат да бъдат отпечатвани бързо и лесно чрез опцията QuickForm, а за допълнително повишаване на качеството устройствата предлагат и автоматични настройки за премахване на ефекта „червени очи“ и коригиране на яркостта, контраста и цветовете.

Новите продукти от серията HP Photosmart бяха представени от Стефан Тихчев, маркетинг и продуктов мениджър „Мастиленоструйни продукти и уеб приложения“ и Диян Ангелов, технически консултант HP „Решения за печат“ (IPG) и управител на Демо центъра на компанията в София. През цялото време обстановката разведряваха група мимове, с които всеки можеше да се снима, а на тръгване – и да получи като специален подарък току-що направената снимка, отпечатана на новите принтери HP Photosmart TouchSmart, при това поставена в елегантна метална рамка.

Освен че са лесни за настройка и употреба, многофункционалните устройства от серията HP Photosmart TouchSmart предлагат и богата функционалност, включваща следните приложения:

» HP Photo Print Gadget – позволява на потребителите да избират снимка от папки, приложения, е-mail и уеб сайтове и чрез Drag&Drop да я пуснат в специалната иконка на HP Photo Print Gadget на десктопа. Софтуерът интелигентно редактира и изрязва изображенията. така че да отговарят на размера на фотохартията.
» HP Smart Web Printing – спомага за пестенето на мастило и хартия, като избира текстове и снимки от различни уеб страници и ги комбинира в една страница. Така всеки потребител може да отпечата само информацията, която иска.
» HP iPrint Photo – позволява безжичното отпечатване на фотографии от Apple iPhone и iPod touch. Това е и първото по рода си безплатно приложение у нас, достъпно от Apple App Store.
» Три от представените модели – HP Photosmart Wireless, HP Photosmart Plus и HP Photosmart Premium, предлагат и безжичен печат, като свързването с безжичната мрежа също се осъществява само с едно докосване.

Тук е мястото да споменем и обновения изключително елегантен външен вид на всички нови устройства – стилни, черни корпуси, големи дисплеи, удобни бутони и лесно разпознаваеми символи. Всички модели имат вграден четец за карти памет Memory Stick, Memory Stick Duo, Secure Digital/MultimediaCard, Secure Digital High Capacity Card и xD-Picture Card.

Както спомена г-н Стефан Тихчев, освен с улеснената употреба и управление новата серия HP Photosmart е и с по-лесно запомнящи се наименования на продуктите – с изключение на HP Photosmart C4680, вече ги няма купчината цифри, които затрудняваха запомнянето на моделите. И така, серията включва 5 многофункционални мастиленоструйни устройства: HP Photosmart C4680, HP Photosmart, HP Photosmart Wireless, HP Photosmart Plus и HP Photosmart Premium.

HP Photosmart C4680

Наследникът на модела HP DeskJet F4280 е със значително подобрени характеристики по отношение на производителността, икономичността, месечното натоварване и, разбира се, допълнителните функции. Разликите може да видите в съответната таблица, а тук най-общо ще споменем част от неговите възможности. Многофункционалното устройство печата, копира и сканира изображения с размери до А4. Разделителната му способност при печат и копиране е до 4800х1200 dpi (оптимизирана), а при сканиране – до 1200х2400 dpi. Скоростта на печат в режим Draft е 29 черно-бели и 23 цветни стр./min с формат А4 и стандартното 15% покритие, а на копиране – 5,5 черно-бели и 6,5 цветни копия в минута. Размерите му са 42х44х17 cm, а теглото – 4,6 kg. Дисплеят е с диагонал 3,7 cm и работи с технологията HP TouchSmart frame. Комплектът включва споменатите вече приложения HP PhotoPrint и HP Smart Web Printing, както и софтуера HP Photosmart Essential, с който може да правите елементарни корекции на фотографиите си и да ги отпечатвате в размер 10х15 cm само с няколко лесни и бързи стъпки.

По отношение на икономичността, в сравнение с предшестващия го модел HP DeskJet F4280 новият HP Photosmart C4680 дава възможност да отпечатате 2,5 пъти повече страници при използването на мастилници с висок капацитет. Многофункционалното устройство е сертифицирано по програмата ENERGY STAR. То използва 25% по-малко електроенергия от предишния модел, което спомага за намаляване на разходите и вредното влияние върху околната среда. И още нещо любопитно – корпусите на мастилниците са съставени от не по-малко от 50% рециклирана пластмаса, взета от вече използвани консумативи на НР по програмата HP Planet Partners. Препоръчителната крайна цена на HP Photosmart C4680 е 169 лв. с ДДС.

HP Photosmart

Интуитивен и компактен HP Photosmart превъзхожда своя предшественик HP Photosmart C4480 предимно по месечното натоварване, икономичността, скоростта на печат на цветни изображения и, разбира се, вградените технологии за улесняване на работата. Подобно на HP Photosmart C4680, дисплеят му е с диагонал 3,7 cm и работи с технологията HP TouchSmart frame. Разделителната способност на печат, скоростите на сканиране и копиране също са еднакви с тези HP Photosmart C4680. Разлика има в скоростта на печат – в режим Draft за 1 минута HP Photosmart печата 30 черно-бели и 28 цветни страници, а в нормален режим те са съответно 16 и 12. Размерите му са 45х42х19 cm, а теглото – 6 kg.

Този модел работи с мастила HP Vivera с отделни мастилници за четирите основни цвята – Cyan, Magenta, Yellow и Black, като използва технологията Dual-drop-volume (печат с два размера капки), която значително подобрява детайлността на снимките, тоналните преходи, създава живи цветове, прави черното по-наситено, а текстът – с качество на лазерен печат. Подобно на HP Photosmart C4680 в комплекта на HP Photosmart също влизат HP Photo Print Gadget и HP Smart Web Printing. Многофункционалното устройство може да печата с мастилници с по-голям капацитет, които позволяват отпечатването на 3 пъти повече черно-бели и 2,5 пъти повече цветни страници. Препоръчителната крайна цена на HP Photosmart е 209 лв. с ДДС.

HP Photosmart Wireless

Както подсказва наименованието му, освен всичко, включено в HP Photosmart, този нов модел на НР предлага и безжичен печат от други устройства – ноутбуци, мобилни телефони, фотоапарати с Wireless интерфейс и т.н. Това е и първото многофункционално мастиленоструйно устройство, което с помощта на безплатното приложение HP iPrint Photo, достъпно от Apple App Store, могат да се печатат снимки с размер 10х15 cm директно от така нашумелите и масово използваните iPhone и iPod touch. Както вече споменахме, останалите характеристики на НР Photosmart Wireless са същите като на HP Photosmart, а препоръчителната му крайна цена е 269 лв. с ДДС.

HP Photosmart Plus

Наследникът на HP Photosmart C5380 печата със скорост 30 черно-бели и 28 цветни стр./min в режим Draft, а в Normal – със съответно 15/11 страници в минута. Препоръчителното му месечно натоварване е печат на 2500 стр. и копиране на 1250 стр., а разделителните способности, с които работи, са същите като на вече описаните модели. HP Photosmart Plus има чувствителен на допир дисплей с диагонал 6,1 cm. За разлика от HP Photosmart C4680, HP Photosmart и HP Photosmart Wireless, чийто капацитет на листоподаващото устройство е 80 листа, при HP Photosmart Plus той е 125 листа. Размерите му са 45х41х21 cm, а теглото – 7,2 kg. Препоръчителната му крайна цена е 309 лв. с ДДС.

HP Photosmart Premium

И така стигнахме до флагмана на новата серия на HP – HP Photosmart Premium. Отличителните му черти са големият чувствителен на допир дисплей с диагонал 8,9 cm, печатът с 5 мастила (C, M, Y, K плюс допълнително фото черно), безжичната връзка, наличието на втора тава за хартия с размери до 13х18 cm, както и поддръжката на технологията HP Auto Sense. Освен приложенията, които идват с HP Photosmart Plus, в пакета на HP Photosmart Premium влизат още HP Creative Studio и Windows Live Photo Gallery. При печат върху оригинални фотохартии на компанията HP Auto Sense technology проследява специалния символ, нанесен на гърба на всеки лист, „разбира“ каква хартия е заредена в принтера и автоматично задава най-подходящите настройки за получаване на възможно най-висококачествен резултат. HP Creative Studio пък е фирмена програма, чрез която бързо, лесно и безпроблемно могат да се създават най-разнообразни творчески проекти, а Windows Live Photo Gallery още повече разширява възможностите за креативни изяви, като позволява редактирането, отпечатването и съхраняването на картички, календари и т.н.

Чрез огромния чувствителен на допир TouchSmart дисплей всеки потребител може да преглежда, редактира и отпечатва снимки с отлично качество от онлайн албуми в Snapfish. Достъпът до Snapfish позволява бързото и безпроблемно архивиране, споделяне и създаване на проекти или отпечатване на снимки. И още – чрез функцията Quick Forms могат да се отпечатват всякакви забавни игри, включително Судоку, календари, разграфени листа и т.н.

HP Photosmart Premium разполага и с функция за двустранен печат, мастилниците са отделни, като е възможно да се използват и такива с по-голям капацитет. Скоростта, с която печата е 33 черно-бели и 32 цветни стр./min в режим Draft и съответно 12/9,5 стр. в минута в режим Normal. За разлика от останалите представени устройства оптимизираната разделителната способност на печат на HP Photosmart Premium е 9600х2400 dpi, на сканиране – 4800х4800 dpi, а на копиране на снимки и цветни изображения – 4800х1200 dpi. Интерфейсите също са значително повече – Wi-Fi, Bluetooth и мрежови възможности за връзка с мобилни и настолни компютри и други преносими устройства. Размерите на HP Photosmart Premium са 52х47х20 cm, теглото – 7,45 kg, а препоръчителната крайна цена без ДДС – 389 лв.

Ваня Абаджиева-Бучел

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Вероятно първия въпрос, който бихте си задали, поглеждайки заглавието на тази статия, би бил за нейното подзаглавие. Няма да ви държа в напрежение – името „Завръщането“ е продиктувано от два факта, единият от които вероятно е учудващ за повечето фенове на компактните камери на Canon – намаляването на разделителната способност от 14 на 10 Мпиксела в сравнение с предишния модел PowerShot G10. Второто, което ме накара да поставя такова заглавие, е завръщането на въртящия се дисплей – една много ценна характеристика, чиято липса се чувства осезателно в G10. Но за всичко това ще стане въпрос по-нататък.

Когато взех в ръцете си любезно предоставения ми за тестване от Canon Bulgaria PowerShot G11, в мен нахлуха спомени отпреди 9 години, когато беше моето „прохождане“ в снимането с цифров фотоапарат. Моделът, с който направих първата си цифрова снимка, беше родоначалникът на вече толкова популярната серия G на Canon – Canon PowerShot G1. За онова време той беше с изключителни характеристики – разделителна способност 3,1 Мпиксела, матрица с големина 1/1,8 инча, обектив с 3-кратно оптично увеличение и максимална бленда 2, максимална скорост 1/1000 s, най-висока чувствителност 400 ISO и въртящ се дисплей с диагонал 1,8 инча. Девет години и осем модела по-късно пред нас е най-новият представител на серията G – Canon PowerShot G11 със сензор с разделителна способност 10 Мпиксела и големина 1/1,7 инча, обектив с 5-кратно оптично увеличение и максимална бленда 2,8, максимална скорост 1/4000 s, най-висока чувствителност 3200 ISO и въртящ се дисплей с диагонал 2,8 инча. Прогресът е повече от очевиден, но вероятно ще се намери някой, който би казал, че тези параметри са отстъпление в сравнение с предишния модел – PowerShot G10. Да видим дали този някой е прав.

В сравнение с PowerShоt G10, чиято разделителна способност е 14 Мпиксела, при PowerShot G11 тя е 10 Мпиксела, при това на абсолютно еднакви 1/1,7-инчови матрици. Предимство ли е това или недостатък? Намаляването на разделителната способност, според мен, е важна крачка в посока на здравия смисъл. Canon заслужава уважение за тази смела постъпка, при това в условия на ожесточената конкуренция на пазара, където бушува мегапикселна война под лозунга „Повечето е по-добро“. С това си решение компанията безапелационно доказва, че за нея далеч по-важно е качеството, отколкото количеството, а за това можем само да им свалим шапка. И още – много силно се надявам, че и други производители ще последват примера на Canon, като намалят разделителната способност на своите компактни цифрови камери за сметка на подобряване на динамичния диапазон, детайлността, цветовите и тонални характеристики на изображението и повишаване на производителността.

Втората причина, поради която онзи същият някой би казал, че с G11 Canon регресира, е големината на дисплея – при G10 диагоналът му е 3 инча, а при G11 – 2,8 инча. Като цифри и това е отстъпление макар и само с нищожните 0,2 инча, но за сметка на това пък компанията е върнала може би най-ценното, с което се отличаваше G серията и което осезателно липсва на G10 – въртящия се дисплей, изключително удобство, което може да оцени само често снимащият напреднал фотограф.

Дизайн. Canon PowerShot G11 е изпълнен в класически ергономичен дизайн, осигуряващ максимално удобство на работа. Черният цвят и ъгловатите линии на тялото създават впечатлението за солидност и надеждност, а по време на работа това се потвърди. От дясната страна на корпуса е поставена удобна ръкохватка, която не се плъзга и позволява апаратът да се държи устойчиво. Управлението гарантира мигновен достъп до всички най-необходими настройки и напомня огледално-рефлексна камера. На мен най-много ми хареса въртящият се селектор за бърза смяна на чувствителността – изключително добро попадение на Canon! В горната дясна част на тялото освен спусъка се намират още три управляващи диска – за избор на режимите, превключване на чувствителността и корекция на експозицията. Интересното е, че всички тези дискове са с различна височина, така че фотографът може бързо и лесно да управлява настройките пипнешком, без да отделя окото си от визьора. И още нещо съвсем немаловажно – всички маркировки, с изключение на зелените за избор на автоматични настройки, са направени с бял цвят и се виждат ясно и отчетливо дори в условия на ниска осветеност.

Двата въртящи се селектора – за избор на чувствителността и за компенсация на експозицията, са нововъведенията в PowerShot G11, които ми харесаха най-много

Елементите за управление на задната страна на тялото са разположени с оглед удобството на работа с ръчни настройки. Традиционният 4-позиционен джойстик е заменен с кръгъл селектор, който позволява бързо задаване на параметрите на експозицията и контролиране на други функции. Останалите елементи на задната част на тялото са традиционни – тук се намират бутоните за достъп до менюто, управление на режимите на дисплея, включването на оптичната стабилизация, преходът между режимите на снимане и възпроизвеждане на дисплея и др. Над 2,8-инчовия въртящ се дисплей е разположен оптичният визьор – макар изображението в него да е малко и да не е толкова удобен, както при DSLR камерите, той е изключително необходим при ярка слънчева светлина и наличието му може да е само от полза.

Сензор. Както вече споменах, лично аз съм много доволна от намаляването на разделителната способност на камерата, а не нейното увеличаване за сметка на намаления размер на пикселите. Изкуствено повишената разделителна способност за сметка на размерите на пикселите водят влошаване на динамичния диапазон и детайлизацията, увеличаване на шума и пораждат нуждата от създаване на комплексни обективи, длъжни да проектират светлината върху матрицата по по-сложен път.

Процесор. Усъвършенстваната технология за обработка на изображението в мощния процесор от последно поколение DIGIC 4 ще оценят както професионалните фотографи, така и любителите. Сред подобренията следва да се отбележи модернизацията на интелигентната корекция на контраста (i-Contrast), която оптимизира динамичния диапазон на изображението, предотвратява загубата на детайли в най-тъмните и появата на преосветени места в най-светлите области на изображението. Функцията i-Contrast може да се използва в сложни светлинни условия с голяма разлика между светлите и тъмните участъци на сцената, както и за портрети на фона на пейзаж. Освен че обработва големи файлове с висока скорост, новият процесор DIGIC 4 допринася и за повишаване на качеството на снимките, като следи за правилното цветопредаване и се бори с цветовия шум.

Обектив. Петкратното оптично увеличение на PowerShot G11 обхваща диапазона 28–140 mm (еквивалентно на 35 mm филм). Минималното фокусно разстояние от 28 mm позволява камерата да се използва ефективно в тесни помещения и при снимането на пейзажи. В конструкцията на обектива влизат 11 елемента, разположени в 9 групи, включително една двустранна асферична леща, благодарение на която обективът, независимо от малките си размери, гарантира високо качество и равномерна яркост на изображението при всякакво фокусно разстояние. Допълнителното SR покритие на обектива практически изключва появата на ореолен ефект и свежда до минимум хроматичните аберации. Светлосилата на обектива е 1/2,8–4,5 в зависимост от фокусното разстояние. Минималната дистанция на фокусиране е 1 cm, което позволява висококачественото заснемане на макрофотографии. В PowerShot G11 е вграден и оптичен стабилизатор, който дава възможност за увеличаване на експозицията с до 4 степени в сравнение с максимално допустимите за тези условия стойности в камери без стабилизация.

Автофокус. Както обикновено, автоматичният фокус на Canon е превъзходен, като може би най-ценното, което е типично за серията G е, че и в PowerShot G11 има възможност за избор на автофокусната точка (т.нар. Flexizone AF). Като всеки модерен компактен цифров фотоапарат и този предлага режим за откриване на лица в кадъра, който, според мен, не е чак толкова нужен, при положение, че има възможност за местене на автофокусната точка. Но за начинаещите любители, които за пръв път хващат цифрова камера в ръцете си, това е доста полезна функция. Разбира се, камерата има и следящ автофокус, който е особено полезен при снимане на бързо движещи се обекти. Ръчният фокус се управлява от бутона за оптично увеличение и не е особено удобен. Но използването му така или иначе се налага изключително рядко, още повече, че PowerShot G11 разполага и с подпомагащ фокусирането в условия на ниска осветеност светлинен лъч (т.нар. AF асистент).

Измерване на експозицията. Според зададените настройки, измерването на експозицията може да се осъществява интегрално (оценъчно), осреднено с приоритет в центъра на кадъра и точково, съгласувано със зоната на автофокусиране. Изключително полезно е наличието на 3-степенен филтър с неутрална оптическа плътност (ND филтър), който позволява да се намали количеството на падащата в обектива светлина, а това от своя страна позволява качественото заснемане на ярки обекти. Експозицията може да се компенсира до ±2 EV през стъпка 1/3 EV.

Дисплей. По отношение на конструктивните особености на PowerShot G11, освен вече споменатият селектор на чувствителността, второто, което ме радва най-много, е въртящият се 2,8-инчовият PureColor II VA LCD дисплей с разделителна способност 461 хил. пиксела. Такъв екран дава възможност камерата да се ползва във всякакви условия, в които не е възможно използването на визьора – било то при репортажни снимки, било при снимане над главата или от нивото на земята. Признавам – дисплеят на PowerShot G11 е малко по-ярък и с по-наситени цветове от тези, които след това се виждат на монитора, но да не забравяме, че по принцип екраните на камерите са проектирани и служат по-скоро за ориентация, а не да дават пълна информация за цветовете на изображението.

Солидното надеждно тяло с ергономична ръкохватка, въртящият се на 180 градуса дисплей и удобно разположените органи за управление правят работата с PowerShot G11 бърза и безпроблемна

Светкавица. Според техническите спецификации „далекобойността“ на вградената светкавица на PowerShot G11 е от 0,50 m до 7 m при широкоъгълната и до 4 m при дългофокусната настройка, а синхронизационната є скорост е 1/500 s. Режимите, с които може да работи, са Auto, Flash On, Flash Off, Slow Sync и Red-eye reduction, а мощността є може да се регулира до ±2 ЕV през стъпка 1/3 EV, което е особено полезно при снимки от близко разстояние. Камерата разполага и с чехъл за външна светкавица от серията Speedlite EX.

Чувствителност. Диапазонът на чувствителностите, с които работи PowerShot G11, е от 80 до 3200 ISO, като според компанията шумопотискането е два пъти по-ефективно в сравнение с това при PowerShot G10. За жалост, в камерата няма функция за контролиране на степента на шумопотискане. За особено критични условия конструкторите на Canon са предвидили специален режим „Ниска осветеност“, в който може да се снима с 12 800 ISO, но с разделителна способност на снимката от само 2,5 Мпиксела. Колкото това на пръв поглед да изглежда излишно, ако се замисли човек, може да се окаже спасяващо при много особено важни ситуации, в които заснемането на даден кадър е задължително, независимо от големината и качеството му.

Режим Movie. Доколкото режимът за видеозаснемане, поне според мен, е най-маловажният в компактните фотоапарати, той няма особено голямо значение за цялостното възприемане на качествата на дадена камера. Ако го сравняваме с модели на други производители, то той не е най-силната страна на PowerShot G11. Максималната разделителна способност на заснемане е VGA (640х480 или 320х240 пиксела) със скорост 30 кадъра/s и максимален обем 4 Гбайта (около 1 час видео), като при това оптичното увеличение не може да се използва.

Меню. Като повечето фотоапарати от серията PowerShot и при G11 параметрите за настройка са разделени между менюто Function, до което се стига чрез натискането на бутона FUNC/SET, и главното меню, което се отваря чрез бутона MENU. Прави впечатление, че много компании малко или повече започнаха да подражават на това решение, защото то осигурява бърз достъп до всички най-важни функции.

Менюто Function включва управление на баланса на бяло, цветовите режими, бракетинга, мощността на светкавицата, неутралния филтър (ND) и определянето на големината и компресията на изображението.

Главното меню е със стандартния за камерите на Canon дизайн с три позиции на табулаторите, но с нова полуанимирана схема. Третият табулатор е запазен за режима My Menu, в който могат да се запаметяват най-често използваните индивидуални настройки на параметрите. Превключването между трите табулатора и между позициите в съответните менюта става чрез четирипозиционния селектор на гърба на камерата.

Режими. Като напреднал ентусиаст винаги съм уважавала камерите, които ми позволяват да снимам с различни ръчни настройки. Това не само ми дава свобода на действията, но и възможността да поставя във фотографиите си акцент точно там, където искам, и по начина, по който искам. Не на последно място, така мога да създавам и по-абстрактни и необичайни кадри, излизащи от рамките на стерилните цифрови фотографии, за които се счита, че са най-хубави, когато всичко е на фокус. В това отношение PowerShot G11 напълно удовлетворява всички мои изисквания, тъй като освен автоматичния режим и „Програма“ (които между другото никога не използвам) ми предлага цялата гама ръчни режими – с приоритет на блендата, с приоритет на скоростта и изцяло ръчен режим. Разбира се, има и 22 предварително зададени режима, познати ни като Scene, в които изборът се свежда до това каква сцена ще се заснема, и съобразно това камерата автоматично определя най-добрите настройки за дадената ситуация.

Тук искам да отбележа още два много полезни режима – C1 и С2 (Custom 1 и Custom 2), с които може да накарате камерата да снима по определен начин при определени условия, без да правите много корекции. Така например в режим С1 аз бих задала всички параметри, с които бих направила, да речем, портрет в нормални условия – режим с приоритет на блендата (Av), снимане в RAW, автоматичен баланс на бяло, включен стабилизатор и единичен автофокус. И когато се стигне до заснемането на такива портрети (което не е рядкост), вместо да задавам всички параметри на снимката отново, просто бих превключила на режим C1. Тази функция наистина е много удобна и само мога да съжалявам, че далеч не са толкова много производителите, които я предлагат в компактните си модели цифрови фотоапарати. Единственото, което не може да се задава в режимите Custom, е чувствителността и компенсацията на експозицията – за тях има управляващи елементи на горната част на тялото на камерата и тяхното състояние не може да се отмени по електронен път.

Съществува една особеност, когато сте в режим на разглеждане на снимки. Ако сте снимали едновременно RAW+JPEG и натиснете бутона Delete, то вие може да избирате дали да изтриете само RAW кадъра, само JPEG кадъра или и двата едновременно – наистина много полезно. Само можем да пожелаем на другите производители да последват примера на Canon и в бъдеще да предвидят подобна функция и в техните камери.

Памет и батерия. Canon PowerShot G11 работи с литиево-йонна батерия NB-7L с напрежение 7,4 V и капацитет 1050 mAh. Тя се намира в едно гнездо със слота за SD/SDHC карта памет, като разположението на гнездото не е много удобно, когато се работи със статив – плочката на главата закрива гнездото и за да се извади картата памет например, плочката трябва да се отстрани. Капацитетът на батерията е достатъчен за заснемането на 390 снимки с използването на дисплея (при напълно заредена батерия) и над 1000 снимки с използването на визьора.

И така, да видим как се държи Canon PowerShot G11 в реални снимачни условия. Що се отнася до неговите размери и тегло, той вероятно няма да се хареса на любителите на фотоапарати тип малки, лъскави бижута, изглеждащи красиво, събиращи се в малкото джобче на ризата и снимащи сравнително добри кадри. G11 е малко по-голям (112x76x48 mm), малко по-тежък (355 g) и не чак толкова лъскав в сравнение с това, за което те биха си мечтали. Камерата е достатъчно сериозна, с много добри характеристики и множество функции, които на подобни потребители биха били ненужни. По време на снимане тя много удобно и сигурно лежи в ръцете, въртящият се дисплей позволява кадрите да се композират точно, без оглед от позицията на снимане, а ергономично разположените органи за управление спомагат за бързото задаване на необходимите параметри. Визьорът е малко по-плътен, отколкото ми се искаше и не показва пълния кадър, но пък е изключително полезен при много ярка слънчева светлина, когато изображението на дисплея трудно се вижда. Както вече споменах, цветовете на екрана са малко по-ярки и по-наситени, отколкото са в действителност, но това не пречи при повечето фотографски задачи, още повече че RAW форматът позволява по-агресивна обработка на изображението без загуба на качество.

Що се отнася до скоростта, не бих казала, че PowerShot G11 е от най-бързите камери. Тук визирам времето от кадър до кадър – при снимане в JPEG то е 2,2 s, в RAW – 2,8 s, а в RAW+JPEG около 2,9 s – това е доста време, да речем, при снимането на репортажни кадри. В крайна сметка PowerShot G11 не е репортажен фотоапарат, нито пък е DSLR, и това е нормално. Погледнато от положителната страна, фотографът ще има повече време да обмисли кадъра си, да го композира по-добре и да изчака подходящия момент за натискане на спусъка, или с други думи в това отношение неговото мислене би се развило повече. Но ако все пак ви се наложи да снимате бързо движещи се обекти, спасението са серийните снимки, които са със скорост 1,11 JPEG и 0,84 RAW кадъра/s.

Качеството на заснетото с PowerShot G11 изображение е много високо, с отлични тонални и цветови характеристики. По подразбиране камерата съхранява файловете си с разделителна способност 180 ppi, което означава оригинален размер на кадъра без интерполация 51,5х38,6 cm. Да припомним, че минималното изискване за разделителна способност при печат на мастиленоструен принтер е 150 ppi, при което оригиналната големина на снимка, заснета с G11 без интерполация, е 61,6х46,3 cm. Искам да попитам – кой разправяше, че 10 Мпиксела са недостатъчни и е отстъпление от страна на Canon? Ясно е, че фотолюбителът, та дори и напредналият ентусиаст, не биха отпечатвали фотографии, по-големи от този размер. Оттук идва и логичният извод, че 10 Мпиксела не са просто достатъчни, а са предостатъчни.

Бленда 8, чувствителност 200 ISO, скорост 1/1250 s

За създаването на нощни снимки без високо ниво на шума е най-добре да се използва статив. Бленда 8, чувствителност 80 ISO, скорост 8 s

Ако свържем всички тези размери с чувствителността, бих казала, че в случай, че решите да отпечатвате пълен кадър в размер 40х60 cm, за да бъде максимално качествен, би трябвало да сте го заснели с чувствителност до 200 ISO. Всяка стойност над тази предполага или влошаване на качеството (видим шум), или намаляване на размера на отпечатъка. Така например при заснет с 400 ISO кадър е добре размерът му при печат да не надвишава 30х40 cm, при 800 ISO – 28х36 cm, при 1600 ISO – А4, а при 3200 ISO – не повече от 13х18 cm.

Всичко това го споделям от практиката, като изводите направих, след като видях тестовете за шум на PowerShot G11, с които може да се запознаете на снимките долу. Илюстрациите показват нивото на шума на снимки, заснети в RAW и JPEG, като, както вече споменах, шумопотискането в JPEG формат е автоматично и няма опции за контролиране на степента му. Отсечките са от мащаб на изображението 100%.

Вляво пълният кадър, заснет в RAW формат, вдясно – отсечка от мащаб на изображението 100%, 80 ISO

RAW формат, вляво 100 ISO, вдясно 200 ISO

RAW формат, вляво 400 ISO, вдясно 800 ISO

RAW формат, вляво 1600 ISO, вдясно 3200 ISO

Вляво JPEG формат пълен кадър, вдясно – отсечка от мащаб 100%, 80 ISO

JPG формат, вляво 100 ISO, вдясно 200 ISO

JPG формат, вляво 400 ISO, вдясно 800 ISO

JPG формат, вляво 1600 ISO, вдясно 3200 ISO

Предимства:

» Разделителна способност 10 Мпиксела, даваща отлично качество в сравнение с това на камера с повече мегапиксели, разположени на същия размер матрица.
» Въртящ се LCD дисплей с диагонал 2,8 инча и разделителна способност 461 хил. пиксела, изключително удобен за снимане от всякакви положения.
» Солидно ергономично тяло с удобно изнесени органи за управление.
» Въртящ се селектор за избор на чувствителността и компенсация на експозицията, изнесени в горната част на тялото – много важни за бързо превключване на настройките при динамична промяна на условията на снимане.
» Добър широкоъгълен обектив с отлични оптически качества.
» Оптичен стабилизатор, ефективен до 4 бленди.
» Наличие на пълни ръчни настройки, включително два Custom режима.
» Възможност за снимане в RAW и JPEG формат.
» Нисък шум до 800 ISO.
» Добра мощност на светкавицата, бързо време за зареждане и наличие на чехъл за външна светкавица от серията Speedlite EX.
» Режим за макроснимки от 1 cm.
» Лесни и интуитивни менюта.
» Дълъг живот на батерията.

Недостатъци:

» Бавна скорост от кадър до кадър.
» Наблюдава се известно забавяне, докато се задейства Zoom-а на обектива.
» Визьорът не „вижда” пълният кадър.
» LCD дисплеят възпроизвежда малко по-ярки и по-наситени цветове.
» Неудобен ръчен фокус.

» Запис на видео с обикновено VGA качество.
» Невъзможност за задаване на различни степени на шумопотискане.
» Няма бутон за предварителен преглед на DOF.

И така, като заключение мога да кажа, че с Canon PowerShot G11 запалените ентусиасти биха получили всичко, от което се нуждаят – високо качество на изображението, чудесен обектив с 5-кратно оптично увеличение и светлосила 2,8–4,5 при фокусни разстояния 28–140 mm, въртящ се LCD дисплей и много удобни органи за управление.

Снимането с PowerShot G11 е много приятно. Оптичното качество е повече от добро, със забележителна острота във всички фокусни дължини. Основните ми забележки са към малко бавното увеличение на мащаба на изображението и дългото време, от което камерата се нуждае от кадър до кадър. Намаляването на разделителната способност от 14 на 10 Мпиксела в сравнение с PowerShot G10 носи само плюсове – изображение с по-широк динамичен диапазон, възможност за използване на по-висока чувствителност, повече детайлност. Всички бутони, изнесени на тялото, гарантират бързо превключване на функциите и мигновена реакция дори при динамично изменящи се снимачни условия. Вероятно философията на Canon при създаването на PowerShot G11 не е била да бъде красив, лек и малък, а удобен, функционален, с отлични характеристики и да умее да изпълнява всички поставени пред него фотографски задачи.

Ваня Абаджиева-Бучел

За любителите на монохромната фотография PowerShot G11 предлага режими Black&White и сепия

Минималното разстояние 1 cm, от което може да се снима, прави PowerShot G1 чудесно решение за макрофотографии. Бленда 2,8, чувствителност 200 ISO, скорост 1/200 s, режим „Макро“

Бленда 2,8, чувствителност 400 ISO, скорост 1/250 s, режим „Приоритет на блендата“

Публикува се с любезното съдействие на сп. „Направи сам“

От всички фотографски жанрове подводната фотография е може би измежду най-сложните. Не само защото се налага да се снима в условия, които трудно или изобщо не може да се контролират, но и защото човек трябва да притежава отлични плувни и гмуркачески умения, както и съответната екипировка за това – било акваланг или поне маска и шнорхел и всичко останало – плавници, неопренов костюм и т.н. Сериозната снимачна техника също е доста голям проблем – за никого не е тайна, че цената на бокса за подводно снимане обикновено е приблизително еднаква с тази на самата камера, а като прибавим към това и специалните подводни светкавици, сметката излиза доста дебела.

Ако пишехме тази статия преди няколко години, вероятно следващото изречение в нея би било: “Колкото и да не ни се иска, при такива условия не ни остава нищо друго, освен да се откажем от подобно приключение, и да се задоволим със снимките, които можем да направим над водната повърхност.” Днес обаче това съвсем не е така. Някои от фотографите любители са и и любители гмуркачи, които с плавници, маска и шнорхел, без специално обучение и тескерета за квалификация, без акваланг, компресорна станция, сериозна лодка и друг специализиран инвентар, могат да се наслаждават на красотата на подводния свят и в близост до брега на малки дълбочини. И вместо да избиват с харпун красивите в своята водна среда жизнерадостни риби, те гостуват добронамерено в техния свят, като им се радват и ги заснемат. Това вече е лесно осъществимо, и то на цената на обикновен фотоапарат.

Безмилостната конкуренция в производството на цифрови фотоапарати „роди“ няколко ценово съвсем достъпни компактни камери, които се справят чудесно не само с надводните, но и с подводните снимки на неголяма дълбочина (до 10 m), и не изискват нито боксове, нито каквото и да било друго специално оборудване. И ако преди само 2–3 години у нас можеше да се купи такъв фотоапарат само на Pentax и Olympus, то днес съвсем не е така – Canon, Fujifilm и Panasonic също се включиха в надпреварата и вече предлагат свои модели на водосутойчиви фотоапарати.

Повечето хора, за които плуването и гмуркането е естествено занимание, алтернатива на скучното целодневно излежаване на плажа, дори и не си дават сметка колко достъпна е станала подводната фотография. И както на сушата с фотоапарат в ръце човек се превръща в ловец, упорито търсещ и заснемащ уникални често траещи няколко мига състояния на природата и на живота в нея, по същия начин снимането под вода осмисля и изпълва със съдържание часовете на гмуркане, което отгоре на всичко е и здравословно занимание.

Водата не е естествената среда на човека, тя създава и редица проблеми при снимане, с които човек няма как да не се съобразява. Същевременно от собствения си вече двегодишен опит при изпробване на фотоапарати за подводно снимане на Olympus, може да кажем, че „няма нищо по-лесно от подводната фотография“. Плуваш и като видиш интересен обект, с чупка в кръста и високо изнесени над водата крака, се гмуркаш към него, насочваш фотоапарата и натискаш спусъка. Истината е че в такива условия почти няма възможност за спокойно и внимателно кадриране, образът върху дисплея е твърде неясен, а и повечето придънни риби плашливо се скриват в убежищата си щом се почувстват застрашени. Другите пък, дори и когато любопитно те наобикалят да проучат що за същество е нахлуло в тяхното жизнено пространство, се движат с бързина, която изисква светкавична реакция на снимащия, докато на свой ред се огъва като змиорка, за да ги държи в обсега на обектива. Към това трябва да се прибави и неминуемото движение на водата, която на плитко доста силно люлее фотоапарата.

И въпреки всичко това, накрая се оказва, че човек отнася със себе си колекция от снимки, които не само със сигурност ще впечатлят всеки, който не е поглеждал към морското дъно, но дори и самият фотограф. И докато на сушата превесът в качеството на фотографския продукт определено се пада на човека, при любителските гмуркачески подводни снимки фотоапаратът излиза на по-предно място.

Като илюстрация на казаното дотук поместваме няколко подводни кадъра, заснети на малка дълбочина, а някои и непосредствено под повърхността на водата с последния модел на Olympus – µ Tough 8000, който ни бе предоставен за тестване от Olympus Bulgaria. Да не пропуснем и още една задължителна предпоставка за заснемането на тези снимки – кристално чистата прозрачна вода на Йонийско море, иначе казаното по български на Бяло море. Море, чиято брегова ивица не е бетонирана в стил мутро-барок и в чиито води не се излива безпрепятствено градската канализация.

Предварително ще направим уточнението, че показаните тук снимки са направени по най-лесния и с минимална намеса на фотографа начин – с един от трите предварително програмирани режима за подводни снимки. Особено ефектни снимки се правят в макрорежим, когато се включва и вграденото във фотоапарата LED фенерче.

Преди да продължим с подводното снимане, трябва да поясним, че Olympus – µ Tough 8000 в никакъв случай не е фотоапарат, специализиран единствено за подводни снимки. Той е отличен фотоаппарат за хора, които обичат да спортуват, да изкачват планини и да се катерят по скали, да газят бурни планински потоци или да плуват с лодка в спокойни или в буйно течащи води. Във всички тези ситуации фотоапаратът ще ви върши отлична работа, винаги ще бъде под ръка за поредната уникална снимка, и същевременно няма да ви създава грижи, за да го предпазвате от повреда. Тялото му е херметично затворено така, че не само не се бои от вода при дълбочина до 10 m, но е напълно защитено и срещу проникване на прах. Камерата е удороустойчива и гарантирано издържа без повреда при падане върху камък или циментов под от височина 2 m, не се поврежда и при натиск от 100 kg. Освен това фотоапаратът е компактен и сравнително лек или с други думи – идеалният непретенциозен и верен спътник, който не би трябвало да изневери и в по-екстремни условия. µ Tough 8000 може да снима и под границата от 10 m, но тогава вече трябва да се подстави в подходящ за него бокс.

Подводната фотография, на първо място, е фотография – всички принципи и правила, използвани при снимки „на въздух“ се прилагат и под водата. За никого не е тайна, че за хубава фотография се изисква не само правилна композиция, а и правилна експозиция, иначе как после ще обясните на приятелите си, че онова тъмно петно на син фон е онази изключително красива рибка с яркочервен цвят?

От голяма важност е и отношението на фотографа към обекта на снимане. Докато снимате, помислете каква е целта на снимката, какво искате да предадете с нея, защо сте натиснали спусъка. Ако целта е просто да документирате факта, че в морето съществува такава или онакава рибка или растение – давайте смело – снимайте, докато можете. Но ако искате да направите художествен кадър, който да изразява чувства, мисли или усещания, да предадете атмосферата на дълбините или красотата на морските обитатели, то обмислете всеки свой ход, точно как и откъде е най-добре да снимате, не бързайте, изчакайте най-подходящия момент. Или с други думи, в този аспект действайте точно така, както и при обичайната фотография.

Между двата типа фотография, разбира се има и големи разлики – от задължителните умения за плуване и гмуркане до необичайните условия, в които се намирате. Ако на повърхността между обекта и камерата стои само въздухът, то в подводния свят „разделител“ между тях се явява водата, която поглъща неколкократно повече и светлина, и цветове. Водата е 800 пъти по-плътна от въздуха и поглъща предимно топлите цветове, при това право пропорционално на разстоянието до обекта. Или с други думи колкото по-далеч от вас се намира той, толкова по-малко топли цветове и вие, и камерата ви ще можете да различите – те просто ще бъдат по-сини или по-зелени в зависимост от цвета на водата. Дори и най-кристално чистата вода на тропическите морета би създала ефект на син филтър, който сте сложили пред обектива.

Как да избегнете влиянието на този „син филтър“? Първото и най-главно правило е да доплувате колкото се може по-близо до обекта на снимката. А близо означава наистина близо – за макроснимка става въпрос за сантиметри, а за всичко останало – не повече от 1–2 m. Колкото повече вода има между фотоапарата и снимания обект, толкова повече светлина ще се погълне и разсее „по пътя“. От тук следва и логичният извод, че дългофокусната настройка (големият Zoom) на камерата е почти безполезна – обектът може да приближите, но той няма да е с естествения си цвят.

И още една особеност на подводната фотография – въпреки всички съвети в обичайната фотография да се снима рано сутрин или късно вечер, когато светлината е по-мека, т.е. не толкова контрастна, под вода най-доброто време за снимане е на обяд, когато слънчевите лъчи проникват под прав ъгъл спрямо повърхността и достигат най-дълбоко. В тази ситуация фотоапаратът често се обърква и вследствие на автоматичния баланс на бяло, който той определя, снимките излизат със синьозеленикав оттенък. За да избегнете това, добре е при ясно слънчево време да поставите баланса на бяло на режим „Слънчево“, ако снимате на дълбочина до 2–3 m, а при по-големи дълбочини – на „Облачно“.

Още един начин за възстановяване на цветовете, които неизбежно се поглъщат от водата, е използването на светкавица. Тя обаче е желателно да се използва само при макроснимки или фотографии, заснемани от 0,5–1 m, защото фронталната светлина от нея се отразява във всички дребни частици, плуващи във водата, които на кадъра ще изглеждат като размазани бели петна.

Много важно е да се знае, че под водата всичко изглежда с около 1/3 по-голямо, отколкото е в действителност, включително и разстоянието до обекта – той е с 30% по-далече, отколкото вие виждате на дисплея. Това трябва да вземете под внимание не само заради самото снимане, а и като мярка за безопасност – трябва да знаете доколко са далеч от вас пипалата на някоя голяма медуза, щипките на рака или друго същество, което не е желателно да докосвате.

При снимане с компактен цифров фотоапарат проблем може да се окаже забавянето на затвора, т.е. времето, което минава от момента, в който натиснете спусъка, до момента, когато изображението действително се записва на матрицата. То обикновено е секунда или по-малко, но е напълно достатъчно рибата, която е заела възможно най-доброто положение в кадъра да изчезне или да смени мястото си например. Сега вероятно се питате как да се справите с този проблем? Напълно едва ли ще можете, но частично, това е възможно – потренирайте, за да се научите да „изпреварите“ събитията дотолкова, доколкото достатъчно голям брой кадри да не зависят от забавянето на затвора.

Преди да влезете във водата, непременно проверете батерията на фотоапарата – най-добре е тя да е напълно заредена, защото не може да я сменяте под водата. И дори индикаторът да показва, че е заредена наполовина, то си заслужава да я заредите изцяло. Защото, помислете, какво означава наполовина заредена? Още колко снимки ще може да направите с нея? Затова не си заслужава да рискувате да пропуснете шанса да заснемете част живота, който „ври и кипи“ под водата.

Препоръчително е картата памет, на която ще записвате фотографиите си да е с по-голям капацитет. Зашеметен от подводната красота, човек лесно се улисва и не забелязва как за нула време може да запълни картата. Разбира се, плюс е, че може да триете неуспешните кадри още докато сте под водата, но едва ли ще ви е до това пък и потопени във водата трудно може да прецените качеството на заснетите снимки. Да не говорим, че ще може да видите дали снимките са качествена единствено и само на нормален монитор – дисплеят на камерата е малък и несъвършен, независимо от високото качество на екраните в съвременните цифрови фотоапарати и едва ли на него ще забележите, че фокусирането не е наред.

И още нещо – винаги снимайте с най-високата разделителна способност – по-добре по-малко, но по-качествени кадри, отколкото повече, но не чак толкова качествени. Сами разбирате, че връщане назад няма – каквото сте заснели, това ще е – снимката не може да повторите.

Още един проблем е как да се задържите неподвижно, докато натискате спусъка. Със статив под водата и да искате, не може да тръгнете, просто защото подводен статив няма. При плуване с маска и шнорхел спасението е да се избира време с минимално вълнение на морета, най-често до обяд, да се издебва мига, когато няма вълнички. Неопреновият костюм също може да създава проблеми, защото има положителна плаваемост. Затова трябва да се балансира с тежести.

Не забравяйте след като приключите със снимките старателно да измиете камерата със сладка вода. Прегледайте около бутоните дали не са се завряли песъчинки – ако има такива, отмийте ги с лека струя Потопен в сладка вода фотоапаратът се включва и изключва неколкократно, при което металното капаче се повдига и открива достъп за измиване на стъклото пред обектива.

Накрая да кажем няколко думи и за Olympus µ Tough 8000 – нашия верен приятел по време на пътешествието ни в Йонийско море.

„Неубиваемата“ камера на Olympus е с елегантно метално тяло, което сигурно го защитава от удар, натиск, студ , проникване на прах и вода. Издържа на температури до –10 оС, на падане от височина до 2 m, натоварване до 100 kg, както и на потапяне на дълбочина до 10 m. Матрицата му е 12-Мпикселна с големина 1/2,33 инча, обективът е с фокусно разстояние 28–102 mm със светлосила 1:3,5–5,1, а дисплеят е 2,7-инчов HyperCrystal III с разделителна способност 230 хил. пиксела. Камерата има 18 предварително зададени режима за снимане при конкретни специфични условия. Три от тях са специално предназначени за подводно снимане – „Макро“, „Широкоъгълна настройка 1“ и „Широкоъгълна настройка 2“. При неблагоприятни светлинни условия в режим „Макро“ може да се използва вграденото LED фенерче и светкавицата, които изпълняват ролята на допълнително осветление. От останалите два режима първият е предназначен за снимане на големи обекти, като коралов риф, например, а вторият – за бързо движещи се риби.

Както вече споменахме, освен подводни, µ Tough 8000 може да прави и надводни снимки. За целта са предвидени 18 предварително зададени режима, сред които е и режимът за разпознаване на лица (до 16 лица), интелигентният iAuto, в който камерата сама различава 5 от най-често сниманите сюжети и съобразно това поставя оптимални настройки, както и много интересният Beauty, при който заснетият портрет се обработва автоматично в камерата, отстранявайки от кожата бръчки, петънца, малки неравности и всякакви други неголеми козметични дефекти. При това се съхраняват и оригиналното, и обработеното изображение, така че ако не ви хареса резултатът от автоматичната корекция, винаги ще може да ползвате оригиналната снимка.

Olympus µ Tough 8000 има вграден електронен стабилизатор, който макар не толкова добър, колкото оптичния, помага достатъчно за получаване на добре фокусирани снимки и при по-лоши светлинни условия. Светлочувствителностите на камерата са в диапазона 64–1600 ISO. Режимът за просветляване на сенките гарантира детайлност и разработка в тъмните места при много контрастна светлина, като ги изсветлява, без да засяга средните и светлите тонове. За любителите на серийната фотография µ Tough 8000 предлага два режима на серийни снимки – единият със скорост 1 сн./s и запис на до 21 снимки, а вторият – High Speed – с 5 сн./s до 11 снимки с разделителна способност 3 Мпиксела. Не са забравени и почитателите на кратките видеоклипове – камерата записва филмчета с разделителна способност 640х480 и 320х240 пиксела със скорост 30 кадъра/s.

И така подводната фотография може буквално да ви потопи в една нова Вселена, която с нетърпение чака да бъде запечатана на вашите снимки.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Гмуркане, риболов, каране на сърф, ски, алпинизъм, скално катерене, туризъм, спорт… Активният начин на живот, както всички знаем, е много важен за правилната работа на организма, за поддържане на добра физическа форма, та дори за съхраняване на здравия дух. Някои предпочитат да упражняват различни спортове в компания, други – сами, на трети пък им е доста по-лесно и удобно да се метнат на колите си и без някакви особени физически дейности просто да излязат извън големия град „на разходка“ и да се излежават, припичайки се на слънце на някоя тиха полянка. Независимо от начина на живот обаче, едва ли има човек, който да не иска да запамети приятните и интересни моменти от живота си под формата на снимка или видеоклипче. Що се отнася до техниката, „активистите“ до неотдавна бяха като че ли малко пренебрегнати от производителите на камери . Повече или по-малко опасният им начин на живот правеше носенето на фотоапарат твърде рисковано – всяко едно падане би завършило с повреда на камерата. От друга страна, именно те са, които се „завират“ на недостъпни за обикновения човек места, „държат в ръцете си“ най-интересните гледки и моменти, които след това много искат да споделят със своите приятели. Защото едно е да разкажеш, съвсем друго е да покажеш. Е, именно те сега вече могат да са спокойни за своята техника – тихо и почти незабележимо в последните няколко години на пазара на компактни цифрови фотоапарати започна да се обособява особена група камери, предназначени за хора с активен начин на живот. Освен че притежават типичните за компактните апарати характеристики, те са устойчиви на удар, запрашаване, екстремни климатични условия и вода. Към създателите на тази група камери неотдавна се присъедини и Canon със своя пръв фотоапарат-амфибия – PowerShot D10, а благодарение на Canon Bulgaria, които любезно ни го предоставиха за тестване, успяхме лично да се убедим в неговите качества.

Както винаги, първото, което прави впечатление, независимо за какво устройство става въпрос, е дизайнът. В това отношение PowerShot D10 е доста необичаен – футуристичен, със заоблени форми, тумбест, спортен, дори можем да кажем, забавен с умело разчупен дизайн чрез добавянето на няколко винтчета, служещи по-скоро за декорация. Интересно е измислено прикрепването на връзката за носене на врата – тя може чрез обикновено завинтване да се поставя на който и да е от четирите ъгъла на камерата – решение, допълнително улесняващо ползването є, особено в екстремни условия (най-сетне някой да помисли и за левичарите). Бутоните за управление са достатъчно големи и изпъкнали, така че апаратът да може да се управлява без проблем под водата или с тънки ръкавици. Камерата е устойчива на дълбочина до 10 m, способна е да издържи падане върху твърда повърхност от височина 1,22 m, защитена е от попадането на прах и работи при температури от –10 до +40 оС и влажност от 10% до 90%.

Въпреки необичайните си форми, управлението на PowerShot D10 е стандартното за всички компактни апарати на Canon – просто и логично. В горната част на гърба на тялото са разположени три бутона – вляво е този за печат на принтер, съвместим със стандарта PictBridge, в средата – за избор на режимите Auto, Program, Scene или Movie, и вдясно – за разглеждане на заснетите кадри и видеоклипове. От дясната страна са стандартните бутони за оптично приближение, превключване между макро и нормален режим, компенсация на експозицията, включване и изключване на светкавицата, самоснимачка, влизане в менюто и задаване на параметрите на снимане.

Почти целият гръб на камерата е заета от 2,5-инчовият LCD дисплей PureColor LCD II с разделителна способност 230 хил. пиксела, модифициран специално за използването на открит въздух. Защитният му екран е с дебелина почти 2 mm, а яркостта му е почти 2 пъти по-висока от обикновен дисплей PureColor LCD. Ето защо кадрирането на изображението е лесно практически във всякакви условия.

PowerShot D10 притежава много добър обектив с фокусно разстояние 35–105 mm със светлосила 1:2.8–4.9 и трикратно оптично приближение. Процесорът, с който работи, е четвърто поколение DIGIC, който управлява всички ключови функции на камерата за постигане на максимална ефективност. Усъвършенстваните алгоритми за обработка на изображението гарантират предаването на най-фините детайли и оттенъци, както и точен баланс на бяло. Резултатите от високоскоростната обработка на данните са бързото автофокусиране и голямата продължителност на непрекъснато снимане. Процесорът подпомага и работата на подобрената технология за потискане на шума, функцията i-Contrast, технологията за разпознаване на лица с корекция на автофокусирането, заключване на експозицията, настройките на баланса на бяло, както и новата технология за разпознаване на сцените.

Сензорът на PowerShot D10 е с големина 1/2,3 инча и разделителна способност 12,1 Мпиксела. Използваният в камерата стабилизатор на изображението с подвижна група лещи в обектива ефективно открива и компенсира колебанията на камерата, които могат да предизвикат размазване на изображението. Тристепенната система за стабилизация позволява повишаване на качеството на фотографиите както на направените на места със слабо осветление, така и на сниманите с най-голямото увеличение, когато ролята на вибрациите е по-значителна. Миниатюрни жироскопични датчици определят движението на камерата, предизвикано от трепване на ръката. Тези сигнали (4000 в секунда) се обработват от микросхемата на стабилизатора, отличаваща колебанията от трепването на ръката от умишленото движение на камерата. След това те се предават в блока на стабилизатора на изображението, който по съответстващ начин премества елементите на обектива за коригиране на светлинния лъч и отстраняване на нежеланите ефекти, предизвикани от трепването. За повишаване на точността и чувствителността подвижните елементи на обектива се поддържат от миниатюрни керамични сфери. Освен за намаляване на колебанията, използването им позволява да се избегнат някои проблеми, свързани с металните елементи като повишена топлопроводност и магнитни свойства.

PowerShot D10 разполага с някои много интересни функции, подпомагащи получаването на качествени снимки и улесняващи работата на любителите и начинаещите фотографи, които за първи път държат в ръцете си камера. В режим Smart Auto специалната технология за разпознаване на сцени, разработена от Canon, анализира пространството на кадъра, отчитайки яркостта и контраста на обекта, фокусното разстояние и общия фон. След това за всяка сцена автоматично избира оптималните настройки от 18 възможни варианта. На LCD дисплея се появява цветен знак, обозначаващ типа на разпознатата сцена и светлинните условия.

Благодарение на режима Smart Auto потребителят може да бъде сигурен, че камерата сама ще избере всички нужни настройки за получаване на оптимален резултат, дори и при нощни снимки, фотографиране на движещи се обекти или макро, сцени с контражурно осветление и залези. Режимът увеличава динамичния диапазон за ярко осветените сцени, за да потуши нежелателните бликове, и го намалява при нискоконтрастни обекти. Освен всичко това, при снимане на небе автоматично регулира наситеността на синия цвят.

Функцията i-Contrast може да се използва както по време на снимане, така и след това да се приложи върху готов кадър. Тя анализира експозицията, динамичния диапазон и други характеристики, след което изсветлява само тъмните участъци, като по този начин увеличава тяхната детайлизация, без това да влияе на областите с правилна експозиция. Изсветлените участъци са с минимално ниво на шума благодарение на шумопотискащата система на камерата.

Подобно на всички съвременни компактни цифрови камери и PowerShot D10 разполага с функция за разпознаване на човешки лица в кадъра, след което прилага корекции на фокусирането, експозицията, светкавицата и баланса на бяло. Технологията е способна да отдели лицата, които фотографът иска да заснеме, а ако фотографията е групова, се включва 9-точковата интелектуална автофокусна система AiAF. Процесорът DIGIC 4 пък спомага за още по-точното и бързото определяне на лица, намиращи се в полуанфас или профил. Ако някой от групата, която се снима, премигне, автоматично се включва системата за разпознаване на премигвания и на дисплея се появява предупредителен знак, че на фотографията някой е със затворени очи. Това дава възможност сцената да се снима повторно, преди да е станало късно.

И още една функция, свързана с разпознаването на лица – FaceSelf Timer, при която затворът автоматично се спуска след появата на ново лице в кадъра.

Това далеч не е всичко. Амфибията на Canon разполага и с функция за разпознаване на движенията, която използва няколко метода за определяне на движението както на камерата, така и на обекта:

» Изменение на яркостта – определя се с помощта на функцията „Автоекспозиция“.
» Изменение на изображението в кадъра – определя се по преместването на пикселите.
» Движението на лицата – определя се с помощта на технологията за разпознаване на лица.
» Трепване на камерата – определя се от системата за стабилизация на изображението.

След всичко това протича автоматична настройка на чувствителността и скоростта на затвора, което позволява да се сведат до минимум размазаните изображения и да се получат фотографии с най-високо качество. При откриване на лица скоростта на затвора се променя в зависимост от скоростта на движението им, като през това време се взима под внимание и степента на трепване на камерата.

Накрая да не пропуснем, че PowerShot D10 може да заснема и видеоклипове с разделителна способност 640х480 пиксела и скорост 30 кадъра/s, с обем до 4 Гбайта и продължителност до 1 час. За жалост по време на записване на видео не може да се използва оптичното увеличение на камерата. И още нещо – във видео режим PowerShot D10 не може да записва звук – може би конструкторите на Canon не са успели да намерят начин да вградят достатъчно качествен водоустойчив микрофон във водоустойчиво тяло.

Изображенията, заснети с компактните камери на Canon, са с ясни, наситени цветове и балансиран контраст и в това отношение PowerShot D10 не се отклонява от фирмената идентичност. По подразбиране цветовете са сравнително точни, повечето от тях близо до натуралните. Забелязва се, че червеното е малко по-топло, синьото – малко по-светло, а зеленото – по-наситено, което за любителите, за които той е предназначен, е добре дошло – всички обичат снимките им да са ясни, цветни, „звънтящи“.

Фотографиите, заснети с PowerShot D10 са с отлично качество и с почти натурални цветове. Тази снимка е направена в режим „Пейзаж“ със скорост 1/200 s, бленда 8, чувствителност 200 ISO и с компенсация на експозицията –1 EV

В центъра на кадъра остротата е отлична, но при широкоъгълната настройка на обектива в краищата се забелязва леко смегчаване на изображението. В дългофокусната настройка при максималното приближение в краищата на снимката също има известно смегчаване, но то почти не е забележимо. В широкоъгълната част се забелязва и лека барелообразна дисторсия, но това също е почти невидимо за обикновения зрител.

При снимане на особено контрастна светлина се забелязва тенденция за леко преекспониране на най-светлите участъци, но това е нормално за всички компактни апарати от този клас. В общия случай изображенията са добре експонирани, с невисоко ниво на шума, с нормално наситени цветове и отличен контраст.

Автоматичният балас на бяло на PowerShot D10 работи добре, като типично за всички цифрови камери на лампи с нажежаема жичка той е малко по-топъл, отколкото трябва. Това, разбира се, се оправя чрез ръчно задаване на баланса на бяло за лампи с нажежаема жичка. Възможните настройки са Daylight, Cloudy, Tungsten, Fluorescent, Fluorescent H, Underwater и Custom WB settings.

По отношение на чувствителността, която при PowerShot D10 е в границите 80-3200 ISO, може да се каже, че поведението е нормално за камера от такъв клас. При 80 ISO и 100 ISO изображенията са с ясни цветове, чудесен контраст и много ниски нива на шума. При 200 ISO също са отлични, като шумът е много леко забележим в тъмните части на изображението, и то само при големи увеличения. При 400 ISO нивата на шума са по-забележими и се забелязва известна загуба на детайли. При 800 и 1600 ISO снимките са доста „шумни“ и не бива да се увеличават. Те са напълно използваеми за печат на до 10х15 cm, изпращане по е-mail или публикуване в Интернет. При 3200 ISO вече шумът е доста висок има явна загуба на фини детайли, а оттам и „помътняване“ на изображението, затова тази чувствителност е добре да се използва само в случаите, в които е задължително да се заснеме дадена сцена, независимо какво е качеството на снимката.

80 ISO

100 ISO

200 ISO

400 ISO

800 ISO

1600 ISO

Макро режимът на PowerShot D10 е сравнително добър – минималното разстояние от обектива до обекта е 3 cm. Оптичното увеличение работи бързо, меко и тихо. Фокусирането също е отлично – бързо и безпроблемно.

И накрая няколко думи за снимките във водна среда и под вода – все пак това е едно от главните предназначения на PowerShot D10. Както вече подчертахме, фотоапаратът е добре защитен не само срещу водни пръски и краткотрайно потапяне във вода, но безпроблемно понася гмуркане на дълбочина до 10 m. Това го прави напълно подходящ не само за снимки от лодка, колкото и малка да е тя и съответно изложена на пръски вода, но и при гмуркане с любителска екипировка – маска и шнорхел. Десетте метра гранична дълбочина са напълно достатъчни, защото са рядкост любителите гмуркачи, слизащи по-дълбоко. Пък и в Черно море, дори и в доста по-прозрачните води на Бяло море, снимането в по-голяма дълбочина изисква изкуствено осветление.

С PowerShot D10 под вода могат могат да се направят много интересни фотографии. Тази снимка е направена със скорост 1/60 s, бленда 2.8 и чувствителност 80 ISO

Предимства на PowerShot D10 за правене на подводни снимки са сравнително по-голямата светосила на обектива, в сравнение с други компактни фотоапарати със същите възможности, както и наличието на ефективно работещ оптичен стабилизатор. Последното е от съществено значение, защото във водна среда стабилна опора няма – фотоапаратът в ръцете на плувеца се полюлява в такт с вълните, а рибите все гледат да се изплъзнат от обектива, подозирайки нечисти намерения.

Плюс е и качественият и с повишена яркост PureColor LCD II дисплей, защото по време на гмуркане трудно се кадрира и често се снима едва ли не наслука с насочване на фотоапарата, пък каквото се получи.

Под водата е по-добре да се снима с избиране на фабрично настроения режим за подводни снимки или в режим за обикновено снимане, даващ повече възможности за настройка. Тъй като на плитко обектите за снимане са предимно дребни, но за сметка на това по-ярката слънчева светлина изважда на показ цялото великолепие от цветове, ефектни снимки се получават в режим „Макро“, като тук проблемът възниква от малката фокусна дълбочина. Така че секретът за получаване на силно впечатляващи подводни снимки е да се снима повече, а от много снимки все ще излязат и няколко, които да бъдат гордост за майстора.

Ваня Абаджиева-Бучел

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

В края на август Canon обяви своите нови продукти от есенната си колекция за 2009 г. Тя включва нови модела фотоапарати, видеокамери, принтери и многофункционални устройства. Шест са новите представители на фотоапаратите – 4 от серията PowerShot (G11, S90, SX120 IS и SX20 IS) и 2 от серията IXUS (120 IS и 200 IS). Нови са двете видеокамери LEGRIA HF21 и LEGRIA HF S11, компактният принтер Selphy ES40 и двата цветни мастиленоструйни принтера PIXMA iP4700 и iX7000. Гамата многофункционални мастиленоструйни устройства е обогатена с 5 нови продукта – PIXMA MP250, MP270, MP490, MP640 и MP990, а новите лазерни многофункционални устройства са 4 – i-SENSYS MF8030Cn, MF8330Cdn, MF8050Cn и MF8350Cdn. Сред новостите от лазерната печатна техника са и едно монохромно многофункционално устройство i-SENSYS MF6680dn и цветният принтер i-SENSYS LBP7750Cdn.

От тази богата продуктова гама избрахме да ви запознаем по-подробно с цветния мастиленоструен принтер PIXMA iP4700, който получихме за тестване от Canon България буквално дни след представянето му на световния пазар.

Изработен в изключително елегантния и издържан стил на серията PIXMA, с тяло от висококачествена гланцова и матова черна пластмаса, принтерът без съмнение може да се впише прекрасно във всяка обстановка и всеки интериор. Благодарение на компактните си размери (43x30x15 cm) той може да стои на бюрото ви, без да заема прекалено много място. Малко повече ще му е нужно само когато печатате на него – тогава трябва да отворите предния капак в който е „скрита“ тавата за готовите страници, там се поставя и допълнителната приставка за печат върху CD и DVD дискове. Под самия принтер дискретно е „замаскирана“ касета с капацитет 150 листа обикновена офис хартия с тегло 64–105 g/m2, която е прикрита така умело, че ако не знаете, че съществува, може и никога да не забележите. Защо казвам това? Ами защото с офис хартия може да работите и чрез стандартното листоподаващо устройство, разположено в горния заден край на принтера. То е със същия капацитет – 150 листа обикновена хартия, но само от там може да подавате препоръчаните от Canon специални материали за печат с тегло до 300 g/m2, в това число и различните видове фотохартия. В касетата може да поставяте медии с размери A4, B5, A5 и Letter, докато в листоподаващото устройство може да зареждате A4, B5, A5, Letter, Legal, пликове за писма, 10×15 cm, 13×18 cm, 20×25 cm и 54х86 mm (тип кредитна карта). Казаното дотук напълно съответства на предназначението на PIXMA iP4700 – той е създаден предимно за използване в малкия и домашния офис, като поредното потвърждение за това е изключително високата му скорост на печат. Според производителя за една минута принтерът може да отпечата 9,2 изображения с формат А4 в режим на черно-бял и 8,1 – в режим на цветен печат, а фотография със стандартния размер 10х15 cm – за 20 s. Малко странно звучи подобно изчисление, но Canon са решили да се откажат от обичайното измерване на скоростта на печат, изхождайки от броя страници, отпечатани за 1 минута, като използват стандарта ISO/IEC 24734, съгласно който се измерва теоретичната пределна пропускателна възможност на печатащото устройство. Ние пък решихме да мерим скоростта, така че да показва за колко време се отпечатва една страница, но това ще ви представим по-нататък в резултатите от теста.

След това малко отклонение да се върнем на техническите характеристики на принтера. PIXMA iP4700 e с формат А4 и печата с разделителна способност 9600х2400 dpi. Работи с 5 мастила – стандартните Cyan, Magenta, Yellow и Black, базирани на водна основа, и още едно допълнително черно, създадено на пигментна основа, което се използва при печатането на текст. Печатащата глава е създадена по технологията FINE, като минималната големина на мастилената капка е едва 1 пиколитър. Освен двете листоподаващи устройства, за които стана дума, и третото – за подаване на CD и DVD дискове, в PIXMA iP4700 е вграден и блок за автоматичен двустранен печат на обикновена офис хартия. По отношение на интерфейсите, принтерът предлага всичко, което потребителите могат да очакват от устройство от този клас, в това число и високоскоростен USB 2.0 и PictBridge порт за директен печат от фотоапарат или видеокамера, поддържащи този стандарт. Наистина, липсват слотове за директен печат от карти памет, но да не забравяме, че PIXMA iP4700 е предназначен предимно за офис работа. Разбира се, това не му пречи да отпечатва и снимки с много добро качество, но за това – малко по-нататък.

В комплекта на принтера са включени и няколко много полезни програми. Всички те са изключително полезни, достатъчно интуитивни и с тях се работи много лесно и бързо. С Canon Easy-PhotoPrint ЕХ например може да правите елементарни обработки на фотографиите си, да създавате фотоалбуми, календари и други забавни отпечатъци. CD-LabelPrint пък е вашият верен помощник за създаване на изображение, което ще отпечатате върху CD или DVD диск, които, разбира се, притежават съответното покритие, предназначено за печат на мастиленоструйно устройство. А от сайта на Canon може да свалите програмата Easy-WebPrint EX, която позволява да отпечатате съдържанието на дадена уеб страница, „изхвърляйки” ненужната информация като банери и други реклами например. И не само това. Предназначена за студентите, хората, работещи предимно с информация от Интернет, и онлайн изследователите, програмата е снабдена с интелектуална технология за отделяне на части, която позволява на потребителите да избират отделни фрагменти от няколко уеб страници и чрез мащабиране по размера на страницата да ги обединят в един печатен лист. Използвайки Easy-WebPrint EX, вие дори ще имате възможност да съхраните печатната страница в PDF формат и така може да спестите и хартия, и мастила.

И така, стигнахме до резултатите от теста. За да го проведем, използвахме следните стандартно подготвени страници:

• Страница с формат А4, съдържаща текст и една цветна илюстрация с общо покритие около 15% от хартиения лист. Тази страница отпечатахме цветна на обикновена офис хартия в режимите Standard (стандартен), Fast (бърз), Duplex (двустранен печат) и 4 in 1 (четири страници на един лист).
• Страница с формат А4, съдържаща няколко специални елемента за установяване на качеството на печат, а именно:

» RGB и CMYK скали с основните цветове от 5% до 95% през стъпка 5%.
» RGB и CMYK скали с основните цветове от 1% до 5% и от 95% до 99% през стъпка 1%.
» Мири с линиатура 100, 200 и 300 lpi за тестване на разделителна способност.
» Негативни и позитивни полета, съдържащи текстове с кегел от 2 до 12 pt, написани със стандартен серифен (Times New Roman) и безсерифен шрифт (Arial).
» Черно-бяла и цветна снимка с преобладаващи неутрални тонове.
» Снимка, съдържаща т.нар. запомнящи се цветове – небе, трева, дървета.
» Снимка с хора от различни раси за проверка на печата на цветове на кожата.
» Снимка, съдържаща цветни обекти (в случая плодове), за визуална оценка на реалното предаване на цветовете.
Тази страница отпечатахме на гланцова фотохартия с най-добрия режим Best, предназначен за отпечатване на фотографии.

Специално подготвената страница, съдържаща различни елементи за тест на качеството на печат върху фотохартия

• Две фотографии с размер А4, подготвени за печат без бели полета, които отпечатахме в цветен и черно-бял режим.
• Три фотографии с размер 10х15 cm, подготвени за печат без бели полета. Всяка фотография отпечатахме в различен режим – Colour (цветен), Sepia (сепия) и Grayscale (черно-бял).

Както споменахме в началото на статията, нашият тест за скорост на печат показва за колко време се отпечатва една страница. Стандартната с формат А4 и около 15% покритие, съдържащо черен текст и една цветна снимка, в режим Standard се отпечата за 14 s, а в режим Fast скоростта нарасна до постигане на удивителните 10 s!
Решихме да проверим и възможностите на режима Duplex, като отпечатахме същата страница и още една, съдържаща само текст, двустранно. За това на принтера му трябваха 51 s, като повечето време като че ли му беше необходимо от момента на излизане на първата страна до началото на печата на втората.

Накрая решихме да тестваме и една от другите възможности, които ни дава принтерът, а именно автоматичното „сглобяване“ на 2, 4, 8 и 16 стр. на един лист, като измерихме скоростта на печата 4 в 1 – за това на iP4700 му бяха нужни 40 s, от които 30 s за печат и 10 s за изчисляване на подреждането на четирите страници на листа. Наистина по отношение на показателя скорост бяхме много впечатлени от възможностите на принтера.

Що се отнася до качеството на печат, естествено, то е най-високо в стандартния режим – ясен, отчетлив текст с отлична чернота, окото на буквите е много ясно изразено, без видимо размазване, дори и при гледане под лупа с 8-кратно увеличение. Това, разбира се, се дължи на използването на допълнителното черно пигментно мастило, чието свойство е да се задържа на повърхността на хартията, образувайки тънък мастилен слой, а не да попива в нея, подобно на мастилата, базирани на водна основа. Да не забравяме да споменем и цветната снимка, която сложихме на тестовата страница – тя се отпечата в достатъчно добро за този режим и хартия качество, напълно достатъчно за представителни документи.

Качеството на режим Fast е, както се очаква, не много високо, но това е разбираемо. Този режим се използва обикновено за печат на чернови или на страници, от които да се придобие представа за разположението на различните елементи при оформянето на по-сложни документи, при което високо качество не е нужно. По-скоро това е случай, в който изобразяването на електронния документ върху аналогов носител не само е необходимо, но и задължително, като е желателно това да става при възможно най-малък разход на хартия и мастила. Именно затова е създаден режимът Fast, а реализиран чрез iP4700, той напълно отговаря на предназначението си и очакванията на потребителите.

Също с оглед икономия на материали е създаден и режимът за двустранен печат Duplex. Макар че скоростта при него не е чак толкова зашеметяваща, използването му си заслужава най-малкото защото така пестите хартия, да не говорим, че има доста случаи, в които двустранното отпечатване на документи е по-прегледно, по-компактно и по-лесно за четене.

Събирането на няколко страници на един лист също е една много полезна функция. Тя може да се използва в редица ситуации, като се започне от отпечатването на презентации, на малки неколкостранични брошурки, които след това се сгъват и шият с телче, на макети, които не е нужно да бъдат в истинския си размер. В това отношение iP4700 предлага достатъчно много възможни варианти, които споменахме в началото на статията и които обикновено са по-присъщи за лазерните принтери.

Нашият извод от теста за печат на стандартни документи с размер А4 е, че независимо от това какъв вид са те, PIXMA iP4700 се справя блестящо с всяка поставена му задача, при това с много висока скорост. Принтерът притежава всички необходими функции, които може да използвате съобразно вашето желание, което го прави много подходящ за различни офис задачи.

1. Режим Standard – страницата се отпечата за 14 s. Текстът е ясен, отчетлив, окото на буквата е добре изразено, без видими следи от размазване. Това се дължи на използването на черно пигментно мастило при печатане на текст.
2. Режим Fast – страницата се отпечата за 10 s. Качеството не е високо, което е съвсем нормално – Fast режимът обикновено се използва за чернови, които е желателно да се отпечатват с възможно най-малък разход на материали.
3. Режим Standard 4 in 1 – страницата се отпечата за 40 s, от които 10 s бяха необходими на принтера да изчисли подреждането на четирите страници върху печатния лист.

Преминаваме към следващия тест – специално създадената страница А4, съдържаща различни елементи за установяване на качеството на печат на фотохартия. Покритието на тази страница е около 80%, а хартията, която използвахме, e Canon Photo Paper Plus Semi-gloss Satin. Времето, за което тази страница се отпечата в режим без бели полета, е 56 s, като тук държа да отбележа лично мнение – когато се печатат фотографии, скоростта едва ли е най-важното нещо. По-важни са качеството на печат, цветовъзпроизвеждането, отпечатването на дребни фини детайли и т.н., а скоростта е на последно място. Защото при печат на снимки обикновено се изисква качество, а не скорост. Въпреки това сами виждате колко висока е скоростта на печат на iP4700! Дали това е за сметка на качеството? Сега ще отговорим и на този въпрос.

Цветните RGB и CMYK скали, съдържащи всички основни цветове от 5% до 95% през стъпка 5%, се отпечатаха безупречно – всяко поле е добре и ясно различимо, няма сливания дори и при най-високите и най-ниските проценти. RGB и CMYK скалите 1–5% през стъпка 1% също се възпроизведоха отлично, като и тук няма сливане между квадратчетата с различните стойности. А от това следва, че в най-светлите места от изображението ще има възможно най-добра детайлност и разработка.

Най-голямо удивление обаче предизвикаха скалите 95–99%, отново през стъпка 1% – съвсем неочаквано за принтер от този клас се наблюдава разлика между съответните полета. Единствено в жълтата и магентната скала не се вижда разлика след 96%. А това означава висока детайлност и разработка в тъмните тонове – нещо, което дори някои от моделите фотопринтери от по-висок клас не притежават.

Тук ни се ще да направим малко лирично отклонение, като си спомним как преди 6–7 години дори мастиленоструйните принтери, носещи названието „Професионални фотопринтери“, не можеха да възпроизведат разлика между 90% и 100%. И с всяка изминала година начинът, по които се отпечатва същата тази тестова страница, която използваме до ден-днешен, претърпяваше изменение буквално пред очите ни – първо се „отпушиха“ скалите между 90% и 95%, а няколко години по-късно и тези между 95% и 100%. Постепенно започна да се вижда разлика между 95% и 96%, а между 96% и 98% се отличаваха само тези, отпечатани на професионалните фотопринтери. Ето че дойде и денят, в който принтер, предназначен за домашни потребители, който не претендира дори да е фотопринтер, вече притежава възможности за възпроизвеждане на фини детайли в най-светлите и най-тъмните области, сравними с тези на професионалните модели. И това ако не е развитие…

Но да се върнем на нашите тестови резултати. Мирите за тестване на разделителната способност също се възпроизведоха безупречно във всички линиатури – включително и тази с 300 lpi. А това е още един признак за висока детайлност на изображението във всички негови части – от най-светлата до най-тъмната. И ако се върнем пак назад във времето, пак преди 6–7 години, минимална големина на мастилената капка от 3–4 пиколитра беше мечта. Днес PIXMA iP4700 ни предлага капка с големина от едва 1 пиколитър. Вече не смеем да кажем „по-малко не е възможно“ – никой не знае какво ще се случи в света на принтерите след година-две.

Вероятно след всичко казано дотук никак няма да е учудващо, че и серифният, и безсерифният текст с кегел от 2 pt до 12 pt също се отпечатаха без никакъв проблем. Дори двата пункта се четат добре и в негативния, и в позитивния вариант (стига да нямате проблеми със зрението).

Преминаваме към цветовъзпроизвеждането, като първо ще говорим за неутралните тонове. Видимо в черно-бялата снимка от тестовата ни страница има лек превес на магентата, т.е. тя не се отпечата напълно неутрална. Тук обаче държим да уточним, че страницата отпечатахме в цветен режим. Снимката с размер 10х15 cm, която пуснахме в черно-бял, е значително по-добра, но все пак не можа да се получи напълно неутрална – тя пък леко зеленее. Но това е разбираемо – първо, iP4700 е предназначен за домашна, а не за професионална употреба, второ, той не е фотопринтер и трето – не работи с допълнителни сиви и фотографско черно мастило, присъщо за принтерите от висок клас. Те печатат черно-белите изображения основно със сивите и фотографското черно мастило и затова се получават абсолютно неутрални черно-бели изображения. При PIXMA iP4700 неутралните тонове се получават вследствие на смесването на Cyan, Magenta, Yellow и Black, което очевидно дава леко тониране, независимо дали се печата в цветен или черно-бял режим.

Лявата снимка е отпечатана в цветен, а дясната – в черно-бял режим. И в двата случая се забелязва леко тониране, което се дължи на факта, че iP4700 печата неутралните цветове с четирите цвята – Cyan, Magenta, Yellow и Black

По отношение на възпроизвеждането на запомнящите се цветове принтерът е чудесен. Те са естествени, ясни, с добра наситеност и тоналност. Очевидно специалистите на Canon са се погрижили снимките, които правим за спомен, а те в 90% от случаите са цветни, да се отпечатват по възможно най-добрия начин и да задоволят всички изисквания за домашния албум, а защо не и на красиви пейзажи или натюрморти, които бихме си окачили на стената?!

Що се отнася до възпроизвеждането на цветовете на кожата, бихме казали, че тук, според нашия вкус, отново се забелязва лек превес на магентата (той наистина е много лек), но това не бива да ви смущава – по принцип всеки има различни усещания и виждания по отношение на цветовете.

Снимките с размер 10х15 cm се отпечатаха в режим Best без бели полета за 40 s черно-бялата и за 50 s тези в цвят. И черно-бялата, и цветната фотография с размер А4, отново в режим Best и без бели полета, се отпечатаха за приблизително еднакво време – 2 min и 7 s. Това малко се различава от данните за скоростта, които е дала фирмата, като според нас това се дължи на различния режим на печат – техният тест вероятно е направен в режим Standard, при който качеството е малко по-ниско за сметка на скоростта. Ние обаче сме максималисти и затова решихме да печатаме фотографии само в най-добрия възможен режим – в крайна сметка гоним качество, а не количество.

И накрая ще ви запознаем със софтуера Easy-PhotoPrint ЕХ, който е включен в стандартния комплект на принтера. Защо ли? Ами защото той е много интересен, забавен, включва много възможности за създаване на собствен албум, календар или оформление на покана, рекламна брошура, малка книжка и изобщо на каквото се сетите. Easy-PhotoPrint ЕХ е интуитивен, с него се работи лесно, бързо и не е необходимо да имате някакви дълбоки умения за работа с приложни програми. С други думи, софтуерът е създаден именно за начинаещите потребители и фотографи, които искат лесно и бързо да намерят най-оригиналния начин за представяне на своите снимки, било за лична употреба, било за подарък.

Ще ви представим три от най-интересните функции, които според нас ще намерят най-голямо приложение. Първата е създаване на албум, който може да съдържа толкова страници, колкото вие искате. Цветът на фона, оформлението както на вътрешните страници, така и на кориците, дали до снимките да има текст, или не, е единствено ваше решение. Разработчиците на програмата са се погрижили да поставят достатъчно много заготовки както за фон, цвят и видове шрифт, така и за дизайн на албума. Разбира се, всичко може да направите и ръчно – от избора на формата до определяне на големината и разполагането на снимките.

Първата стъпка при създаването на фотоалбум е избирането на размера, ориентацията на страниците, дали да съдържа първа и последна корица, или не, дали ще е с две „слепени“ страници, подобно на разтвор на книга, или всяка ще е сама за себе си, дали искате номерация и, разбира се, дизайна на страниците. По отношение на дизайна в Easy-PhotoPrint ЕХ са вградени много различни готови макети, като в някои от тях е предвидено място за текст до или под снимките, в други – само снимки. На илюстрациите може да видите няколко варианта, които направихме, за да придобиете представа с какви възможности разполага софтуерът.

Втората стъпка е изборът на снимки. Тази функция също е направена възможно най-интуинтивно – вляво са изобразени папките във вашия компютър, в главното поле – всички снимки, съдържащи се в избраната от вас папка, горе вдясно имате възможност чрез плъзгач да избирате големината на умалените изображения, под формата на които ще виждате снимките си, и вида на сортирането – по дата, големина, име на файла и т.н., а най-отдолу е разположено поле, в което ще се появяват избраните от вас фотографии. Върху всяко избрано умалено изображение от главния прозорец се изобразява иконка, наподобяваща страница с написана върху нея цифра, показваща колко пъти сте избрали дадената снимка. Това означава, че всяка фотография може да избирате по няколко пъти, а съобразно това тя ще присъства във вашия албум толкова пъти, колкото сте я избрали. За да зададете коя снимка искате да бъде на първата, съответно на последната корица, е достатъчно да я селектирате от главния прозорец и да щракнете върху стрелкичката, намираща се над полето Front Cover/Back Cover в лентата с избраните снимки.

Първата стъпка при изготвянето на албум е изборът на параметрите на страниците, а след това се избират снимките, които ще влязат в албума. Всяка една избрана снимка се маркира автоматично

Така изглежда корицата и  вътрешните страници според макета, който сме избрали

Edit е последният етап преди отпечатването на албума. Тук може да редактирате почти всичко – избор на фон (може да използвате някои от готовите макети, да зададете за фон някои от предложените от програмата цветове или да създадете собствен, изобщо да изключите фона или за фон да служи някоя снимка), избор на шрифт за текстовете в албума, в случай че има такива, начертание и цвят на шрифта, неговата големина и разположение, дори междубуквеното и междуредовото разстояние. Всички снимки можете да местите ръчно, да ги увеличавате или намалявате. В случай че по време на оформлението не ви харесва как програмата е подредила снимките ви в албума (подреждането става автоматично), то може да замените местата им чрез функцията Swap Positions. Когато я активирате, главният прозорец се разделя на 2 части, в които е изобразен албумът ви. За да размените местата на две снимки, трябва да изберете едната в горния прозорец, а втората – в долния и просто да натиснете Swap.

Еasy Photo-Print EX предлага голям избор от готови макети за подреждане на фотографиите в албум. Във всеки един момент обаче вие можете ръчно да променяте местата и размерите на снимките и разположението на текста

Функцията Swap Positions позволява да разменяте местата на снимките по възможно най-лесният и бърз начин

Освен удивително многообразие от фонове за албума, Easy-PhotoPrint EX предлага и едноцветно решение. Изборът е от предварително зададени цветове или по собствено дефиниране. За фон може да послужи и избрана от вас снимка.

Първата корица може да се редактира независимо от останалите страници. Освен готовите предложения на Easy-PhotoPrint EX, за корица може да използвате ваша снимка, като имате възможност дори да увеличавате прозрачността ù.

Програмата ви предлага пълен набор от възможности за работа с текста както на първата корица, така и в албума

Следващата интересна функция е изработването на календар. Тук също имате възможност да избирате различни макети, фон, цвят и вид на шрифта, включително и цвят на празничните дни. Освен всичко това може да задавате и собствени празнични дни – било то рождени и имени дни на ваши близки, приятели и род

нини, било годишнини или други важни дати, които не бива да забравяте. Програмата дава възможност освен да оцветите въпросната дата в цвят, различен от основния, използван в календар, и да въведете кратък текст, който да обозначава що за празник е това. Може да избирате и как да бъдат разположени съботите и неделите – дали календарът да започва от неделя или от понеделник. Макар на пръв поглед това да изглежда дребнавост и ненужна функция, всъщност тя не е без значение, особено ако правите подарък за някой близък, живеещ в чужбина, където календар, започващ от неделя, е стандарт за съответната държава.

За създаването на календар Easy-PhotoPrint EX ви предлага 6 варианта, като снимката може да мащабирате само в празното поле извън календариума. Тук за фон също имате възможност да използвате ваша снимка

Програмата дава възможност да редактирате вида на практически всичко, което съдържа календариума

Избирането на снимка е същото, както при създаването на албум. Снимката, която сте си подбрали, също можете да разполагате както на вас ви харесва, но само в празното поле извън календариума.

И последното, на което ще се спрем, е печатът на стикери – наистина много оригинално решение. Задавате размера на хартията, с която разполагате, указвате как искате да бъдат разположени снимките на листа, избирате самите снимки и това е всичко. Easy-PhotoPrint ЕХ автоматично разполага снимките ви върху листа, като ги вкарва в „прозорчета“, чиято големина не може да променяте. Имайте предвид че, ако снимката ви е квадратна, тя ще бъде центрирана автоматично така, че в крайна сметка ще се получи правоъгълна – тук не може да изменяте пропорциите на страните.

Изработването на стикери е лесно и бързо, като последователността на работа е същата като при изготвянето на албум

Canon наистина са създали чудесен принтер, отговарящ на своята категория – за малкия и домашния офис. Освен високата скорост на печат и възможности за работа с документи, той притежава и отлични възможности за печат на фотографии. Цветовете са богати, сочни и същевременно естествени, детайлността е отлична и в най-светлите, и в най-тъмните области. И всичко това е обогатено по най-добрия начин чрез софтуера Easy-PhotoPrint ЕХ, който предлага допълнителни възможности за създаване на собствени албуми, календари, стикери и какво ли още не.

Ваня Абаджиева-Бучел

Напоследък явно ми върви да тествам наследници на популярни и обичани цифрови фотоапарати. Неотдавна публикувах резултатите от тестовете на EOS 50D, а сега отново благодарение на любезното съдействие на Canon Bulgaria имах възможността, макар и за кратко време, да изживея удоволствието да фотографирам с най-новото „чедо“ на фирмата – наследника на 5D, който всички очаквахме с любопитство и надежди – Canon EOS 5D Mark II. Той се „роди“ като следствие от жестоката конкурентна война в средния ценови сегмент (около 2500 евро) на пълноформатните цифрови фотоапарати, където от юли 2008 г. Nikon D700 и от октомври Sony Alpha 900 се разхождаха необезпокоявани и самоуверени. Но ето, конструкторите на Canon ни показаха своят нов апарат и заявиха ясно, че няма да се предадат. От всичко това печелим само ние – фотографите, защото все по-качествени и по-достъпни ценово цифрови фотоапарати стават наши инструменти за пресъздаване на света, който ни заобикаля, за изразяване в образи на идеите, чувствата и мислите, които са в нас.

Сега да ви представя Canon EOS 5D Mark II. Както EOS 50D приличаше на EOS 40D, така и EOS 5D Mark II е подобен на EOS 5D. Той е запазил всичко добро от предшественика си. Забележителното в него е силното излъчване на стабилност, здравина и дълготрайност, каквато имаха старите висококачествени филмови апарати. Тялото е от неръждаема стомана и магнезиева сплав, размерите (152х113,5х75 mm) и теглото (810 g) му са в рамките най-доброто и най-удобното. Най-важните места имат гумени уплътнения, предпазващи камерата от прах и влага. Върху тялото са изнесени най-важните за практиката елементи за управление на снимачния процес – режимите на измерване на експозицията, балансът на бяло, настройката на режимите на автофокуса, серийните снимки, чувствителността, контролът върху дълбочината на остро изобразяваното пространство (DOF), снимачните програми, увеличаване и намаляване на разглежданите снимки и т.н. Горният втори дисплей улеснява още повече работата на фотографа. Безупречна изработка, безупречен дизайн и ергономичност!

Матрицата на EOS 5D Mark II има 8,3 Мпиксела повече от „брат“ си EOS 5D. Тя е CMOS с 21,1 Мпиксела и е голяма точно колкото един малкоформатен филмов негатив – 24х36 mm. Разделителната способност на снимките е 5616×3744 пиксела и може да се записват в RAW и JPEG формат. Ако не е необходима толкова висока разделителна способност, има още два варианта – sRAW1 с 3861×2575 пиксела (9,9 Мпиксела) и sRAW2 с 2784×1856 пиксела (5,2 Мпиксела). И JPEG форматът има по-малки варианти – JPEG М с 4080×2720 пиксела (11 Мпиксела) и JPEG S с 2784×1856 пиксела (5,2 Мпиксела), като всички JPEG варианти са с две степени на компресия. RAW форматът не може да се конвертира в камерата до JPEG.

Конструкцията на матрицата е близка до тази на EOS-1Ds Mark III, като подобно на EOS 5D има подобрения в микролещите, намаляващи междупикселните разстояния, а това несъмнено подобрява качеството на изображението. Матрицата на EOS 5D Mark II е с двойно отстраняване на праха върху нея – аналогично на EOS 50D. Само да припомня най-общо – антистатичен флуоритов слой затруднява задържането на прашинките върху матрицата, ако все пак някоя се „осмели да кацне“, силна моментна вибрация я изхвърля безпощадно. А ако въпреки всичко това, някоя остане, нейното положение се регистрира софтуерно и по-късно при обработката се заличава.

EOS 5D Mark II е вторият огледално-рефлексен апарат на Canon, който работи с новия процесор DIGIC 4. Той дава възможност за 14-битова обработка на данните, серийни снимки със скорост 3,9 сн./s, качествено цветовъзпроизвеждане и острота, корекция на винетирането и нещо съвсем ново – заснемане на HD видеоклипове.

Всички Canon EF обективи могат да се закрепват и да работят с EOS 5D Mark II. Внимание – обективите от серията Canon EF-S не са пригодни за него.

Режимите на автофокуса са общоприетите за този клас фотоапарати. Те са: фокусиране при всяка снимка (One shot AF), следящ автофокус (AI Servo AF), постоянно фокусиране (AI Focus AF) и ръчен автофокус (Manual Focus). Самото автофокусиране става с 9-точков CMOS датчик и 6 невидими асистиращи AF точки. Централната точка е кръстообразна, а измерването става при 100 ISO от –0,5 до –18 EV. Точките на измерване се управляват автоматично или ръчно. Питам се защо кръстообразната точка е само една – в EOS 40D например, те са 9…

Много полезна е фината автофокусна настройка в тялото, която се извършва чрез софтуера на камерата. Тя коригира евентуалните малки неточности при различните сменяеми обективи. В програмата са заложени данни и за 20 обектива на Canon.

И още нещо важно – в EOS 5D Mark II има софтуерно премахване на винетирането – чудесна функция!

Измерването на експозицията е напълно достатъчно и при изпълнение на най-сложни фотографски задачи. То е 35-зоново TTL измерване и има всички режими за добра, спокойна и ефективна работа – общо 35-зоново измерване, (частично измерване – 8% от центъра), спотово (3,5% от центъра, маркирано от кръгчето във визьора) и измерване с приоритет на централната част от кадъра. TTL 35-зоновото измерване е свързано с AF точки. Като прибавим към това възможната компенсация на експозицията с ±2 EV и стъпка 0,3 или 0,5 EV и фотографския клин (Bracketing) също с корекция ±2 EV, която може да се разшири до ±4 през стъпка 0,3 или 0,5 EV, ако се комбинира с компенсацията на експозицията. Видна и ясна е безпроблемната работа в това отношение.

Точната експозиция се осъществява чрез пердеобразен метален затвор, който гарантирано „живее“ до 150 000 снимки. Обхватът на скоростите е от 30 s до 1/8000 s и В през стъпка 0,3 или 0,5 EV. Синхронизационната скорост на EOS 5D Mark II е 1/200 s. EOS 5D Mark II няма вградена светкавица.

Чувствителностите са с много широк диапазон, немислим при филмовата фотография – от 100 до 6400 ISО, който може да се разшири до 50 ISО (L1) и до 12 800 ISO (H1) или 25 600 ISO (H2)! Автоматичната настройка обхваща чувствителности 100–3200 ISO, а когато експозицията се настройва ръчно, чувствителността автоматично се нагласява на 400 ISO. Нещо много интересно, което установявам за първи път – големината на записания JPEG L файл зависи от чувствителността. Един и същ обект сниман при 100 ISO е 4,95 Мбайта, при 200 ISO – 5,6 Мбайта, при 400 ISO – 5,65 Мбайта, при 800 ISO – 6,35 Мбайта, при 1600 ISO – 6,35 Мбайта, при 3200 ISO – 6,35 Мбайта, 6400 ISO – 8 Мбайта. Това може да се обясни с неизбежната поява на шум, който повишава количеството информация, съдържаща се в изображението.

Балансът на бяло е подобен на всички камери от този клас и включва следните настройки: „Автоматичен“, „Дневна светлина“, „Сянка“, „Облачно време“, „Изкуствено осветление“ (лампи с нажежаема жичка), „Луминесцентно осветление“, „Светкавици“, ръчна настройка и нагласяване по градуси Келвин (2500–10 000 K през стъпка 100 K). Апаратът предлага и 3-снимков Bracketing на баланса на бяло.

Освен класическите (и най-важни за професионалиста и добрия любител) снимачни режими „Програма“, „Приоритет на скоростта“, „Приоритет на блендата“ и „Ръчна настройка“, в EOS 5D Mark II са включени и готови програми за портрет, пейзаж, вярно или неутрално цветовъзпроизвеждане, монохромна снимка (при черно-бялата и с имитация на жълт, оранжев и зелен филтър), както и 3 определени от фотографа персонални режима. Интересен е и режимът Creative Auto – един вид разширена пълна автоматика с плъзгачи за настройване на остротата на задните планове и общата плътност на изображението.

Структурните качества на снимката също са управляеми в EOS 5D Mark II. Безпроблемно се коригират остротата, контрастът, наситеността, цветовият тон, разработката в светлите тонове. Както в много цифрови фотопарати, и в EOS 5D Mark II има режим за подобряване на динамиката. Не липсва и шумопотискането при дълги експозиции и високи чувстителности. Доколко е ефективно, ще видим в резултатите от теста.

EOS 5D Mark II има великолепен пентапризмен визьор с диоптрийна поправка от –3 до +1, който „вижда“ 98% от бъдещето изображение с увеличение 0,71x. Матовото стъкло, подобно на EOS 50D може да се сменя със същите сменяеми матови стъкла. Огледалото може да се повдига в горно положение, за да се избегнат напълно и без това минималните вибрации при снимането.

Едно от условията за бърза и сигурна работа е достатъчната информация за настройките на снимачния процес във визьора. При EOS 5D Mark II едва ли някои би имал основание за недоволство. Поглеждайки вътре, виждаме ясно и определено следните данни: информация за автофокуса (точките на измерване), информация за експозицията (скорост, бленда, ISO, коригиране на експозицията, областта на мерене), информация за светкавицата (зареждане, синхронизационна скорост, коригиране на силата), информация за изображението (корекция на баланса на бяло, състояние на картата, монохромно снимане, серийно снимане, разработката в светлите тонове).

В дисплея на EOS 5D Mark II има значителни подобрения в сравнение с 5D. Най-напред диагоналът му е 3 инча (2,5 инча при EOS 5D). Още по-важно е, обаче, че разделителната способност е 920 000 пиксела срещу 230 000 пиксела на EOS 5D. Има 3 автоматични и 7 ръчно настройвани нива на яркост. Благодарение на добрата се конструкция, той е устойчив на механични въздействия и слабо чувствителен към пръстови отпечатъци, прах и др.

Както вече споменах, екранът има 3 нива на яркост, вижда се добре и при 170° и е с двойно антирефлексно покритие. Като следствие от всичко това снимките се изобразяват значително по-остро, с по-верни цветове и може да се оценяват по-добре. Когато фотографиите се разглеждат на дисплея, се посочва и мястото на автофокусиране.

Live View, т.е. снимане чрез дисплея, е вече един познат и приет режим в доста цифрови фотоапарати режим. Само този, който е снимал, лежейки на влажната земя може истински да оцени наличието му в EOS 5D MarkII.

В режим Quick-AF огледалото, което е вдигнато, от горно положение се връща за много кратък момент на мястото си и чрез полупрозрачната си част довежда образа до AF сензор, който фокусира изображението посредством 9-точковия CMOS датчик и 6-те невидими асистиращи AF точки. След фокусирането огледалото отново се връща в горно положение и след като натиснем бутона за снимане се създава нашият нов шедьовър. Целият процес е много кратък, но не е тих, защото е свързан с типичния шум на движението на огледалото. Затова конструкторите на Canon предлагат добро лекарство – има безшумни режими 1 (със забавен удар на огледалото) и 2 (всички функции на фотоапарата са „замръзнали“, докато бутонът не се пусне обратно). Така ние определяме до кой момент камерата е безшумна.

Другият режим Live-AF функционира по-различно и напомня фокусирането при компактните цифрови фотоапарати. Огледалото се намира неподвижно в постоянно горно положение и образът достига директно до матрицата, където се фокусира както при „сапунерките“.

Към тези два режима се добавя и трети – Face Detection, с възможност за разпознаване на лица, които се ограждат с рамка в дисплея. Ако лицата са много, може ръчно да се определи къде да бъде фокусът. Истинското удоволствие е ръчното фокусиране. Мястото, което се фокусира може да се увеличи 5 или 10х и така се определя по-сигурно и по-точно.

Серийни снимки. Не може да се каже, че EOS 5D Mark II има особено бързи серийни снимки – те са 3,9 снимки/s. Броят на снимките при Large/Fine JPEG е 78, а при RAW – 13. Снимащите основно спортни фотографии или снимки на животни очевидно ще са малко недоволни, но за всички останали тази скорост не е проблем. Не бива да забравяме, че файловете при 21,1 Мпиксела са големи.

Много се говори за снимането на HD клипове с EOS 5D Mark II. Аз не съм специалист в тази област и не мога да си позволя коментарии. Искам само да дам техническите данни – те са впечатляващи. Снима се през Live View, като видеоформатът е MPEG4 с разширение mov. Разделителната способност е 1920×1080 пиксела при съотношение на страните на кадъра 16:9, като продължителността на записа е до 12 min. При 640×480 пиксела и съотношение на страните на кадъра 4:3 може да се записва до 24 min. Максималната големина на файла е 4 Гбайта, а скоростта – 30 кадъра/s. Звукът се записва или с вграден моно микрофон, или с външен чрез 3,5 mm стерео микрофонен жак. По всичко личи, че тази новост в цифровите апарати ще бъде един пример и за другите фирми производители. И все пак мисля, че ако главната дейност е създаване на видеоклипове, е по-добре да се купи HD видеокамера, а видеокачествата на EOS 5D Mark II да са странична възможност за създаване на инцидентни висококачествени къси филми. Това безспорно разширява възможностите за приложение на EOS 5D Mark II за по-широк кръг потребители.

Цветовите пространства, с които камерата работи са sRGB и Adobe RGB.

Степените на свобода, които фотоапаратът предлага на най-претенциозните фотографи, се характеризират с големия брой персонални функции (25) със 71 настройки, разпределени в 4 групи. Едва ли бих могъл да ги изредя…

Фотографиите се записват на Compact Flash I или II карти памет, като се поддържат и високоскоростните UDMA. Съотношението цена–качества е много добро – може би тук се крие и част от пазарния успех на Canon.

И така, да видим резултатите от теста. Снимките са направени с обектив EF 50/1.4L, а повечето от външните – с EF 70-200/2.8L.

Преди всичко разглеждам изключително важните за професионалната работа възможности за увеличения при минималната необходима разделителна способност за офсетов печат 225 ppi. На илюстрация 1 е показан целият тестов кадър, сниман както винаги при стандартни условия.

Ил. 1. Цял кадър

На илюстрация 2 са представени от ляво на дясно отсечки от увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна в RAW формат, а след тях, отделени с черна линия, увеличения до 100 cm от JPEG без шумопотискане. От горе на долу са отсечките с повишаване на чувствителността – 100, 200, 400, 800, 1600, 3200, 6400, 12 800 и 25 600 ISO.

Ил. 2. Отсечки от увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна от кадър, заснет в RAW формат. С черна линия са отделени отсечки от увеличения до 100 cm от JPEG файл без шумопотискане

Интересни изводи се налагат от тази илюстрация. Най-напред – изображението в RAW формат е по-остро при всички чувствителности, но и с повече шум от това в JPEG при 100 cm увеличение. Това трябва да се има предвид, когато се снима с цел да се правят по-големи увеличения – фотографиите ще имат повече детайли, повече острота.

За 100 cm увеличение е най-добре да се работи със 100 и 200 ISO. Ако увеличенията са до 70 cm, може да се снима и до 1600 ISO, та даже с малък компромис до 3200 ISO. Добри възможности!

При най-високите чувствителности 12 800  ISO и 25 600 ISO допустимите увеличения са доста под 50 cm, а при 6400 ISO до 50 cm. Отпечатах снимки, направени с 12 800 и 25 600 ISO. 12 800 ISO даде задоволителни резултати до А4, а 25 600 ISO – до А5. И така – за много големи увеличения снимайте в RAW формат и със 100 и 200 ISO. Ако увеличенията ще са до 30х40 cm снимайте спокойно до 6400 ISO!

Особен интерес за мен представляваше въпросът за приложимостта на 12 800 и 25 600 ISO в случай на използване на шумопотискащи софтуери в камерата и извън нея. На илюстрация 3 от ляво на дясно са представени отсечки от увеличения до 70 cm, снимани в следната последователност: без шумопотискане, с най-малко шумопотискане (Low), със средно шумопотискане (Normal) и с най-силно шумопотискане (Strong). От горе на долу са 6400, 12 800 и 25 600 ISO. Особено ясна е тенденцията на загуба на детайли с нарастване на шумопотискането. И докато 6400 ISO има все пак относително добри детайли и относително приемлив шум при най-малко шумопотискане (Low), а 12 800 ISO при средно шумопотискане (Normal), то при това увеличение 25 600 ISO при всичките нива на шумопотискане показва неприемливи резултати. Много предпазливо трябва да работим с тези чувствителности и с нивата на шумопотискане! Ако се наложи, аз бих снимал в краен случай с до 12 800 ISO със средно шумопотискане (Normal) за увеличения до А4, а с 25 600 ISO най-много до А5.

Ил. 3. Отсечки от увеличения до 70 cm от кадри, заснети без шумопотискане и с шумопотискане в режими Low, Normal и Strong (от ляво на дясно)

А какво биха направили специалните софтуери за шумопотискане? За да установя тяхното влияние върху образа, използвах известния NoiseWarе. Много любопитно беше да се види как преработва шума при малко и голямо увеличение.

На илюстрация 4 показвам отсечки от увеличение до 10х15 cm от JPEG, сниман с 12 800 ISO. Отгоре е изображението без шумопотискане, а отдолу – обработено със стандартните настройки на NoiseWarе. Трябва да подчертая, че в това твърде малко увеличение шумът не се чувства силно и че изображението има добри структурни характеристики и е приемливо и в двата варианта. Подобно е и положението при 25 600 ISO (илюстрация 5), като предпочитание бих дал на обработената снимка.

Ил. 4. Отсечки от увеличения до 10х15 cm от снимка, заснета с 12 800 ISO и  25 600 ISO, без шумопотискане и  с шумопотискане в NoiseWare

Ил. 5. Отсечки от увеличения до 70 cm от снимка, заснета с 12 800 ISO и  25 600 ISO, без шумопотискане и  с шумопотискане в NoiseWare

Съвсем друго е положението с отсечки от увеличението до 70 cm – илюстрация 6 (12 800 ISO) и 7 (25 600 ISO). Безспорно е, че и двете снимките „издишат“ при това увеличение. И докато при 12 800 ISO NoiseWarе мъничко помага, при 25 600 ISO резултата е недобър. Все пак и софтуерите за шумопотискане имат своите граници на възможности. Отново налагащият се извод – 12 800 ISO и 25 600 ISO са приложими само в краен случай и за неголеми увеличения – както написах по-горе, съответно до А4 и А5. Но да подчертая – тези чувствителности са немислими за филмовата класическа фотография и дори и в този си вид са голямо постижение за цифровата фотография!

Ил. 6. Отсечки от увеличения до 70 cm от снимка, заснета с 12 800 ISO, горе – без шумопотискане, долу – с шумопотискане в NoiseWare

Ил. 7. Отсечки от увеличения до 70 cm от снимка, заснета с 25 600 ISO, горе – без шумопотискане, долу – с шумопотискане в NoiseWare

Връзката между шума и чувствителностите се вижда на илюстрация 8. От горе на долу са 100, 200, 400, 800, 1600, 3200, 6400, 12 800 и 25 600 ISO, вляво RAW формат, вдясно – JPEG. Тази илюстрация потвърждава отново факта, че шумът при най-високите чувствителности е значителен, но не е пречка за получаване на изображения, подходящи за печатно производство.

Ил. 8. Тест за шум – в лявата колона в RAW формат, в дясната – в JPEG

При анализиране на резултатите от изследването на шума се натъкнах на интересен факт. Шумопотискането от 100 до 3200 ISO е по-агресивно в тъмните места, докато светлите почти не се засягат. Това води до известна загуба на детайли в тъмните области, но запазва добре разработката в светлите и средните плътности.

Серийните снимки със скорост 3,9 снимки/s, които EOS 5D Mark II прави дори с тези големи файлове, са приятна и удобна възможност за добър избор на фотографии. Като прибавим към това и добрия следящ автофокус, стават ясни възможностите за добра репортажна работа. Илюстрация 9 е показателна за това. И все пак ми се искаше скоростта да е поне 5 снимки/s… Ами, разглезени от съвременните постижения, като че ли започнахме да искаме прекалено много.

Ил. 9. Тест за следящия автофокус в режим на серийни снимки

По отношение на цветовъзпроизвеждането може да се каже, че в автоматичен режим балансът на бяло (илюстрация 10) е в рамките на нормалното – добър баланс при дневна светлина и не много добър при изкуствена. Решението за изкуствена светлина е настройка чрез готовия режим или чрез ръчно му нагласяване. Конкурентите на EOS 5D Mark II не са по-добри в автоматичния режим или нагласяване по градуси Келвин (2500–10 000 K).

Ил. 10. Баланс на бяло в автоматичен режим на дневна светлина (вляво) и на изкуствено осветление (вдясно)

И накрая – традиционното обобщение.

Предимства:

» Нова пълноформатна CMOS матрица с разделителна способност 21,1 Мпиксела
» Подобрена структура на микролещите
» Нов качествен процесор DIGIC 4
» 14-битова обработка на изображението
» Фина автофокусна настройка
» Софтуерно премахване на винетирането
» Безупречен шум до 1600 ISO, добър до 6400 ISO
» Чувствителности с широк диапазон – до 25 600 ISO
» Режим за подобряване на динамиката
» Добър пентапризмен визьор
» Качествен 3-инчов дисплей с разделителна способност 920 000 пиксела
» Възможност за снимане през дисплея – режим Live View
» Снимане на HD видео
» Bracketing с корекция ±4 EV (корекция на експозицията)
» Автоматично почистване на матрицата
» Голямо разнообразие на персонални настройки
» Значително опростено меню за управление

Недостатъци:

» Една кръстообразна AF точка
» Няма вградена светкавица
» Няма вграден в камерата RAW конвертор
» Няма помощна светлина за автофокуса при лоши светлинни условия
» Няма възможност за използване на обективи от апарати с APS матрици
» Висок шум и загуба на детайли при 12 800 ISO и 25 600 ISO
» Серийни снимки със скорост 3,9 снимки/s

Най-общо казано може да се направи изводът, че EOS 5D Mark II един много добър, конкурентноспособен апарат със сполучливо и умно съотношение между големина на матрицата, разделителната способност и цената – достоен наследник на вече легендарния EOS 5D.

Доц. Петър Абаджиев

Пълноформатната матрица с нова конструкция, новият процесор DIGIC 4 и режимът за подобряване на динамиката създават наситени естествени цветове и висока детайлност на изображението

Скорост 1/20 s, бленда 1,4, 1000 ISO

Скорост 1/400 s, бленда 2,8, 500 ISO

Скорост 1/125 s, бленда 4,5, 800 ISO

Скорост 1/1000 s, бленда 5,6, 500 ISO

Скорост 1/500 s, бленда 5,6, 320 ISO

Скорост 1/400 s, бленда 5,6, 320 ISO

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Само преди година Symantec ни впечатли с бързината на инсталиране на Norton Internet Security 2009. Тази година компанията и новата версия на нейното решение за комплексна защита на компютъра – Norton Internet Security 2010 (NIS 2010), предлагащо многослойна антивирусна защита, надеждна защитна стена, сериозен спам филтър, модул за родителски контрол, модул за мениджмънт на личните данни, ни изненадват с още по-бързо инсталиране и нисък разход на системни ресурси. В зависимост от производителността на системата програмата се инсталира за по-малко от минута, което е направо смайващо!

Иначе самото инсталиране протича абсолютно праволинейно. В началото определяте папката, в която ще се инсталира NIS 2010, и се запознавате с лицензионното споразумение. Ако желаете, можете да се присъедините и към Norton Community Watch. След това е достатъчно да кликнете върху бутона Agree & Install (фиг. 1) и да изчакате около минута, докато процесът по инсталиране приключи.

Фиг. 1. NIS 2010 предлага пет различни теми за заден фон на главния екран

Потребителски интерфейс

Напълно в духа на времето в Symantec са заложили на богатството от цветове, което предлага Windows 7 – текущата операционна система на Microsoft. Успешната комбинация от тъмни и светли цветове създава фон, който успокоява окото и ненатрапчиво внушава, че NIS 2010 се грижи за всичко. Новото е, че е възможно да смените темата. За целта в основния пакет са включени пет различни цветови настройки, съобразени с възможните предпочитания на потребителите (фиг. 1).

Самият интерфейс е добре подреден и интуитивен, стига, разбира се, да разбирате поне мъничко английски. Достъпът до основните функции се осъществява директно от главния екран на програмата (фиг. 2). В най-горната част на екрана е разположена малка спомагателна лента с достъп до вашия личен акаунт (наречен Norton Account), до опцията за обратна връзка (Leave Feedback) и до менюто за помощ и поддръжка (Help & Support). Под тази лента се намират три отделни полета, всяко от които предлага бърза връзка и промяна на основните функции за съответната защита – на компютъра, на мрежата и при сърфиране в Интернет. За по-прецизното конфигуриране на NIS 2010 обаче ще ви се наложи да ползвате допълнителни менюта (фиг. 3). Вляво от въпросните три полета са разположени икона, показваща състоянието на сигурността на системата, и графика, на която можете да видите използването на системните ресурси от компютър и от NIS 2010.

Фиг. 2. Главният екран на потребителския интерфейс на NIS 2010

Фиг. 3. За по-прецизното конфигуриране на NIS 2010 се ползват допълнителни менюта

Многослойна антивирусна защита

Новата версия на NIS предлага многослойна защита от вируси и други кибер заплахи благодарение на интеграцията на четири технологии: Insight, която оценява „репутацията“ на обектите в Мрежата, SONAR2 – евристичен анализатор на поведение, традиционния скенер, базиран на вирусни сигнатури, както и на защитата в реално време.

Целта на Insight, както е наречена новата технология, оценяваща „репутацията“ на обектите, е да контрира зловредните кодове, които „мутират“, за да измамят скенерите, базирани на вирусни сигнатури. За да постигне това, тя анализира ефекта от изпълнението на даден файл, ресурс, услуга и пр. във времето и в зависимост от крайния резултат определя неговата надеждност (фиг. 4). Анализът обхваща милиони файлове по целия свят и се извършва през определен период от време. Всеки нов или променен файл бива заклеймен като подозрителен и в зависимост от неговия ефект, Insight преценява дали да го маркира като „надежден“ или като „опасен“. По този начин променените и т.нар. „мутирали“ вируси се маркират като подозрителни и макар да носят същото наименование, разширение или сигнатура като някой легитимен файл, техният ефект ще бъде анализиран и съответно зловредният код ще бъде разпознат и неутрализиран.

Фиг. 4. Технологията Insight анализира огромно количество разнообразни обекти, за да определи надеждността им

Втората технология, която се бори с вирусите, е добре познатият ни от предходните продукти евристичен анализатор на поведение – SONAR. Той е подобрен значително и поради това е означен като SONAR2 (като втора версия). Задачата му е да анализира поведението на всички файлове, ресурси и услуги в сигурна виртуална среда, за да разкрие всяка неизвестна заплаха, преди тя да навреди на компютъра.

Третата преграда пред всеки зловреден код е традиционният за всички антивирусни продукти скенер, базиран на вирусни сигнатури. Неговата задача е да открива и премахва вече познатите заплахи. Тук спадат всички известни вируси, троянци, червеи, руткити, шпионски софтуер и други (фиг. 5).

Фиг. 5. Първоначалното сканиране на системата отнема около час, но всяка следваща проверка се осъществява за по-малко от 20 min

Естествено, антивирусната защита не би била пълна, ако NIS 2010 не разполага със защита в реално време. Както наименованието й подсказва, тя се грижи за сигурността на системата непрекъснато. Част от дейностите Ӝ включват ранно зареждане, сканиране на преносими устройства, на електронната поща и на файловете, които биват сваляни от Интернет, както и непрекъсната проверка на всички изпълняващи се процеси, файлове и услуги (фиг. 6).

Фиг. 6. За да разполагате с надеждна защита в реално време, е препоръчително всички опции да бъдат включени

При оценката на защитеността на системата не бива да се омаловажава и поведението на потребителя. Човешкият фактор винаги е бил важен елемент в сигурността и не случайно от Symantec са предвидили интеграция на антивирусния пакет с файловия мениджър на Windows. Така например, когато свалите някакъв файл от мрежата или от преносимо устройство, Symantec препоръчва ръчно да стартирате проверка на същия, за да гарантирате, че файлът е чист и няма опасност да заразите системата (фиг. 7).

Фиг. 7. NIS 2010 се интегрира с Windows Explorer за оптимална защита и ръчно сканиране на всеки файл

Мрежова защита

Мрежовата защита, предлагана от NIS 2010, се реализира посредством интелигентна защитна стена и скенер за уязвими програми.

В отговор на новите заплахи и хакерски трикове за проникване, защитната стена на новия продукт на Symantec е значително подобрена. От една страна, тя отговаря на модерните изисквания за сигурност, а от друга, интегрира нови компоненти и функции, благодарение на които се справя дори и с най-сериозните опити за проникване. Като за начало, защитната стена на антивирусния пакет скрива портовете на системата. Целта е проста – да се защити машината от всякакви опити за проникване и нанасяне на вреди, включително и от сканиране на портовете. Ако все пак някой се опита да направи това, защитата срещу проникване (Intrusion Prevention) на NIS 2010 незабавно уведомява потребителя за сканирането и автоматично блокира съответния адрес за определен период от време (от 30 минути до 48 часа) – фиг. 8. Наред с това защитната стена предпазва системата от директни атаки от Интернет, като осигурява безопасността на браузъра и предпазва връзката посредством мониторинг на обменяните пакети, а ако открие подозрителни или опасни данни, ги блокира.

Фиг. 8. Трафикът между вашата система и атакуващия компютър може да бъде блокиран за периода от 30 min до 48 часа

На второ място, защитната стена е независим модул, който може да действа както напълно автоматизирано, така и в зависимост от зададените от потребителя настройки. В първия случай модулът сам решава как да постъпи с дадена програма или заплаха – дали да я блокира, или да Ӝ позволи достъп до Интернет. Ако открие добре известен зловреден софтуер или програмен код, защитната стена, без да пита, спира услугата или премахва заплахата.

Във втория случай потребителят ръчно определя какъв да бъде достъпът на програмите до мрежата или Интернет – автоматичен, свободен, забранен или да се ползват специфични настройки (фиг. 9).

Фиг. 9. Потребителят може ръчно да определи достъпа до Интернет на всяка инсталирана на компютъра програма

На трето място, защитната стена е подсигурена срещу всякакви опити за въздействие от страна на хакери или зловредни програми. Стената е защитена от опити за изключване на нейните процеси, услуги или промяна на свързаните с нея данни в регистрите. Освен това ядрото на стената също е защитено от опити за промяна или блокиране, което нарежда модула за мрежова защита сред най-добрите в бранша.

Наред с това мрежовата защита предлага още един компонент – скенер за уязвими програми. Неговата задача е да анализира съдържанието и компонентите на всяка инсталирана на компютъра програма и въз основа на това да създаде списък с уязвимите приложения. Хубавото на скенера е, че след като анализира инсталираните програмни продукти, моментално предприема действия по защита на слабите места, за да не може някой недоброжелател да се възползва от известните уязвимости (фиг. 10).

Фиг. 10. След като сканира за уязвими програми, NIS 2010 автоматично предприема действия по тяхната защита

Допълнителни екстри

Всеки комплексен антивирусен пакет, освен технологии за защита от вируси и защитна стена, предлага и други екстри, като модул за родителски контрол, модул за мениджмънт на личните данни и не на последно място – спам филтър. NIS 2010 не прави изключение.

Модулът за родителски контрол, както подсказва и името му, помага на родителите да осъществяват контрол над своите деца – какви сайтове посещават, какви програми ползват и пр. За целта се създават отделни потребителски акаунти и в съответствие с това се филтрира съдържанието, до което да има достъп съответният акаунт. Този модул обаче не е включен към основния пакет на NIS 2010. За да го ползвате, ще ви се наложи да го свалите от Интернет и да го инсталирате ръчно (фиг. 11).

Фиг. 11. За да бъде ползван, модулът за родителски контрол трябва да бъде свален от Интернет и инсталиран на компютъра

Модулът за мениджмънт на личните данни има спомагателна роля. Неговата задача е да съхранява личните данни на потребителя (като пароли, потребителски имена, номера на кредитни карти и пр.). Освен това модулът може да попълва определени полета в конкретни уеб сайтове с конкретни данни (стига потребителят да ги посочи), без да е необходимо същите да бъдат въвеждани от клавиатурата.

Борбата с нежеланата поща (спам) е сериозно предизвикателство за всеки антивирусен продукт, включително и за Norton Internet Security. За разлика от предходните версии, NIS 2010 предлага сериозен антиспам филтър, който се справя успешно със задачата си – да пази пощенската ви кутия от нежелана поща. Това е постигнато чрез интеграцията на интелигентен филтър, базиран на определени критерии. Част от тях са традиционните списъци с разрешени и забранени адреси, разпознаването на определени думи, фрази, символи и комбинации от тях и други. Естествено, антиспам филтърът се интегрира успешно с познатите пощенски клиенти, като Outlook и Windows Mail.

Заключение

В заключение бих споделил, че NIS 2010 предлага страшно много подобрения, благодарение на които се справя блестящо с всички възложени му задачи, като междувременно се нарежда сред първите три места за най-добър комплексен антивирусен пакет. Ако търсите бърз, надежден, безкомпромисен с вредителите и натрапниците продукт, Norton Internet Security 2010 е правилният
избор!

Мартин Димитров

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Обичайните заплахи като троянски коне, червеи и вируси са вече минало. Ползвайки нови технологии, похвати и начини за кражба на лични данни, проникване в чужди компютри и създаване на т.нар. бот мрежи от „зомбирани“ (контролирани от хакер) компютри те все по-често се превръщат в основен източник на доходи за кибер престъпниците. Темповете, с които се увеличава броят на злонамерените програми, означава само едно – вече не е възможно да се осигури пълна сигурност на основата на конвенционалните методи за защита на системата. Трябва нов подход, нови начини за защита и нови методи за противодействие на организираните кибер престъпници. Макар и частични, подобни решения могат да се открият в продуктите за 2010 година на водещите антивирусни лаборатории в света, в това число и в Kaspersky Internet Security 2010 (KIS 2010) Kaspersky Lab.

Изисквания и инсталация

Системните изисквания на KIS 2010 са различни за различните операционни системи. Зa Windows XP това са процесор на 300 MHz и 256 Мбайта памет, за Windows Vista – процесор на 800 MHz и 512 Мбайта памет, за Windows 7 – процесор на 1 GHz и 1 Гбайт памет. Необходимото дисково пространство за всички операционни системи е едно и също – около 400 Мбайта.

Процесът на инсталиране е доста праволинеен. Съгласявате се с лицензионното споразумение, ако искате да се възползвате от иновативната технология Kaspersky Security Network, и се присъединявате към мрежата и се съгласявате с условията за нея. После инсталирате и активирате продукта (фиг. 1). Накрая изчаквате, докато KIS 2010 създаде списък с изпълняващите се програми и определи техния статут. И всичко това приключва за има-няма 2 минути – нов личен рекорд за продуктите от гамата на Kaspersky.

Фиг. 1. Дори и да не активирате веднага продукта, впоследствие KIS 2010 ще ви напомни за това

Единственият минус на този етап е липсата на функция за прединсталационно сканиране на системата. Повечето аналогични антивирусни продукти предлагат такава опция, за да може инсталационният пакет да бъде защитен от всякакви опити на зловредни кодове да администрират или компрометират инсталацията на програмата.

Интерфейс

Потребителският интерфейс на KIS 2010 е претърпял „пълна промяна“. Визуално разработчиците са ползвали теми, цветове и комбинация от окраски, заимствани от колоритния интерфейс на Windows 7, добавени са и специфични решения (фиг. 2). Новост е опцията за ползване на радващите се на нестихваща популярност „кожи“.

Фиг. 2. Потребителският интерфейс на KIS 2010

В организационно отношение KIS 2010 е с максимално интуитивен и лесен за употреба интерфейс, който е подходящ дори и за начинаещите потребители. В горната дясна част на работното поле на главния прозорец е разположена лента със спомагателни функции – доклади за извършени действия, папка с карантинирани файлове и директен достъп до настройките на продукта. Вляво един под друг са подредени петте табулатора – My Protection, My Security Zone, Scan My Computer, My Update Center и Security+. В средата е работното поле с директен достъп до техните опции и функции. Най-отдолу пък е разположена втора лента със спомагателна роля – меню за помощ, потребителски акаунт (My Kaspersky Account), поддръжка и оставащите дни до изтичането на срока за ползване на лиценза.

Технологии

В основата на KIS 2010 са три иновативни технологии, благодарение на които продуктът се нарежда сред първите три най-добри комплексни антивирусни пакета. На първо място е технологията HIPS (Host-based Intrusion Prevention System) за контрол над приложенията. Целта й е да анализира поведението и резултатите от дейността на дадена програма, файл или код и въз основа на събраните данни да оцени риска от нейното или неговото изпълнение. Израз на тази оценка е рейтингът, който KIS 2010 присвоява на непознатите до момента обекти и който се използва като основа за предприемане на едни или други действия.

На второ място е уникалната технология Sandbox, чиято основна задача е да осигури защитена работна среда. Технологията позволява на потребителя да стартира всяка една програма в изолирана среда, която предпазва операционната система от злонамерени промени (фиг. 3). Така, от една страна, могат да се защитят уязвимостите на операционните системи и инсталираните програми, които се експлоатират от хакери, за да атакуват приложения, използващи Интернет, а от друга – да се осигури безопасно сърфиране в Интернет, като съответният браузър бъде стартиран в защитената среда (фиг. 4).

Фиг. 3. Зелената рамка около стартирана програма означава, че тя работи в защитената среда на технологията Sandbox

Фиг. 4. Достатъчно е да добавите дадена програма в списъка на технологията Sandbox, за да може впоследствие да я проверите за злонамереност

Третата ключова технология, използвана в KIS 2010, е иновативната мрежа Kaspersky Security Network (KSN), чиято цел е да намали драстично времето за реакция срещу новите заплахи, както и да поддържа огромна база от данни с актуална информация за чисти и инфектирани файлове. Според разработчиците, благодарение на KSN и на възприетата защита в „Облака“, при която потенциално опасните файлове или уеб сайтове се сканират онлайн, а не на локалния компютър на потребителя, времето от появата на неизвестна злонамерена програма до пълната защита от нея се редуцира до по-малко от минута.

Системна защита

Продуктите на Kaspersky Lab от години се славят със солидния си антивирусен модул. KIS 2010 не прави изключение. Програмата съчетава модерен скенер, базиран на вирусни сигнатури, евристичен анализатор на поведение, както и изброените вече технологии (фиг. 5). Благодарение на всички тях KIS 2010 открива и обезврежда вируси, червеи, троянски коне, шпионски софтуер, включително и трудно откриваемите руткити. Комплексният набор от технологии се грижи за всичко – от сканиране на файлове, папки и цели устройства до проверка на входящи и изходящи електронни съобщения, изпращани както чрез имейл, така и чрез IM клиентите.

Фиг. 5. KIS 2010 предлага три варианта на сканиране – бързо (Quick Scan), пълно (Full Scan) и по лични настройки (Objects Scan)

За защитата на системата се грижи и новият скенер за уязвимости. Неговата задача е да извърши проверка на компютъра за пропуски, като неправилни настройки, необновени софтуерни пакети или други „дупки“ в системата, които се нуждаят от „закърпване“ (фиг. 6).

Фиг. 6. Скенерът за уязвимости предлага и опции за разрешаване на откритите проблеми

Мрежова защита

Мрежовата сигурност е реализирана чрез интелигентна двупосочна защитна стена. Нейната задача е да блокира всички опити за неоторизиран достъп през локалната мрежа или Интернет, като в същото време контролира действията и комуникацията на инсталираните приложения с външния свят. На първо място, тя се грижи за сигурността на портовете на системата. За разлика от други аналогични продукти, включително и вградената в Windows защитна стена, KIS 2010 маскира само част от портовете, докато останалите ги затваря. Според главния инженер на Kaspersky Lab това е напълно достатъчно, за да бъдат възпрепятствани всички опити за хакване на системата, тъй като скриването на портовете често създава проблеми при мрежовите настройки и комуникация. Въпреки това, когато някой се пробва да сканира, да отвори порт или да проникне по друг начин, продуктът автоматично го блокира (фиг. 7).

Фиг. 7. KIS 2010 блокира всеки недоброжелател за определен период от време

На второ място, разработчиците от Kaspersky Lab са се постарали да подсигурят ядрото на защитната стена срещу всякакви опити за изключване на услуги или процеси, за промяна на записите в регистрите, както и срещу всякакви други опити за манипулиране на стената. Това е наистина впечатляващо и допринася за добавената стойност на продукта.

На трето, защитната стена на KIS 2010 освен че защитава от набези през мрежата, се грижи и за контрола над приложенията. Това е задължително за всяка модерна защитна стена, защото пробив в сигурността може да се реализира и чрез инсталирана програма – легитимна или злонамерена. В това отношение защитната стена на KIS 2010 е изключително интелигентна. По подразбиране, тя не тормози потребителя с досадни въпроси за това какви мерки да се предприемат по отношение на едни или други програми. Вместо това решение се взема на базата на проверка на дадения обект – дали е електронно подписан (и дали авторът му е познат), дали е включен в списъка на Kaspersky Lab за доказали своята надеждност програми, както и дали обектът е включен в списъка с опасните софтуери. Паралелно с това тя ползва и евристичен анализатор на поведение, за да класифицира всички програми в една от следните категории – Trusted, Low Restricted, High Restricted и Untrusted. Не на последно място, защитната стена следи за поведението и на легитимните програми. Така се предотвратява един от любимите методи на хакерите за проникване в дадена система, а именно ползването на легитимна програма или маскирането като такава. В този случай, ако KIS 2010 установи нередност, блокира даденото приложение, както и неговата комуникация с външния свят.

Други екстри

Освен задължителните модули за защита, KIS 2010 предлага още:

• Подобрен анти-спам модул, благодарение на който ненужните електронни съобщения биват отсявани с почти 100% успеваемост, а легитимните писма биват допускани във вашата поща.
• Модул за родителски контрол, чрез който родителите с лекота могат да контролират децата си – какви сайтове посещават, какво съдържание четат и кога ползват Интернет. За целта се създават различни потребителски акаунти (фиг. 8), на които се определя период от време, през който да е ограничен достъпът до Мрежата, определят се и категориите данни, които да бъдат блокирани от модула.
• Виртуална клавиатура за защитено въвеждане на информация във формуляри (фиг. 9).
• Почистване на данни – помощникът по почистване на данни, помага при изтриването на ненужната информация и записи в системата (фиг. 10).
• Конфигуриране на браузъра – автоматично настройване на браузъра по отношение на безопасността при сърфиране в Интернет (фиг. 11).

Фиг. 8. KIS 2010 предлага три акаунта за родителски контрол

Фиг. 9. Защитената виртуална клавиатура на KIS 2010 (вляво) се различава от тази на Windows (вдясно)

Фиг. 10. KIS 2010 предлага и помощник по почистване на ненужни данни

Фиг. 11. След сканиране на браузъра KIS 2010 предлага опции по подобряване сигурността му

Kaspersky Anti-Virus 2010

Паралелно с Kaspersky Internet Security 2010, компанията разработчик представи и новата версия на самостоятелното си антивирусно решение – Kaspersky Anti-Virus 2010 (KAV 2010). Макар да не разполага със защитната стена и другите екстри на KIS 2010 (виж сравнителната таблица), KAV 2010 е важен елемент във фирмената сигурност, защото редица организации ползват сървър със защитна стена (през който минава цялата комуникация към Интернет) и индивидуални антивирусни решения, инсталирани върху компютрите на своите служители. Тази стратегия е икономически изгодна, защото се пестят средства от разликата в цената на продуктите, но се разполага с надеждна защита от вируси и други кибер зарази. Вторият плюс на тази стратегия е възможността да се контролира работата на служители, без те да имат възможност да скрият своите действия зад защитна стена.

Мартин Димитров

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Въпреки огромния успех на базираните на Android смартфони, тайванският мобилен гигант HTC остава верен на славата си на най-значим поддръжник на Windows Mobile. Въпреки технологичния застой и спада на интереса към устройствата, захранвани от операционната система на Microsoft, HTC е твърдо решен да отстоява позициите си на свиващия се пазарен дял въпреки загубите, които търпи през последните две финансови тримесечия. Поредният залог за HTC е новата версия 6.5 на Windows Mobile, която поддържа капацитивна екранна технология и предлага освежен интерфейс, вдъхновен от медийния плейър Zune, както и нова версия на Internet Explorer Mobile. През последните месеци компанията представи два нови WM 6.5 смартфона – ориентирания към масовия потребител HTC Touch2 и впечатляващия HTC HD2. С достоен за адмирация 4,3-инчов екран и изпреварващ конкуренцията Qualcomm MSM 8250 процесор с работна честота 1 GHz, HD2 е „creme de la creme“ на смартфоните към днешна дата и достоен наследник на предшественика си HTC Touch HD. Но дали голямата производителност и подобреният интерфейс ще са достатъчни да спасят Windows Mobile серията на HTC? Това ще разберем през ноември, когато телефонът ще се появи на пазара на цена от около 699 евро.

Несъмнено дизайнът на HTC HD2 е спиращо дъха постижение на дългогодишния опит на компанията и безапелационно това е един от най-стилните смартфони на пазара. Макар физическите му размери да са близки с тези на неговия предшественик – 120,5х67х 11 mm, общото между двата модела не е много. Целият преден панел на HTC HD2 е зает от огромен, ярък, чувствителен на допир 4,3-инчов TFT екран с разделителна способност WVGA (800х480 пиксела), изграден на базата на капацитивна технология. За да се побере в този ограничен размер, екранът започва на милиметри от ръба на телефона и макар това да означава, че често дланта ви ще закрива част от работното пространство, усещането да боравите с телефон с подобен екран е несравнимо. Що се отнася до теглото, то е 157 g – приемлива за телефон с такива размери стойност, която придава масивно усещане при носене в ръка или в джоба.

Под екрана е заделено място единствено за пет бутона с основни функции за достъп до менюта, стартиране на програми, отговор и прекъсване на обаждане, а по ръба на телефона ще откриете microUSB порт, microSDHC слот за карти памет с капацитет до 32 Гбайта и букса за 3,5 mm аудио жак. Задният панел има органично заоблен дизайн, сходен с този на Apple iPhone, и гладка, матова повърхност, разкриваща 5-Мпикселна камера с автоматичен фокус и двойна LED светкавица. Видеокамерата е способна да заснема снимки с разделителна способност 2592×1944 пиксела и видео с VGA формат при 640х480 пиксела. Качеството на снимките е стандартно високо, а вграденото GPS радио с A-GPS поддръжка ще запомни точното място, на което сте заснели всяка снимка. Под стилния корпус се крие необузданата мощ на новия процесор, допълнена с 448 Мбайта оперативна (близо 60% повече от предишните Windows Mobile модели) и 512 Мбайта постоянна памет за приложения. Дори впечатляващият и изцяло подобрен дизайн на потребителския интерфейс под Windows Mobile не е способен да затрудни новия процесор – тестове на производителността му разкриват скок от около 300% спрямо доскоро използвания модел с работна честота 528 МHz, без това да се отрази значително на разхода на енергия. Използваната батерия с капацитет 1230 mAh на пръв поглед изглежда недостатъчна, но е способна да осигури 6 часа и половина време за разговори и близо 500 часа в режим на изчакване, което говори добре за енергопестящите функции на новия процесор на Qualcomm. Увеличената памет също така позволява доскоро гладни за ресурси приложения да се зареждат и да работят безпроблемно във фонов режим. Редактирането на големи файлове или гледането на мултимедия с висока разделителна способност вече не са непосилни задачи под Windows Mobile – вграденият плейър работи с MPEG-4, DivX/XviD и WMV файлове с разделителна способност до 720p и само фактът, че HTC HD2 не разполага с TV-Out за връзка с телевизор, го лишава от възможността да се превърне в перфектния мобилен мултимедиен център. Макар много приложения да се нуждаят от модификация, за да се възползват максимално от новия хардуер, преминаването към гигахерцов процесор е огромна крачка напред към еволюцията на смартфоните като цяло.

HTC HD2 покрива всички съвременни технологии за свързаност: 3G HSDPA със скорост на трансфер до 7,2 Мбита/s и HSUPA със скорост 2 Мбита/s; WiFi 802.11b/g с възможност за работа като WiFi рутер или 3G модем по USB или Bluetooth връзка, свързвайки външни устройства към 3G мрежата без използването на допълнителен софтуер или нелегални методи за отключване на тази функционалност; Bluetooth 2.1 с A2DP безжичен стерео звук. Телефонът се доставя със стандартен набор от софтуерни предложения, като четец и редактор на Office приложения, Outlook пощенски клиент с поддръжка на Exchange и др.

Техническите характеристики са едната страна на медала. Те само ви подготвят за това, което е хитът на HTC HD2 – потребителският интерфейс. Потребителите, привикнали с потребителския интерфейс Sense UI за Android, ще останат изненадани от версията на интерфейса за Windows Mobile. Наречен HTC Sense, той не е нищо повече от преименуван TouchFLO 3D, който се възползва от графичния дизайн на мини приложенията (widgets) от Android интерфейса. Традиционните елементи на TouchFLO, като например слайдерът с икони в долния край на екрана, са запазени. Налични са и всички приложения, достъпни като уиджети под Android, като интеграцията с Twitter (HTC Peeps) и Facebook. Освен на работния екран най-новите събития от живота на вашите приятели са достъпни и от списъка с контакти, тук са базата данни с важни локации (HTC Footprints), YouTube клиентът, метеорологичната прогноза, която определя къде се намирате с GPS връзка и избира автоматично най-близкия град, и т.н. Въпреки че функционалността е сходна, HTC Sense е по-впечатляващ от Sense UI в Android, защото е подсилен с нови, по-грандиозни анимационни ефекти. Възползвайки се от ненадминатите изчислителни възможности на новия по-мощен процесор и от увеличената разделителна способност, HTC са добавили разточително количество анимации и графични преходи между различните режими на работа на екрани и приложения. Най-ярко това визуално пиршество е видимо в метеорологичната прогноза. Ако навън се сипе дъжд, триизмерни капки вода ще се плъзгат реалистично по екрана на вашия телефон, ако пък е слънчево – слънцето на екрана ще ви заслепява с отблясъци в реално време. Понеже прогнозата за времето под Windows Mobile не е мини приложение от Android, HTC са направили анимационни ефекти на целия екран на телефона и ефектът е наистина покъртителен. Излезете ли обаче от HTC Sense и влезете в списъка с инсталирани програми, ще се почувствате като излезли от модерен киносалон.

С HD2 HTC предлага на най-взискателните потребители супертелефон, който тепърва ще определя тенденциите на развитие в бранша към по-мощни процесори, още по-масивни екрани и дизайн без компромис по отношение на качеството и ергономичността. Новата оферта на компанията е и възможност за потребителите да инвестират в хардуер, който ще им служи дълго време. Windows Mobile 6.5 е само временно решение, което дори изпълнителният директор на Microsoft Стив Балмър признава, че не е способно да отговори на предизвикателството на конкурентните платформи. Вече се говори, че Windows Mobile 7 ще бъде готов още за пролетта на 2010 г. и за Windows Mobile потребителите е важно да изберат модел, който ще може да се възползва от възможностите на една изцяло нова, модерна и гладна за ресурси операционна система. HTC HD2 е именно такъв телефон и всеки компромис днес може да се окаже спънка за прехода към бъдещето на Windows Mobile. На потребителите на Android, които на този етап могат само да завиждат на привържениците на Windows Mobile за подобен хардуерен мастодонт, няма да се наложи да чакат дълго – според лица, близки до компанията, HTC вече работи над модела HTC Dragon, който ще предложи хардуер и дизайн, сходен с HTC HD2, но за операционната система на Google.

Апостол Апостолов

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

Само година измина от появата на знаменития HTC Dream, който извади Android от виртуалните емулатори и го превърна в част от мобилния ни живот. Едва преди няколко месеца HTC Hero оглавяваше списъците за най-желан смартфон сред потребителите, търсещи алтернатива на Apple iPhone, но ето че лавинообразно нарастващият пазар на смартфони, базирани на мобилната операционна система на Google, се готви за технологичен скок. Новото поколение на тези устройства впечатлява както с версия 1.6 и дори 2.0 на Android OS, но и с нови, по-бързи процесори с работна честота, достигаща 1 GHz, които са способни с лекота да осигурят декодиране и запис на видео с разделителна способност до 1080p и мултимедийно забавление, доближаващо се до това на модерните игрови конзоли. Успехът на победоносно завърналата се в мобилния бранш Motorola, която успя да наложи Droid като първата лястовичка, предвещаваща масовото навлизане на ново поколение хардуер и софтуер, предизвика останалите участници на пазара и те побързаха да представят своите модели. Сред тях бе и Sony Ericsson, която отдавна даваше знаци, че възнамерява да навлезе на Android пазара с модел от висок клас от серията Xperia, която доскоро бе доминирана изцяло от Windows Mobile устройства. Изтеклите в Интернет материали за визуално пищния интерфейс TimeScape, който подобно на HTC Sense надгражда и разширява възможностите на Android, както и обещанията за процесор Qualcomm Snapdragon, огромен екран и не на последно място, първата 8-Мпикселна камера на Android пазара нажежиха очакванията на потребителите. През изминалия месец компанията официално обяви премиерата на Xperia X10, който ще се появи на пазара през февруари 2010 г. като директен конкурент на хитовия Motorola Droid.

Бърз поглед върху класическия, елегантен дизайн и масивния, заоблен метален корпус в традиционно черно и перлено бяло на Xperia X10, който слива в едно технологичния авангард с дизайнерската традиция на компанията, е способен да изтръгне стон на възхита дори от най-презадоволения мобилен потребител. С размерите си от 119х63х13 mm Xperia X10 има приблизително еднакви размери с Motorola Droid, но е осезаемо по-лек (само 135 g) поради факта, че е изработен в класическия блок формат на компанията и няма хардуерна клавиатура. Предният панел е изцяло заделен за огромния 4-инчов екран с пълна WVGA разделителна способност (854х480 пиксела), използващ модерна капацитивна технология за управление чрез допир. Промяна на положението на телефона динамично променя изгледа на екрана чрез вградения акселерометър. Освен с впечатляващо ярко и контрастно изображение, улесняващо работата с телефона под директна слънчева светлина, екранът се отличава и с покритие от устойчиво на надраскване стъкло, което гарантира сигурността на телефона. Дъга от три бутона е разположена в дъното на панела и дава достъп до менюто и опциите на отделните приложения, като бутоните за обаждане и край на разговор са изцяло софтуерни, за разлика от моделите на HTC. Страничният панел е отделен за традиционните за съвременните смартфони портове за свързване на допълнителни устройства: MiniUSB слот за връзка с компютър, 3,5 mm аудио жак и слот за MicroSD карта памет с капацитет до 16 Гбайта, въпреки че едва ли ще ви се наложи да инвестирате в такава, понеже към телефона е включена карта памет с обем 8 Гбайта, напълно достатъчна за повечето мултимедийни нужди. Налични са бутони за управление на звука, както и специален бутон за заснемане на снимки и търсене в Интернет. Стерео високоговорители осигуряват мощен и качествен звук за вашите мелодии при позвъняване или аларми.

Задният метален панел е с матова повърхност и разкрива 8 Мпикселна камера, способна да заснеме вашите спомени с разделителна способност до 3264х2448 пиксела с помощта на двойна LED лампа като светкавица. Поддържат се всички модерни технологии като 16-кратно дигитално приближаване, оптична стабилизация на образа, автофокус с ръчна настройка чрез допир върху част от изображението, разпознаване на лице и усмивка за улавяне на правилния момент. Вграденият GPS с магнетометър (електронен компас) записва точната локация, на която е заснета снимката, а A-GPS технологията улеснява разпознаването на местоположението ви в градска среда и в затворени пространства. Качеството на камерата традиционно е една от отличителните черти на телефоните на Sony Ericsson. Доказателство за това са моделите от серията Cybershot, така че можем да очакваме същото и от Xperia X10, с което моделът ще „дръпне” пред Motorola Droid с неговите ограничени фотографски възможности. Моделът позволява и запис на видео и макар максималната възможна разделителна способност да не е оповестена от Sony Ericsson, тя едва ли ще отстъпва на DVD качеството на Motorola Droid, като се има предвид, че производителността на техните процесори е от един и същ порядък. Високата производителност на Xperia X10 е осигурена от процесор Qualcomm QSD8250 с работна честота 1 GHz. Работната памет е 256 Мбайта и макар да отстъпва на 288-те Мбайта на HTC Hero, е достатъчна за стартиране на десетки фонови приложения. Вечно недостатъчното на пристрастените потребители към Android Market вградено пространство за записване на свалени приложения при Xperia X10 възлиза на 1 Гбайт, т.е. то е два пъти по-голямо от това на предлаганите в момента модели. Връзката с Интернет се осъществява чрез 3G HSDPA (скорост до 10,2 Мбита/s) и WiFi 802.11b/g с DLNA поддръжка за безпроблемна връзка с медийни устройства. Версия 2.0 на Android OS позволява да използвате своя смартфон като Интернет модем за осигуряване на връзка на компютър, но дали Xperia X10 ще предложи подобна функционалност, зависи най-вече от мобилните оператори. Bluetooth 2.1 A2DP радиочип позволява връзка с безжични стереослушалки и хендсфри устройства. Батерията на Xperia X10 е литиево-йонна, има капацитет 1500 mAh и е сходна с тази на Motorola Droid. Макар Sony Ericsson да не оповестява продължителността на работа в режим на разговор и при изчакване, може да се очаква, че новият модел ще е сред Android телефоните, които няма да ви предадат до края на работния ден дори при постоянна употреба.

Google и Motorola наложиха тревожен прецедент в историята на Android базираните телефони, като запазиха новата версия 2.0 на операционната система единствено за Motorola Droid, принуждавайки всички останали производители да се задоволят с далеч по-семплата откъм възможности версия 1.6. Макар че преди броени седмици Google предложи официално сорс кода на Android 2.0 за всички производители, съществуват опасения, че Sony Ericsson няма да смогнат да предложат новата версия навреме за премиерата на Xperia X10 и ще предложат версия 2.0 впоследствие като ъпдейт. Независимо от това повечето потребители няма да останат недоволни от софтуерния пакет на телефона. Водещ коз в маркетинговата кампания на новия супертелефон на компанията е впечатляващият интерфейс Timescape (познат с работното название Raphael UI). Подобно на HTC Sense, Timescape е цялостен заместител на стандартния интерфейс на Android, който предлага свои алтернативни приложения за списък с контакти, календар, набиране на номера и др. И докато HTC се спря на консервативния избор да украси, но не и да промени изцяло Android, то Timescape е цялостно преосмисляне на интерфейса на телефона с цел пълно използване на увеличените графични способности на новия процесор Snapdragon. Резултатът е впечатляваща феерия от анимационни преходи, триизмерни обекти и преливащ яркосин фон. За разлика от други мобилни интерфейси, залагащи предимно на впечатляващата визия, какъвто например е S-Class на LG, ергономичността и лекотата на боравене с телефона не е жертвана в името на маркетинга. Xperia X10 представя списъка с вашите контакти като колона от стъклени визитни картички, всяка от която е изпълнена от полупрозрачна снимка на въпросния контакт, неговите данни и последното събитие от социалните мрежи, в които е регистриран – Facebook, Twitter и професионалната социална мрежа LinkedIn. След въвеждане на нова социална мрежа вашите контакти от нея с пълни данни и снимка ще бъдат автоматично импортирани в списъка. За да не се изгубите в хилядите контакти в резултат на използване на Facebook или Twitter, можете да маркирате най-важните от тях като любими и да прелиствате единствено тях. От картотеката с визитни картички можете да преминете към т.нар. безкраен поток – специална секция за всеки един контакт, в която под формата на поток от данни се съхраняват всички съобщения, писма и разговори в социални мрежи, които сте провели с един или друг човек. Можете да следите единен поток от всички видове съобщения или да прелистите съобщенията от избран тип – например какво пише въпросният контакт в Twitter. От потока можете да отговорите на всяко съобщение, като според типа му отговорът се изпраща като SMS, email или коментар във Facebook или Twitter. Решението силно наподобява MotoBLUR UI на Motorola, но е далеч по-стилно. Не по-малко впечатляващ е и медийният плейър Mediascape. Той не само предлага стандартните за един мобилен плейър възможности за просвирване на локално и поточно аудио и видео, поддръжка на плейлисти, IDv3 метаданни и обложки на песни, както и Интернет източници като радио и YouTube видео, но и се интегрира със социалната мрежа Facebook, давайки ви достъп до снимките и видео галериите на вашите приятели. Sony Ericsson са се вдъхновили от допълнителни възможности за визуализация на данни за изпълнители на популярния Zune HD медиен плейър на Microsoft и поддържат автоматично разпознаване на изпълнители и изтегляне от Интернет на постери, дискография и данни за предстоящи концерти. Чрез директна имплементация в галерията на телефона на позабравения електронен магазин за музика на Sony Ericsson PlayNow е даден нов шанс. Според музикалните ви вкусове в него ще намерите нова музика. Галерията със снимки също е част от Mediascape и освен различни методи за визуализация по хронологичен ред или слайдшоу, включва и автоматично качване на заснети снимки и видео в социални мрежи и YouTube.

С Xperia X10 Sony Ericsson предявява своите амбиции за водеща позиция във високия клас на Android пазара. Като първи модел с 8-Мпикселна камера, теоретично способна да записва с 1080p качество, и Qualcomm Snapdragon процесор, работещ на максималната си работна честота от 1 GHz, едва ли съществуват съмнения, че това е телефонът, който има най-голям шанс да ни накара да забравим за Motorola Droid.

Апостол Апостолов

Публикува се с любезното съдействие на сп. Computer

През последните години американският производител Motorola успя за проиграе позициите си на пазара за мобилни технологии. Колебливата бизнес политика, водеща до застой в развитието на нови продукти, и необосновано големите надежди, възлагани на серията RAZR, нанесоха сериозен удар върху имиджа и приходите на компанията. В края на 2007 г. например Motorola отчете загуби за 1,2 млрд. USD, а през следващата година се прости със 7000 служители. Изправена на ръба, тя се нуждае от чудо, за да оцелее на пазар, чието внимание е насочено към новата вълна смартфони, концентриращи в себе си почти всички иновации в бранша. Спасителният пояс за Motorola се оказа Android – операционната система за мобилни устройства на Google, която й дава възможност да навлезе на апетитния пазар на смартфони от висок клас без непосилни инвестиции и лицензни разходи. На 10-и септември 2009 г., по време на конференцията Mobilize в Сан Франсиско, Motorola представи амбициозния си план да се завърне на пазара като производител на Android смартфони от среден и висок клас. Първият модел, познат като Motorola DEXT, ще се предлага в Европа от средата на октомври на цена 400 евро. Базиран на Android OS 1.5, това ще е първият модел с новия интерфейс на компанията MOTOBLUR, който интегрира мобилния телефон със социалния живот във Facebook и Twitter.

Подобно на хитовия HTC Magic и Motorola DEXT е ориентиран към масовия потребител на смартфон устройства, но предлага по-агресивно съотношение между цена и производителност. Допълнително предимство е слайдер форматът и QWERTY клавиатурата, които превръщат телефона в сериозна конкуренция на застаряващия HTC Dream/G1. Motorola DEXT е четирибандов GSM телефон (850 /900/1800/1900 MHz), който осигурява 3G HSDPA трафик със скорост до 7,2 Гбита/s и поддръжка на WiFi 802.11b/g и Bluetooth 2.1 с A2DP за безжично стерео. Чрез втори микрофон на гърба на телефона Motorola DEXT анализира звуковия фон и изолира шума по време на разговор.

Хардуерните показатели на модела са над средното ниво за Android смартфоните, отнесено към края на 2009 г.: процесор Qualcomm с работна честота 528 MHz, 256 Мбайта оперативна памет; 512 Мбайта постоянна памет за операционната система и приложения; 1 Гбайт вградена памет за мултимедийни файлове; поддръжка на MicroSDHC памети с капацитет до 32 Гбайта (2 Гбайта, включени в комплекта). Макар и компактен (114х58х15,6 mm), поради вградената клавиатура и металната конструкция на задния панел изпълненият в класическо черно или сребристо бяло телефон е по-тежък (163 g) дори от HTC Dream. Предният панел е зает от 3,1-инчов чувствителен на допир TFT екран с капацитивна технология, който поддържа стандартната за Android разделителна способност от 320х480 пиксела с 265 хил. цвята. Под него са разположени три сензорни бутона и LED датчик за получени съобщения и пропуснати обаждания, но няма да откриете нито използвания в телефоните на HTC трекбол, нито класически джойстик. Вместо това потребителите са принудени да навигират в менютата било чрез допир, било чрез клавиатурата на телефона. Последната наистина предлага приемливо тактилно усещане при натискането на бутон, но е твърде малка и неудобна за продължително въвеждане на текст. Това донякъде се компенсира от масивния джойстик, разположен в левия Ӝ край, който позволява да работите с менютата, докато пишете с дясна ръка – навик, който бързо ще придобиете и който ще улесни въвеждането и редактирането на текст.

Подобно на останалите Android смартфони на пазара, Motorola DEXT включва акселерометър за позициониране на изображението на екрана спрямо положението на телефона, както и сензор, изключващ екрана по време на разговор. На задния панел на телефона е разположена 5-Мпикселна камера с автоматичен фокус, но без светкавица. Въпреки че качеството на направените от нея снимки е сравнимо с това на HTC Hero, сериозен недостатък на Motorola DEXT е ниската разделителна способност на записваното видео – тя е едва HVGA (320х480 пиксела) при 24 кадъра/s. Заснетите снимки биват геомаркирани чрез вградения GPS приемник с Assisted GPS за навигация в градска среда.

Друг сериозен компромис, който Motorola са направили с новия си Android базиран смартфон, е времето за работа с едно зареждане. Макар по характеристики (1420 mAh) литиево-йонната батерия да е над средното ниво, проведените тестове на ранни прототипи на телефона показват, че гладният за ресурси и постоянна Интернет свързаност интерфейс MOTOBLUR успява да я изтощи за по-малко от един работен ден. Motorola обаче уверява, че оптимизации в последния етап ще намалят консумацията на енергия и ще удължат живота на телефона до 6 часа разговори и 320 часа в режим на изчакване.

Една от силните страни на операционната система Android е възможността за персонализация и заместване на абсолютно всички компоненти (от интерфейса до програмата за контакти, календара и пощата) с алтернативни от други разработчици. Motorola, подобно на HTC, се е възползвала от тази възможност и е разработила собствен, споменатия вече интерфейс MOTOBLUR. И докато HTC Sense като достоен наследник на TouchFLO залага на пищната визия, програмистите на Motorola са предпочели перфектната интеграция на социалния Интернет в добре познатия работен екран на Android. На пръв поглед MOTOBLUR е колекция от мини приложения (widgets) за работния екран, които изтеглят от Интернет събитията и съобщенията на вашите приятели във Facebook, Twitter, MySpace или RSS потоци от други сайтове и ги изобразяват по ефектен начин чрез колаж от лични снимки и балони с текст, както и позволяват да пуснете свое съобщение до всички социални мрежи накуп или само избрани от тях. Това обаче е само върхът на айсберга – MOTOBLUR интегрира социалните мрежи навсякъде в интерфейса на телефона. Списъкът с контакти се синхронизира не само с Google Contacts, но и с контактите във Facebook и MySpace, откъдето може да извлече техния телефон, адрес и др., както и последните им съобщения, публикувани в социалния Интернет. Вградената програма за текстова комуникация слива в общ списък съобщенията, получени по SMS, Gtalk IM, Facebook, Twitter и MySpace. За всеки контакт може да зададете предпочитан метод на отговор или да изберете такъв ръчно. Мобилният календар също така се синхронизира с календарите на всички социални мрежи, така че няма да пропуснете рожден ден или парти, организирано от някой от вашите приятели. Медийната галерия дава възможност да изпратите всяка нова заснета снимка или видео във вашите социални мрежи, както и във Flickr, Picasa или YouTube. Освен синхронизация със социални мрежи, MOTOBLUR позволява и уникална услуга за синхронизация на данни между отделни телефони. Ако изгубите своя Motorola смартфон, ще можете от онлайн сайт на компанията да откриете не само къде се намира той (подобно на услугата Find My iPhone на Apple), но и да изтриете цялата лична информация от него. Ако по-късно успеете да го намерите или пък решите да закупите нов телефон, всичките настройки (от списъка с контакти и запазените връзки в браузъра до това каква картинка, икони и мини приложения сте били разположили на работния екран) ще бъдат възстановени от онлайн сървър. Така Motorola са едни гърди пред синхронизиращите услуги на Google, които все още не поддържат пълно съхраняване на настройките на Android телефон.

Софтуерният пакет на Motorola не свършва с MOTOBLUR. Компанията е сключила споразумение с над дузина производители на софтуер и ще включи в паметта на телефона предварително инсталирани над 20 програмни продукта: QuickOffice – офис продукт за преглед и редактиране на MS Office документи; финансов мениджър Mint, GPS приложение с Turn-by-Turn навигация Telenav; специален клиент за Yahoo Mail и много други. Всички те са достъпни безплатно или на ниска цена от Android Market, но в комплект с Motorola DEXT добавят обща стойност от над 40-60 USD към атрактивния смартфон. Синхронизацията с настолен компютър ще се осъществява чрез програмата MobileSync, разработена от немската фирма Nero AG.

Въпреки редица хардуерни компромиси, Motorola DEXT е изненадващо добро предложение от доскоро подценявания американски мобилен производител. Приличните характеристики, консервативният подход към дизайна и стабилният софтуерен пакет без алтернатива към днешна дата гарантират успех на Motorola DEXT в наближаващия празничен сезон. И това е само началото. Компанията планира да обяви и пусне в продажба още три Android базирани смартфона до края на годината. Първият от тях е флагманът от висок клас Motorola Tao (известен като Sholes), с Android версия 2.0 и характеристики, които да го противопоставят на новото поколение супер смартфони от типа на HTC Dragon и Sony Ericsson Xperia X3.

Поздравления и добре дошли отново в бизнеса, Motorola!

Апостол Апостолов

Точно една година измина от представянето на популярния и обичан от фотографите цифров фотоапарат на Canon – ЕOS 40D. Точно една година беше достатъчна за конструкторите на фирмата да създадат наследника, предизвикал много вълнения и интерес сред фотографите – новия 15,1 Мпикселен ЕOS 50D. Логично беше, че освен предлагането на дългоочаквания наследник на ЕOS 40D, водеща фирма като Canon ще намери един достоен отговор на предизвикателството на конкурентите си, създали чудесните цифрови апарати Nikon (D300), Sony (A700) и Pentax (K20D). Всъщност Canon ЕOS 50D е една отлична илюстрация за бурното развитие на цифровите фотоапарати от този клас. Само за 8 години от представянето на 3,1 Мпикселен Canon ЕOS D30 днес пред нас е 15,1 Мпикселна камера!

Още в предварителните информации за ЕOS 50D се пишеше за редица нови разработки, усъвършенстващи възможностите на цифровите фотоапарати, нови постижения, представляващи еталон за камерите от този технологично-ценови клас.

С предлагането на пазара на Canon ЕOS 50D дойдоха и сложните въпроси, търсещи отговор. Кои са истинските новости в него? Оправдано ли е увеличението на разделителната способност до 15,1 Мпиксела при размер на матрицата 22,3×14,9 mm? С какво Canon ЕOS 50D превъзхожда своя предшественик ЕOS 40D? В кой тип снимки ще прояви най-значимо своите технически качества? И т.н., и т.н.

Разбира се, трудно е да се намери еднозначен отговор на всички тези въпроси, защото няма универсален фотоапарат, защото за всяка фотографска задача има подходяща техника. Може би всеки ще направи своя избор след запознаване с техническите характеристики на Canon ЕOS 50D и анализиране на резултатите от практическата снимачна работа с него.

Това беше причината и за удоволствието, с което започнах тестовете на новия герой на фирмата, любезно предоставен ми от Canon Bulgaria. Мисля, че успях да доловя „сърцето и душата“ му, а тук искам да споделя с вас резултатите от пробите, получени в реален снимачен процес.

Най-напред да видим техническите му характеристики.

Дизайн и ергономия. Разбира се, чувството за външен вид и удобство е дълбоко лично, субективно и често е предмет на оживени спорове. Моето усещане, когато взех в ръцете си Canon ЕOS 50D, бе, че държа една чудесно изработена камера (тялото е магнезиево), не пластмасово лека, с удобни, изнесени на тялото елементи, управляващи най-важните за снимачния процес параметри, с втори полезен дисплей в горната част. Нещо важно – тялото е прахо- и влагозащитено. Да, камерата е с добра ергономия за мен. Що се отнася до нейната „красота“, искам да подчертая, че тя е еднаква външно с ЕOS 40D, има типичните приятни форми за фотоапаратите на Canon. Нейните размери са 146x108x74 mm, а теглото ù без батерия – 730 g (с батерия 882 g) – нито много лека, нито много малка. Ами, драги читателю, това са типичните черти на здравите, добре изработени фотоапарати.

Да започнем от първата новост в камерата – става дума за новата CMOS матрица с големина APS-C (22,3×14,9 mm) и разделителна способност 15,1 Мпиксела. В нея е изменена конструкцията на микролещите – разстояние между тях вече няма, те са разположени плътно една до друга. Подобрено е и протичането на процесите. Всичко това позволява на матрицата да „улови“ още повече от попадналата върху нея светлина. Резултатът? Възможните чувствителности нарастват до 12 800 ISO. Доколко тази чувствителност е ефективна и практически приложима, ще видим по-нататък в резултатите от теста. При всички случаи този факт може се да характеризира и определи като постижение на конструкторите.

Увеличаването на разделителната способност до 15,1 Мпиксела би било неуспешно без новия процесор DIGIC 4 – за първи път поставен в огледално-рефлексна камера на Canon. Неговата мощ е достатъчна за много бърз запис на изображението, както и за осъществяването на серия от снимки със скорост 6,3 сн./s – до 90 JPEG и 16 RAW кадъра. По този показател ЕOS 50D решително навлиза в групата на професионалните цифрови фотоапарати. И тук отлична работа на конструкторите.

Освен най-високата разделителна способност 4752×3168 пиксела (15,1 Мпиксела) камерата работи и с 3456×2304 пиксела (7,1 Мпиксела) и 2353×1568 (3,8 Мпиксела). Това е добър избор за различни фотографски цели.

Снимките (14-битови) се записват в различни комбинации от файлови формати: RAW, JPEG с две степени на компресия – Fine и Normal, RAW+JPEG, sRAW1 (само за 7,1 Mпиксела) и sRAW2 (само за 3,8 Mпиксела).

ЕOS 50D ни предлага затвор с гарантиран живот 100 000 снимания, отмерващ точно и прецизно скорости от 30–1/8000 s и В. Синхронизационната му скорост за светкавици е 1/250 s. Експозицията може да се коригира при сложни снимачни условия автоматично (Bracketing) или ръчно с ±2,0 EV през стъпка от 0,3 до 0,5 EV.

Чувствителностите са с по-широк обхват в сравнение с ЕOS 40D – 100–3200 ISO, но с разширение могат да достигнат до 12 800 ISO. Интересен е въпросът доколко са приложими тези много високи чувствителности, доколко е добро изображението при тях. Отговорът ще видим в резултатите от теста.

Самата експозиция се измерва подобно на ЕOS 40D – с 35-зонална система. Има няколко режима на снимане – с всичките 35 зони в цялото изображение, частично – 9% в центъра на снимката, спотово 3,8% и измерване в широк кръг от центъра на кадъра. Cаnon продължава тук своята линия (доскоро липсваща) – да поставя в апаратите си много полезното за снимачния процес спотово измерване.

Интересна новост е и системата за почистване на матрицата. Пред матрицата са поставени 3 филтъра – най-отгоре един Low-pass филтър, под него този, задържащ инфрачервената светлина и най-отдолу върху матрицата – втори Low-pass филтър. Първият е покрит със специален флуоритен слой, смело отблъскващ прашинките, имащ антистатични и антифрикционни свойства.

С помощта на пиезоелектрически елемент той вибрира и отхвърля безпощадно всички нежелани прашинки. Практически установих, че системата действително работи добре. Нямах проблем със замърсяване на матрицата през време на целия тест.

Към тялото на ЕOS 50D се закрепват всички обективи на Canon от серията EF и EF-S. Известно е голямото разнообразие от обективи с различни фокусни разстояния, ценови категории и т.н., предлагани от фирмата. Тук може би се крие част от силата и популярността на Canon. Факторът за изчисляване на реалния зрителен ъгъл на обективите, аналогичен на 35-mm фотография е 1,6.

Автофокусът. Имах възможност да снимам доста с ЕOS 40D и имам ясна представа за неговата бързина. Мога спокойно да напиша като резултат от работата ми с ЕOS 50D, че той фокусира значително по-бързо, по-точно и по-прецизно от предшественика си. Направих класическата проба с бързо преместване на апарата спрямо обекти на различно разстояние. Снимките бяха с безупречен фокус.

Всъщност този резултат е логичен – ЕOS 50D има 9 кръстообразни TTL CMOS датчици, които работят при светлина от –0,5 до 18 EV, а това безспорно дава сигурност при лоши светлинни условия. Точките на измерване се избират като автоматично, така и ръчно. Режимите са достатъчни – фокусиране при всяка снимка, следящ фокус и ръчен фокус.

При малко светлина на помощ пристига вградената светкавица, която помага при определянето на разстоянието до обекта. Новост е възможността, предлагана от режима за микронастройка на обективите към камерата. Всеки обектив може да се юстира чрез 20 степени на настройка към тялото на фотоапарата до абсолютно точен автофокус. Настройката се запомня и автоматично включва при поставяне на обектива. За първи път в цифров апарат се предлага такъв режим.

И пак новост – винетирането на обективите се коригира в самата камера! Този режим има богата база данни за обективите на Canon. Аз го пробвах с EF-S 18-200/3.5-5.6 IS. Безупречно работи! Докъде стигна стремежа за техническо съвършенство…

Освен това ЕOS 50D има режим за подобряване на разработката в светлите места, 4-степенно оптимизиране на динамиката, шумопотискане при високи чувствителности и 4-степенно шумопотискане при дълги експозиции. Работата на 4-степенното шумопотискане при високи чувствителности е предмет на теста и резултатите ще видите по-нататък.

Освен класическите снимачни режими „Програма“, „Приоритет на скоростта“, „Приоритет на блендата“ и „Ръчен режим“, EOS 50D приятелски ни подава ръка със своите готови режими за стандартни снимки – „Портрет“, „Пейзаж“, „Макро“, „Спорт“, „Нощен портрет“.

Камерата подържа един нов режим СА (Creative Auto), който напомня много на режима „Приоритет на блендата“, съчетан с корекция на експозицията. Чрез него може да се управляват и изменят дълбочината на остро изобразяваното пространство и яркостта на изображението.

Цветовъзпроизвеждането може да бъде с верни цветове, с неутрални цветове, монохромно или определяно от фотографа за дадена задача. Да не говорим за контрола, който може да се упражнява – промяна на остротата със 7 степени, на контраста от –4 до +4, на наситетостта от –4 до +4, на цветовите тонове от –4 до +4. Или пък симулирането при черно-белите снимки на оранжев, неутрален, зелен и червен филтри, или за оцветяване на монохромното изображение в сепия, синьо, червено или зелено. Да, ЕOS 50D може да бъде мощно оръжие при едно добро задапаратно устройство.

Чудото на цифровата фотография – балансът на бяло е представен от режимите: „Автоматичен“, „Дневна светлина“, „Сянка“, „Облачно“, „Изкуствено осветление“, „Луминесцентно осветление“, „Светкавица“, „Ръчен“ и накрая настройка по градуси Келвин. Възможен е автоматичен Bracketing в три снимки през стъпка ±3 нива, както и 9-степенна ръчна корекция в посоките от синьо към смарагден цвят и от магента към зелено. Желаните настройки могат да се запаметяват в My Menu и да се извикват веднага при необходимост. Има ли нужда от коментар?

Визьорът. Пентапризма която „вижда“ 95% (вертикално и хоризонтално) с увеличение 0,95х и има диоптрийна корекция от –3 до +1. Типична за фотоапаратите от висок клас е възможността да се сменят матовите стъкла. Освен със стандартно сложеното в ЕOS 50D, се предлагат още две матови стъкла – с мрежа, и стъкло, предназначено за снимащите главно с ръчно фокусиране. Те се сменят лесно и увеличават удоволствието от снимачната работа.

Дисплеят е чудесен – 3-инчов TFT LCD, с разделителна способност 920 000 пиксела, със 7 нива на яркост, с ъгъл на видимост 160 градуса, с новоразработено двойно антирефлексно покритие. Образите в него са ясни, контрастни и наситени, с отлична детайлност.

Като много съвременни фотапарати, ЕOS 50D поддържа режима Live View, позволяващ ни да наблюдаваме 100% от снимания образ на дисплея на камерата, да виждаме симулация на точността на експозицията, да контролираме хистограмата, да поставяме мрежа на дисплея, при ръчно фокусиране да увеличаваме образа 5х или 10х. Автофокусните му режими са три: на живо (Live mode), бърз режим (Quick mode) и режим за откриване на лица (Face Detection). Live View е полезен при архитектурни снимки, макроснимки, пейзажни снимки, каталожно снимане и др. Огледалото работи много безшумно и спокойно, а в Live View има режим за напълно безшумно снимане.

Не трябва да пропускам и наличието на вградена светкавица, осветяваща равномерно при снимане с обективи до 17 mm и водещо число 13 с време за зареждане 3 s. Безпроблемно е и фотографирането с външни светкавици от серията EX Speedlites, както и безкабелната работа с тях.

Новост в сравнение с 40D е и изхода HDMI за свързване с HDTV монитори.

Само като куриоз ще посоча, че менюто е на 25 езика, между които са корейски, китайски, арабски, румънски и др. За жалост нашият мил, роден български език липсва.

Файловите формати се записват на Compact Flash Type I или II и се подържат UDMA карти памет.

Енергията за живота си ЕOS 50D черпи от литево-йонна акумулаторна батерия.

Това в общи линии са техническите характеристики на ЕOS 50D. Как снима той, ще видим сега в теста, чийто резултати са пред вас.

Всеки тест започвам с анализ на един от най-важните параметри, определящ евентуалното приложение на апарата за професионални задачи – до какъв размер може да се увеличи снимката за офсетов печат, при това с добро качество. Тъй като най-малката необходима разделителна способност за този вид печат е 225 ppi в крайния размер на изображението, а за мастилено-струен принтер, и то при големи увеличения е 150 ppi, следва изводът, че с мастилено-струен принтер може да се отпечата с около 80% по-голямо изображение, отколкото на офсет, без загуба на качество. Това е важно при изработване на копия за изложби, вътрешно оформление на сгради и т.н., и трябва да се има предвид при тълкуване на резултатите.

Разбира се, качеството на увеличение зависи не само от тялото на камерата, но и от качеството на обективите. Големите копия по принцип се гледат от по-голямо разстояние, следователно разликите в качеството до голяма степен не се чувстват. Ето защо мисля, че един среден по качество обектив може да ни даде ориентировъчна представа за възможностите за увеличение. Тестът беше проведен с предоставения ми от Canon България обектив EF-S 18-200/3.5-5.6 IS.

На илюстрация №1 най-отгоре е целият кадър, снет с чувствителност 100 ISO, при стандартни условия, в RAW формат, конвертиран във Photoshop без корекции, а под него са отсечки от средата на кадъра с увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна. И трите увеличения са много добри, но на 100 cm увеличение (гледайте го отдалече!) се наблюдава известна много малка загуба на детайл, въпреки общо качественото изображение, запазената тонална структура, полутоновото изграждане. Налага се веднага един особено важен извод – разделителната способност на новата матрица на Canon е толкова висока, по-точно апарата е толкова качествен, че предявява особено високи изсквания към обективите! С други думи – за да се достигне максималното качество на изображението, което може да с получи с ЕOS 50D, са необходими висококачествени обективи! Тестът показа, че и при обективи от типа на EF-S 18-200/3.5-5.6 IS, който не е най-високият връх на технологичното развитие, може да разчитаме на получаване на достатъчно добро изображение.

Илюстрация 1. Тест за увеличение. Най-отгоре – целият кадър, под него отсечки от увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна. Гледано от по-далеч (както е нормално за такива размери на снимката) при увеличение 100 cm, се наблюдава известна загуба на детайл. За да се постигне максималното възможно качество, което Canon EOS 50D позволява, е необходимо да се работи само с висококачествени обективи.

Изглежда Canon e достигнал предела на увеличаването на броя пиксели в една АPS-C матрица, при който положението на евтините обективи става критично. Това обаче, е естественият ход на усъвършенстването на технологиите. Подобно нещо се получи и при филмовата малкоформатна фотография – разделителната способност на новите филми превишаваше разделителната способност на обективите.

Заключението от всичко това е, че фирмата е създала фотоапарат, чиято разделителна способност безспорно е от най-високо ниво в класа на камерите с матрици APS-C.

Много е интересен въпросът за загубата на детайли при високи чувствителности, типична за всички цифрови апарати, и влиянието на четиристепенното шумопотискане върху предаването на подробностите.

На илюстрация №2 ви показвам тестовите резултати на снимки в RAW формат без корекция. Най-отгоре е увеличение до 70 cm по дългата страна. Под нея последователно са отсечките от същата снимка, но с чувствителност 1600, 3200, 6400 и 12 800 ISO. Видно е, че при 1600 и 3200 ISO образът е запазил детайлите, но при 6400 и 12 800 има вече структурни изменения, причинени от нормалния за такива високи чувствителности шум. И това е разбираемо – RAW изображението е без всякаква корекция. Важният извод е, че когато се снима в RAW формат, детайлът се променя напълно приемливо до 3200 ISO.

Илюстрация 2. Тест за шум при високите чувствителности при снимка, направена в RAW формат. Отсечка от увеличение до 70 cm по дългата страна. От горе на долу – 1600, 3200, 6400 и 12 800 ISO. При 1600 и 3200 ISO детайлът видимо се запазва, а при 6400 и 12 800 ISO настъпват структурни изменения поради нормално високият за такива чувствителности при тази големина на матрицата шум.

Да погледнем ситуацията при снимане в JPEG – илюстрация №3. Най-отгоре е отсечка от увеличение до 70 cm по дългата страна от снимка в JPEG, направена със 100 ISO. Под нея вертикално последователно са отсечките от 1600, 3200, 6400 и 12 800 ISО. Хоризонтално са: без шумопотискане, с ниска степен на шумопотискане (Low), с нормално шумопотискане (Normal) и с висока степен на шумопотискане (Strong). Видимо шумът е по-нисък, отколкото в RAW, но какво става с детайлите? Погледнете разработката в червените цветчета – и без шумопотискане има намаляване на шума (все пак това е JPEG, софтуерът обработва образа), детайлът се запазва относително. Но с нарастване на чувствителността при различните степени на шумопотискане детайлът се загубва все повече, шумът действително намалява. Картинката става все с по-малко шум, но все по-мека, „мазна“, бездетайлна. Извод – шумопотискането може да се употребява при най-високите чувствителности много внимателно, само когато няма да се правят по-големи увеличения. В много случаи е по-добре шум, отколкото образ с малка детайлизация. Всъщност всичко е въпрос на лична преценка на фотографа. В определени случаи, когато шумът е изобразително-изразно средство, аз бих снимал на много високи чувствителности в RAW и бих премахнал цветния шум във Photoshop.

Илюстрация 3. Тест за шум при високите чувствителности при снимка, направена в JPEG формат. Най-горе – отсечка от увеличение до 70 cm по дългата страна на снимка, направена при 100 ISO. От горе на долу 1600, 3200, 6400 и 12 800 ISO. От ляво на дясно – без шумопотискане, с ниска степен на шумопотискане (Low), с нормална (Normal) и висока степен на шумопотискане (Strong).

Разликата на нивото на шум, изследвано по познатата от всички тестове методика, между фотография, снета в RAW и JPEG може да видите и на илюстрация №4, където вляво е RAW, а вдясно –  JPEG без шумопотискане. Отгоре надолу е шумът при 100, 200, 400, 800, 1600, 3200, 6400 и 12 800 ISO.

Илюстрация 4. Тест за шум. В лявата колона – в RAW, в дясната – в JPЕG, без шумопотискане.

Илюстрация №5 пък представя влиянието на различните степени на шумопотискане, аналогични на разгледаните по-горе. Ясно е, че при големи равни области в изображението (небе, стена, фон и т.н.) от 3200 ISO нагоре ще има изразен шум. По-добре е 6400 и 12 800 ISO да се снимат в JPEG с ясното разбиране за загуба на детайли. Извод – наличието на много високи чувствителности е постижение за конструкторите на ЕOS 50D, но въпреки подобрената структура на матрицата, нивата на шум не са ниски, и 6400 и 12 800 ISO трябва да се употребяват само при изключително тежки светлинни условия. Бих добавил, драги читатели – все пак по-добре е, че ги има!

Илюстрация 5. Тест за влиянието на различните степени на шумопотискане, направен аналогично на този, показан на ил. 3. Извод – от 3200 ISO нагоре шумът е достатъчно изразен, поради което чувствителностите 6400 и 12 800 ISO трябва да се използват само в краен случай.

Сега за автофокуса. Искам категорично да повторя написаното по-горе – ЕOS 50D фокусира значително по-бързо, по-точно и по-прецизно от ЕOS 40D, дори и при по-ниска осветеност. Истинско удоволствие е с него да се снима репортажно. И следящият автофокус в серийните снимки работи добре – илюстрация №6. Добрият автофокус, необходим за редица фотографски задачи, може да бъде една от основните причини ЕOS 50D да бъде предпочетен пред ЕOS 40D или други апарати от този клас. Това, както и фактът, че могат да се правят по-големи увеличения без или с малка интерполация, са важни предимства на камерата.

Илюстрация 6. Тест за следящия автофокус и серийните снимки. Canon EOS 50D работи със скорост 6,3 снимки/s и може да записва до 90 JPEG или 16 RAW кадъра

Балансът на бяло. На илюстрации №7 са резултатите от теста за баланса на бяло, който за мен не е решаващ, тъй като напредналите, знаещите фотографи работят главно в RAW формат. И все пак искам да споделя, че автоматичния баланс при лампи с нажежаема жичка работи, както при повечето тествани цифрови фотоапарати, незадоволително. Режимите „Изкуствено осветление“ и „Ръчна настройка“ ликвидират успешно този проблем. Извод – не работете с автоматичен баланс при фотографиране на осветление от лампи с нажежаема жичка.

Илюстрации 7. Тест за баланс на бяло – при изкуствено осветление (лампи с нажежаема жичка) в автоматичен режим, в режим „Изкуствено осветление“ (горе от ляво на дясно), в ръчен режим и на дневна светлина в автоматичен режим (долу от ляво на дясно)

Относно цветовъзпроизвеждането мога да кажа, че цветовете, получени с ЕOS 50D са леко приятно пренаситени, без да изискват някаква допълнителна обработка – нещо, което не се среща често при огледално-рефлексните цифрови фотоапарати. Снимките, направени в един мрачен софийски ден и отпечатани тук, доказват това.

За съжаление не можах да сравня динамиката с ЕOS 40D, защото в момента не разполагах с него, но моето впечатление, че без използване на режима за оптимизирането ù, ЕOS 50D отстъпва малко на ЕOS 40D. По принцип софтуерното оптимизиране на динамиката винаги е свързано с повече подробности и повече шум в тъмните места и трябва да се прилага умерено.

И сега обобщението.

Предимства:

» Качествена изработка.
» Метално, прахо- и влагозащитено тяло.
» Нова CMOS матрица с разделителна способност 15,1 Мпиксела.
» Нова конструкция на микролещите без разстояние между тях.
» Чувствителности до 12 800 ISO.
» Нов процесор DIGIC 4.
» Бързи серии с 6,3 снимки/s до 90 JPEG и 16 RAW файла.
» Затвор със скорости до 1/8000 s.
» Нова система за почистване на матрицата.
» 9-точкова автофокусна система.
» Нов режим за микронастройка на обективите.
» Коригиране на винетирането в самата камера.
» 4-степенно оптимизиране на динамиката.
» 4-степенно шумопотискане при високи чувствителности.
» Шумопотискане при дълги експозиции.
» Нов режим СА (Creative Auto).
» Приятно цветопредаване.
» Добър визьор със сменяеми матови стъкла.
» Дисплей с разделителна способност 920 000 пиксела и 7 нива на яркост.
» Live View с три режима и възможности до 10х увеличение при ръчно фокусиране.
» HDMI изход за свързване с HDTV монитори.
» Безшумно и спокойно работещо огледало.

Недостатъци:

» Шум при високите чувствителности.
» Недобър автоматичен баланс при лампи с нажежаема жичка.
» Неудобен бутон за включване.
» Загуба на детайли при високите чувствителности и шумопотискане.
» Изисква много качествени скъпи обективи (недостатък от гледна точка на инвестиране само у нас).

Всъщност за кого е тази камера? За фотографите, търсещи съвременен цифров апарат с качествена изработка, с много бърз и точен автофокус, с възможности за увеличения без голяма интерполация, с бързи серийни снимки, с добър визьор и дисплей, с коригиране на винетирането и фина настройка на обективите към тялото, с Live View, с добро цветопредаване, с високи чувствителности и др. За фотографите, търсещи сигурен инструмент за осъществяване на своите образни мечти. Canon EOS 50D е апаратът за тях.

доц. Петър Абаджиев

Снимката е направена с обектив 18-200/3.5-5.6 IS, с 400 ISO, бленда 8, скорост 1/125 s и фокусно разстояние 24 mm

Чувствителност 400 ISO, бленда 3,5, скорост 1/25 s и фокусно разстояние 18 mm

Чувствителност 400 ISO, бленда 5,6, скорост 1/100 s и фокусно разстояние 40 mm

С това Sony доказа още веднъж своята вече осъществяваща се амбиция да се включи в плеядата на големите производители на фотоапарати – Canon и Nikon, да се бори с тях, да намери своето значимо място. И това действително се случва.

Факт 1 – достигна удивително място в продажбите на огледално-рефлексни фотоапарати в Европа със 17% дял, като само преди година бе 10%.

Факт 2 – създаде 24,6-Мпикселна пълноформатна матрица.

Факт 3 – конструира и предложи на пазара нов фотоапарат Sony Alpha DSLR-А900 с една смислена и приемлива цена. Така вече пълноформатните цифрови апарати няма да са някакво чудо или екзотика.

Факт 4 – окомплектова своите цифрови камери както със стандартните китови обективи, така и с висококачествената оптика на Zeiss.

Факт 5 – провежда разумна ценова политика с всички камери от серията Алфа.

Отдавна ме занимава (а и не само мен) въпросът доколко пълноформатната матрица превъзхожда матриците с АPS големина, кои са предимствата, кои са недостатъците ù, действително тя ли е стандартът, към който трябва да се стремим, за да имаме най-добрата техническа основа за осъществяването на нашите идеи?

Да започна с дизайна и ергономията. Както много пъти съм подчертавал, оценката на дизайна е въпрос на личен вкус и предпочитания. По външен вид А900 прилича на А700, а според фирмата вътрешната конструкция е сходна с филмовия професионален модел на Minolta – Dynax 9. Върху тялото са изнесени всички важни елементи за настройка на снимачния процес. Достъпни са: серийни снимки, баланс на бяло, корекция на експозицията, чувствителностите, режимите за измерване на експозицията, включване на стабилизатора, снимачните режими, включване на автофокуса и ръчния фокус. Тялото и шасито са магнезиево-алуминиеви с размери 156x117x82 mm (типично за професионалните камери), и без да е много тежко – 895 g с батерията, създава чувство на стабилност, сигурност и дълготрайност. Визьорът, гнездото за картите, елементите за настройка на снимачния процес и други чувствителни части на тялото са прахо- и влагозащитени със специални гумени уплътнения. Видно е, че по фотографската конструкция работят инженерите на Minolta, а по електронните компоненти – тези на Sony. Мисля, че винаги такива комбинации от фирми водят до истински добри постижения.

Първото забележително постижение безспорно е разработената от Sony пълноформатната 24,6-Мпикселна CMOS матрица с размери 35,9х24 mm и най-висока разделителна способност изобщо в този клас (6048х4032 пиксела). Логично е тя да осигурява изображение с необикновено висока детайлност, добра динамика, ефектни и точни цветове и много фини полутонове. Към тези данни се прибавя и технологията на матрицата Exmore, която със своите намиращи се в чипа 6000 аналогово-цифрови конвертори прави двуетапно потискане на шума – преди и след преобразуването. Великолепно постижение! Разбира се, А900 може да снима и с други разделителни способности, което увеличава неговата универсалност. Ето ги и тях: 6048×4032 (24 Mпиксела и съотношение на страните на кадъра 2:3), 4400×2936 (13 Mпиксела и съотношение 3:2), 3024×2016 (6,1 Mпиксела и съотношение 3:2), 6048×3408 (21 Mпиксела, съотношение 16:9), 4400×2472 (11 Mпиксела и съотношение 16:9), 3024×1704 (5,2 Mпиксела, съотношение 16:9), 3924×2656 (11 Mпиксела, APS-С), 2896×1928 (5,6 Mпиксела, APS-С) и 1984×1320 (2,6 Mиксела, APS-С).

И една малка особеност – на 13 Мпиксела не може да се снима в RAW формат. Когато се използват разделителните способности за APS-С големина на матрицата, е възможно използването на всички обективи, създадени за тази матрица с фактор за фокусното разстояние 1,5.

Още една новост – за първи път пълноформатна матрица има стабилизатор на изображението – SteadyShot INSIDE, която по данните на фирмата осигурява остро изображение с 2,5–4х по-дълги експонации от ръка. Убеден съм, че не само често работещите при сложни светлинни условия фотографи ще оценят изключителните възможности, които дава SteadyShot INSIDE. При това всички обективи от серията Sony А и от серията А на филмовите Konica Minolta са стабилизирани!

Матрицата, освен с основната си задача, се справя и с неприятните прашинки, които се стремят да „кацнат“ на нея. За целта върху филтъра ù има антистатично покритие, а за да ги премахне напълно, тя вибрира. Ясно е – А900 има eфективна система за почистване на матрицата, особено важна при честа смяна на обективите.

Процесорът на А900 е познатият BIONZ, но удвоен и се грижи за екстремно бързата обработка на данните получени от матрицата. Резултатът наистина е впечатляващ – камерата снима серийни снимки със скорост 5 сн./s при пълна разделителна способност от 24 Мпиксела! С тази скорост в RAW могат да се снимат до 12 кадъра, в sRAW – до 25, в RAW+JPEG – до 10, в JPEG (XFINE) – до 11 и в JPEG (STD/FINE) – до 285/105 кадъра. Без коментар. За осъществяване на тези серийни снимки своята помощ оказва и новоконструираната система на огледалото в апарата.

Както може би вече се досетихте, А900 може да снима и записва в следните файлови формати RAW (ARW 2.0), sRAW (компресиран RAW), RAW+JPEG и само JPEG.

Висококачествен, перфектен, светъл е и пента-призменият визьор. Той „вижда“ 100% от бъдещия кадър с увеличение 0,74х. Фокусировъчното матово стъкло се сменя с още две различни модификации (тип L с координатна мрежа и тип M – Super Spherical Acute Matte), за да се улесни фокусирането при различните фотографски задачи. В него има и вградено перде за закриване на визьора за да се избегне влиянието на влизащата светлина (грешна експозиция!), когато апаратът е на статив и окото е далеч от него.

Снимките се разглеждат на превъзходния 3-инчов Xtra Fine TFT LCD дисплей с разделителна способност 921 600 пиксела, показващ 100% от кадъра. Антирефлексното покритие и високата разделителна спосбност осигуряват остро, наситено и ясно изображение и на открито и при много висока осветеност. Данните и хистограмата видна на него улесняват избора на добрите снимки.

Нещо ново. Чрез едно натискане на бутона за дълбочината на острота се задейства интелигентната функция за предварителен контрол. Чрез нея на дисплея може да се види ефекта на баланса на бяло, динамиката на изображението и експозицията, без дори да се експонира снимката. Може да се коригират настройките на кадъра (висококачественият дисплей дава реално изображение!) и чак тогава да се започне със снимачния процес. Тази новост е полезна и опростява комплексната настройка на фотографирането.

И още. Чрез бутона Fn дисплеят преминава в режим Quick-Navi, позволяващ бърз и лесен достъп до най-важните настройки на апарата, без да се прекъсва творческата работа на фотографа. За съжаление популярната в последната година функция Live View е чужда на А900 – той просто не разполага с нея.

От горната страна на тялото има монтиран допълнителен монохромен дисплей, улесняващ още повече снимането с А900. От него се контролират и настройват лесно блендата, експонацията, балансът на бяло, чувствителността, серийните снимки, броят на оставащите кадри, състоянието на батерията.

Камерата е с 9-точков автофокус и 10 спомагателни датчици и двоен кръстообразен централен датчик. Тази система определя един забележимо бърз и точен автофокус. Местата на фокусиране са: широк обхват на фокусиране, спотово автофокусиране в центъра на кадъра, фокусиране с една от 9 точки. Режимите на самото фокусиране са: при всяка снимка, следящ автофокус за движещи се обекти, напълно автоматично фокусиране и ръчно фокусиране. При лоши светлинни условия се включва LED лампа, която спомага фокусирането от 1 до 7 m. По всичко личи, че автофокусната система е още една силна страна на А900.

Експозицията се мери в няколко режима – в 40 сегмента тип пчелна пита, в централната част на изображението и точково мерене. Естествено е камера от такъв клас да има експозиционен Bracketing с 3 или 5 снимки през стъпка 0,3, 0,5, 0,7 или 2,0 EV. Искате ръчно компенсиране? А900 ви дава да измените измерената експозиция с ±3,0 EV през стъпка 0,3 или 0,5 EV. Измерената експозиция може да се запази с половин натискане на бутона за експониране или с бутона AEL.

Sony Alpha DSLR-А900 има добър високоскоростен пердеобразен метален затвор който добросъвестно и точно отмерва скорости от 30 s до 1/8000 s и В. Неговият живот продължава най-малко 100 000 цикъла (което се равнява на 2780 малкоформатни филма по 36 снимки). Синхронизационната му скорост е 1/250 s без стабилизатор и 1/200 s със стабилизатор. Фотоапаратът няма вградена светкавица, а шейната за включване на външните светкавици отново е различна от всички камери. Докога конструкторите ще оставят тази усложняваща снимането синхонизационна връзка? Ако се използват системните светкавици Sony HVL-F58M, Sony HVL-F56M, Sony HVL-F42M, Sony HVL-F36M, Macro Twin Flash Kit HVL-MT24AM, апаратът работи с вътрешно измерване, гарантиращо точна експозиция.

Картите памет за записване на снимките са Compact Flash Type I/II, Memory Stick Duo / Pro Duo, PRO-HG Duo.

Снимачните режими си показват добрите страни. Те са: автоматичен, програма, приоритет на блендата, приоритет на скоростта и ръчен режим.

Чувствителностите в автоматичен режим са са от 200 до 3200 ISO, а ръчно нагласявани от 100 до 6400 ISO. Колкото до шума – за него ще прочетете по-нататък в теста.

Sony DSLR Alpha-А900 има два типа шумопотискане – при снимки с дълги експонации (над 1 s) и при снимки с висока чувствителност (над 1600 ISO). За разлика от А700 и двата режима могат да се изключват. Слава Богу, защото, логично, за да намалят шума, и двата режима намаляват остротата на изображението. За предпочитане е да се намали ръчно във Photoshop само хроматичния шум, при което снимката придобива приятен филмов характер. В А900 шумът е неравномерен и наподобява филмовите зърна. Въздействието на тази функция ще разгледам по-нататък в теста. А що се отнася до начинът на работа – разбира се, всеки ще избере предпочитания от него.

Колкото до характера на цветовъзпроизвеждането, А900 ни глези със своите възможности. То може да бъде: стандартно, с по-наситени цветове, неутрално, за портретни снимки, за пейзаж, черно-бяло. Във всеки от тези случаи може да се изменят и структурните качества – контрастът, наситеността, остротата и яркостта. Колко много възможности още в снимачния процес…

Балансът на бяло е съобразен с професионалните нужди на един фотограф. Освен сигурния автоматичен баланс А900 има всички по-фини настройки – „Дневна светлина“, „Сянка“, „Облачно“, „Изкуствено осветление“, „Луминесцентно осветление“, „Светкавица“, както и директно определени цветови температури в градуси Келвин – от 2500 до 9000 K. Режимите могат да се донастройват още по-прецизно ръчно, особено при цветовата температура по Келвин, където финото изменение на цветовете в посока от магента към зелен е 19-степенно. Налице е и Bracketing в три снимки с изменящ баланс на бяло.

За подобряване на динамиката, подобно на други цифрови фотоапарати, се използва т.нар. DRO (Dynamic range optimizer), който разширява интервала на възпроизвежданите в изображението яркости на обекта. Неговите режими са „Стандартен“, „Автоматично подобряване“ и „Контролирано подобряване“ с до 5 EV. Честно казано, винаги съм проявявал скептицизъм относно ползата и вредата от тази функция. Че се подобрява динамиката е факт, но заедно с това се увеличава шумът в сенките, при разсеяна светлина изображението става плоско и т.н. Затова предлагам този режим да се използва разумно и само в крайни случаи.

За нормалната работа на А900 се грижат литиево-йонните акумулаторни батерии NP-FM500H с капацитет 1650 mAh. С едно зареждане се правят около 880 снимки. Не трябва да забравяме и новия грип VG-C90Am, улесняващ заснемането на вертикални фотографии и побиращ в себе си една или две NP-FM500H батерии, с което броят на заснетите фотографии се увеличава значително.

Полезен и съобразен със съвременните тенденции е и HDMI изходът за свързване с HD монитор. С режима Photo TV HD фотографиите изглеждат блестящо на телевизорите от серията Bravia.

Удобно за фотографската практика е и безкабелното дистанционно управление за снимане.

И така, стигнахме до резултатите от теста. Всички снимки са правени с обективи 1.4/50 и 2.8/70-200 G в RAW и JPEG формати. За да илюстрирам работата на апарата, този път реших да ви покажа нещо по-различно – няколко кадъра, които направих по време на провеждания от голямата българска певица Райна Кабаиванска мастер клас в България. Тези фотографии направих при много тежки светлинни условия, на 400 ISO с обектив 2.8/70-200 G.

Започвам, както винаги, от въпроса до какъв размер фотографиите, направени с камерата могат да се увеличат за пряка професионална работа – отпечатване на офсетов печат или на мастиленоструен принтер. Изискванията към файловете за печат са известни – минимум 225 ppi в крайния размер на отпечатване. За мастиленоструен принтер те са минимум 150 ppi също в крайния размер на отпечатване. Тук от огромно значение е изключителната разделителна способност на матрицата на А900. Без интерполация могат да се отпечатват снимки с размер 68,28х45,52 cm (офсетов печат) и 102,41х68,28 cm. Това са непознати до сега размери за фотоапаратите от този клас, но те вече станаха възможни благодарение на 24,6-Мпикселната матрица на Sony.

На илюстрация 1 е показан оригинала, който е сниман в RAW, на илюстрация 2 – увеличения от левия край, средата и десния край на изображението. От горе на долу са увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна. Във всички размери качеството е безупречно, а това открива един нов свят за професионалистите (и не само за тях), които изработват плакати и календари. Замислете се само – една фотографска изложба, отпечатана в размер 70х100 cm би била доста впечатляваща.

Илюстрация 1. Оригиналното изображение

Илюстрация 2. Възможности за увеличения. Отсечки от двата края и средата на оригинала. От горе на долу увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна.

Особено интересно е доколко файловият формат и чувствителността влияят върху остротата, а това може да се види на илюстрация 3. От горе на долу са отсечки от увеличения до 70 cm по дългата страна от кадри, заснети с чувствителност 100, 200, 400, 800, 1600, 3200 и 6400 ISO при изключено шумопотискане. В ляво са снимките в RAW формат, а в дясно – в JPEG. Погледнато и с просто око се натрапват изводите, че в RAW формат изображението е по-остро, а с нарастването на чувствителността остротата намалява. Това е особено забележимо при 3200 и 6400 ISO, които явно могат да се използват за по-малки увеличения.

Илюстрация 3. Влияние на чувствителността и файловия формат върху остротата на изображението. Отсечки от увеличение до 70 cm по дългата страна. В лявата колона RAW формат, в дясната – JPEG.

Още по-интересно е какви изменения в снимките предизвиква шумопотискането. Илюстрация 4 е създадена на основата на тестването на различните режими на шумопотискане. Както винаги увеличението е до 70 cm по дългата страна на снимката. От горе на долу са разположени 1600, 3200 и 6400 ISO. От ляво на дясно са изображенията без шумопотискане, след това с режимите Low, Normal и Hi. Не знам доколко печатът ще пресъздаде реалното изображение, но съвсем разбираемо от увеличенията е, че много високите чувствителности по принцип водят до влошаване на детайлите, което се повишава значително с шумопотискането, особено в режим Normal и режим Hi.

Илюстрация 4 – различни режими на шумопотискане. От ляво на дясно – без шумопотискане, с шумопотискане в режим Low, с Normal и с Hi

Колкото до шума, виден на илюстрация 5, може да се каже, че до 400 ISO той е нисък, но при 1600, 3200 и 6400 ISO е значителен. Това е логично, защото 24,6 Мпиксела са наистина много, въпреки, че матрицата е пълноформатна. И все пак искам да подчертая, че на шума се отдава прекалено голямо значение. Та високочувствителните филми нямаха ли зърно? И то какво… Освен това шумът значително се намалява, ако във Photoshop се премахне само хроматичния шум. И тъй като той в А900 е неравномерен, изображението става съвсем „филмово“, но със значително по-малко „зърно“, отколкото на филм със съответната чувствителност.

Илюстрация 5 – шум при различните чувствителности. От горе на долу – 100, 200, 400, 800, 1600, 3200 и 6400 ISO

Влошаването на качеството на фините детайли при повишаване на чувствителността, което е логично при всички цифрови фотоапарати, може да се види и на илюстрация 6. Отгоре е целият кадър, а отдолу, от ляво на дясно – отсечки от увеличения до 100 cm по дългата страна при 100, 800, 1600 и 6400 ISO. Цифрите не отговарят на разделителната способност, а са само за ориентация. Всеки може да види до каква стойност достига тя при различните чувствителности.

Илюстрация 6 – влошаване на качеството на фините детайли с увеличение на чувствителността. От ляво на дясно – 100, 800, 1600 и 6400 ISO

Мисля, че с оглед на получаване на добро, детайлно изображение, режимите на високи чувствителности трябва да се използват умерено, и то само в краен случай, например за репортаж при лошо осветление, когато не могат да се използват светкавици.

Искам да подчертая, че новата камера на Sony има великолепно предаване на детайлите, каквото не съм срещал до сега. Вижте илюстрация 7. Отгоре е целият кадър, а отдолу отсечка от увеличение до 70 cm по дългата страна на снимката.

Илюстрация 7. Изображението от Sony Alpha DSLR-A900 се отличава с много висока детайлност. Горе – целият кадър, под него отсечка от увеличение до 70 cm по дългата страна

Резултатите от теста на новостта при пълноформатните матрици – стабилизацията ви показвам на илюстрация 8. Снимката на статуетката на Фотографската академия направих с 1/60, 1/30, 1/15 и 1/8 s, вляво с включен, вдясно – с изключен стабилизатор. Мисля, че резултатите не се нуждаят от коменатар.

Илюстрация 8 – действие на стабилизатора на изображението. Снимките в лявата колона са направени с включен, а в дясната – с изключен стабилизатор

На илюстрация 9 се вижда балансът на бяло на А900. Снимките на първия ред са направени на дневна светлина с автоматичен режим, режим „Слънце“ и настройка на цветова температура по градуса Келвин. Голямата изненада дойде от баланса при лампи с нажежаема жичка (илюстрациите на втория ред) със сходен режим на снимане – „Автоматичен“, „Изкуствено осветление“ и по градуси Келвин. Това е най-добрият баланс при изкуствено осветление от всички камери, които съм тествал до сега! Добро постижение на конструкторите на Sony!

Илюстрация 9. Резултати от тестовете за баланс на бяло. На горния ред от ляво на дясно – на дневна светлина с автоматичен режим, режим „Слънце“ и ръчно задаване по градуси Келвин. Под него – на лампа с нажежаема жичка – „Автоматичен“, „Изкуствено осветление“, ръчно задаване по градуси Келвин.

Интересен е и въпросът ако се снима на 13 Мпиксела с А900 и друг апарат със същия брой пиксели, но с APS матрица, детайлността при еднакви увеличения ще бъде ли същата? Илюстрация 10 отговаря на този въпрос. Отгоре е целият кадър, а отдолу увеличение до 70 cm по дългата страна от снимка с апарат с APS матрица (вляво), а до нея – с А900. Да не се заблуждаваме! Тестът еднозначно показва, че изображението при пълноформатната матрица на А900 е по-добро, по-остро, по-детайлно.

Илюстрация 15. Горе – цял кадър, под него отсечки от увеличения до 70 cm по дългата страна, вляво – от снимка, заснета с фотоапарат с APS матрица, вдясно – с A900 с 13 Мпиксела

В хода на работата установих някои особености на настройките, които препоръчвам при снимане с А900.

» Добре е, да не се използва шумопотискането и оптимизатора на динамиката DRO. И двете функции водят до загуба на подробности (шумопотискането), а изображението при разсеяна светлина става плоско и с повишен шум в сенките (оптимизатора на динамиката).
» Най-малък шум и добра детайлноста на образите се постига, ако се направят следните настройки:

- Noise reduction – изключени
- DRO – изключен
- Creative Style – Standard
- Contrast, Saturation, Sharpness, Brightness – всички на 0
- Сolor Space – AdobeRGB

Неговите предимства са:

» Нова пълноформатна CMOS матрица.
» 24,6 Мпиксела.
» Двоен Bionz процесор.
» Стабилизатор на изображението.
» Превъзходно детайлно изображение.
» Затвор със скорости до 1/8000 s и живот минимум до 100 000 цикъла.
» Много добър пентапризмен визьор.
» Метално тяло и шаси.
» Възможност за изключване на шумопотискането.
» Добър баланс на бяло.
» Предварителен контрол на изображението.
» Сменяеми матови стъкла на визьора.
» 3-инчов дисплей с разделителна способност 921 600 пиксела.
» Ефективна система за почистване на матрицата.
» Точен, бърз автофокус.
» 40-сегментно измерване на експозицията.
» Bracketing до ±2 EV – добре за HDR.
» Слот за два типа карти памет.
» Икономично изразходване на акумулаторната батерия.
» Основните обслужващи елементи са прахо- и влагозащитени.
» Добри възможности за контрол на цветовъзпроизвеждането и структурните качества на снимките .
» Безкабелно дистанционно управление на снимачния процес.
» HDMI изход.
» Режим Quick-Navi.

Недостатъци

» Висок шум при чувствителности над 800 ISO.
» Нестандартна синхронизационна шейна за външни светкавици.
» Няма Live View.
» Няма вградена светкавица.
» Не може да снима в RAW формат на 13 Мпиксела.
» Оптимизаторът на изображението влошава качеството.
» Шумопотискането, особено в режим Hi, намалява остротата.

Ако трябва да обобщя най-точно, бих казал само едно – А900 е нов еталон в развитието на цифровите фотоапарати.

доц. ПетърАбаджиев

Портрет на режисьора Аспарух Николов. Обектив 1.4/50, скорост 1/125 s, бленда 6,7, чувствителност 400 ISO

Обектив 1.4/50, скорост 1/125 s, бленда 4, 400 ISO

Обектив 2.8/70–200, скорост 1/200 s, бленда 2,8, 1600 ISO

Борбата между големите фирми производителки за завладяване на пазара на цифровите фотапарати ни дава възможност да снимаме с все по-добри апарати, притежаващи много повече и по-съвършени качества, при това на ниски цени. Можещият фотограф намира апарат, отговарящ на неговите вдъхновени творчески намерения и в най-ниския ценови клас. От друга страна, благодарение на съвършената техника и почти незнаещият може да направи добри в техническо отношение фотографии с евтин огледално-рефлексен апарат. Като прибавим към тези групи фотографите, снимащи с компактни камери, които в един момент осъзнават необходимостта за апарат с повече възможности за осъществяване на идеите си, разбираме колко голям е броят на потенциалните потребители на камерите от този тип.

Съвсем не е случайно, че авторитетните и мощни производители предлагат различни модели в този клас. Едва ли някой се е съмнявал, че водеща фирма като Canon ще стои настрана от тази посока на развитие на фотографската техника. Ето, че в отговор на своите конкуренти, тя пусна на пазара Canon EOS 1000D.

И така този апарат стои пред мен и търпеливо чака да го запозная с вас – да го представя и тествам, за да го доведа близо до вас, а пък вие после решете дали да го имате. Да започнем.

Дизайн и ергономия. Разбира се оценката на дизайна е въпрос на вкус. Всъщност, новият EOS 1000D удивително прилича на EOS 450D – с подобрена структура, но малка ръкохватка. За големи ръце удобството е проблематично. Важните настройки за снимачния процес (баланс на бяло, ISO, серийни снимки и т.н.) се задават лесно и интуитивно от бутони върху тялото. Всичко, което може да бъде направено, за да се улесни и неопитният фотограф, е направено. Налице е дори бутон за контролиране на дълбочината на острота – нещо важно в снимачната практика. Тялото е изработено от пластмаса, а шасито е от пластмаса и метал. Със своето тегло (502 g) EOS 1000D е по-лек от голямото си братче EOS 450D и конкурентите си, с изключение на Olympus – E 420. Въпреки, че много автори изтъкват лекотата като предимство, за мен по-тежкото тяло вдъхва повече сигурност и стабилност, но от друга страна, лекотата наистина е едно желано удобство. Само този, който е носил чанта натъпкана с обективи и тяло с тегло около 10 kg, знае каква мъка е това…

Мисля, че общо взето и дизайнът, и ергономията са сред доброто в този клас.

Дисплеят е като на EOS 400D – 2,5-инчов TFT LCD с разделителна способност 230 000 пиксела – също в рамките на добрите постижения в този клас цифрови фотапарати.

Пентаогледалният визьор увеличава изображението 0,81х и е по-малък от този на EOS 450D – 0,87x. Погледът му е добър – „вижда“ 95% от бъдещото изображение. Данните за снимачния процес в него показват най-важните показатели, включително и чувствителността – нещо, което липсва при повечето фотоапарати на другите производители.

Матрицата, както в много камери на Canon е традиционната CMOS с големина 22,2×14,8 mm и с разделителна способност 10,1 Мпиксела. Факторът за фокусното разстояние на използваните обективи, обуславян от големината ù е 1,6. Тя има типичните за този тип матрици, разработени от Canon пестеливо изразходване на батериите, отлично цветовъзпроизвеждане и нисък шум. Създаваното от нея изображение е 12-битово (14-битово при EOS 450D).

EOS 1000D е запазил от EOS 450D важния режим за много фотографски задачи – визирането с дисплея на фотоапарата, известно още като Live View. Полезен и удобен режим за макрофотография, репродукция, каталожно снимане и др. Кадрирането на снимката се определя в реално време на дисплея на апарата. За фокусирането има три възможности: ръчно фокусиране с увеличение за контрол 5х или 10х – най-сигурното, Quick AF, при който огледалото се вдига и се фокусира със стандартния автофокус и накрая фокусиране, подобно на компактните камери чрез анализ на изображението върху CMOS матрицата. Добро решение!

Системата за премахване на прахта е еднаква с тази на EOS 450D. Тя ефективно отстранява вредните прашинки с много средства. Най-напред, вътрешните части на апарата са конструирани така, че да намаляват възможността за поява на прах. АА филтърът пред матрицата е от антистатичен материал, IR филтърът се разтърсва с високочестотни колебания около 1 s, при което прашинките „побягват изплашени“. И накрая, ако въпреки това те са останали, то камерата регистрира тяхното място и впоследствие се отстраняват чрез обработка с фирмения софтуер Digital Photo Professional, влизащ в комплекта на камерата. Наистина ефективна система за борба с прахта!

Процесорът на EOS 1000D е познатият ни и от професионалните фотоапарати на Canon DIGIC III Prozessor. Тук конструкторите с право не правят никакви компромиси, защото той е основата за получаване на висококачествени изображения и бързина в снимачния процес. EOS 1000D прави серийни снимки в JPEG (Large/Fine) със скорост 3 сн./s, докато паметта на картата свърши или 5 RAW, 4 RAW+JPEG фотографии със скорост 1,5 сн./s.

Е, диетата на която е подложен EOS 450D, за да може EOS 1000D да влезе в класа на нискобюджетните фотоапарати не може да няма въздействие. И въпреки това, той твърдо не отстъпва с нищо в това отношение на своите главни конкуренти.

Автофокусът е 7-точков за разлика от 9-точковия на EOS 450D. Едва ли това е решителен фактор за качествено снимане, още повече, че той има централен кръстообразен датчик, който улеснява работата при по-сложни снимачни условия. Режимите му са постоянно фокусиране, фокусиране при всяка снимка и следящ автофокус – напълно достатъчно за фотографската практика. Естествено фокусирането може да се прави и ръчно. Избраните точки на фокусиране са видими и контролируеми във визьора – нещо, което е много полезно.

Експозицията се измерва с 35-точкова система. Възможно и лесно е снимането, като меренето автоматично или ръчно се прикрепи за всяка от автофокусните точки на визьора. Освен това може да се измерва и интегрално (общо) в централната част на изображението. И последният начин е т.нар. селективно мерене, при което се измерват 10% от бъдещия образ. За съжаление липсва точково (спотово) измерване, както и възможността за дистанционно фотографиране.

Снимачните режими помагат и улесняват както знаещия, така и незнаещия. EOS 1000D има и най-сигурния режим Auto, при който не можем да се намесим в нищо, освен да гледаме как апаратът ни определя властно всички параметри на снимката. Но, има и „Програма“, „Приоритет на блендата“, „Приоритет на скоростта“ и готовите програми за портрет, пейзаж, макроснимка, спортни снимки, нощен портрет, оптимална дълбочина на остротата, ръчни настройки, автоматично включване на светкавицата с вътрешно измерване и винаги изключена светкавица. Като видим тези режими, напълно ни изчезва желанието за коментар. Всичко, което ни трябва е тук. А ако знаем какво търсим, можем да коригираме и експозициите ръчно или автоматично с функцията Bracketing и ±3 ЕV през стъпка 1/3 или 1/2 ЕV.

Байонетът на EOS 1000D позволява снимане с всички обективи от сериите Canon EF / EF-S.

Форматите за запис на незабравимите ни фотографии са като на всички висококачествени фотоапарати – RAW, RAW+JPEG и само JPEG с различни разделителни способности – най-високата 3888×2592 пиксела за RAW и JPEG (L) с най-малка степен на компресия и по-ниските 2816×1880 (M) и 1936×1288 пиксела (S). Картите за запис са най-широко разпространените и евтини SD и SDHC.

За снимане, съобразено с копирането или отпечатването на снимките, EOS 1000D разполага и с двете важни цветови пространства sRGB и Adobe RGB.

Балансът на бяло има добрите възможности: напълно автоматичен, „Слънце“, „Сянка“, „Облачно“, „Изкуствено осветление“, „Луминесцентно осветление“, „Светкавица“ и ръчна настройка. Подлежи на ръчна корекция с ±9 степени, а може и автоматично да се коригира с ±3 степени. Нещо повече – цветовете могат да се изменят и в посока син/кехлибарен и магента/зелен. Цветовъзпроизвеждането може да се настройва и с определена от фотографа цветова темепература по градуси Келвин. Така лесно и ефективно цветовете могат да се подобряват още в снимачния процес.

Чувствителностите, които EOS 1000D ни предоставя са от 100 до 1600 ISO, а в автоматичен режим на снимане 100–800 ISO.

Скоростите, които пердеобразният метален затвор прилежно измерва, са от 30 s до 1/4000 s и В. Синхронизационната скорост е 1/200 s. Всички те са достатъчни за почти всичко.

EOS 1000D има вградена светкавица с водещо число 13 при 100 ISO, която осветява безпроблемно зрителния ъгъл на 17 mm обектив (еквивалентни на 27 mm при филмовата фотография) и се зарежда за 3 s, като показва готовността си и във визьора. Деликатното E-TTL II вътрешно измерване на светкавичния импулс осигурява точната експозиция за всяка снимка. По желание експозицията може да се коригира и с ±2 EV с 1/3 или 1/2 EV.

EOS 1000D работи с външни светкавици, т.е. може да работи сполучливо и в ръчен режим със студийни светкавици. Ако външната светкавица е системна от типа EX-series Speedlites, то се запазват всички функции на вградената светкавица – вътрешно измерване, коригиране на експозицията и т.н.

Контролът върху снимките е удоволствие с EOS 1000D. Ясно и отчетливо се разглеждат отделни снимки или индекс от 4 или 9 снимки, увеличени с 10х, данните за снимката, хистограмата ù, а преекспонираните места в изображението, просветват.

С EOS 1000D фотографът има контрол и върху структурните качества на снимките – може да променя остротата, контраста, наситеността на цветовете, да управлява намаляването на шума.

Преди резултатите от теста, предлагам да обобщим написаното до тук.

» EOS 1000D е цифров фотоапарат, насочен към нискобюджетния сектор на произвежданите камери.
» Въпреки, че е в този клас, EOS 1000D е взел много от добрите качества на големият си брат EOS 450D – Live View, автоматизираното софтуерно подобряване на динамиката на образите, sRGB и Adobe RGB пространства, снимачните режими, TTL измерването при снимки със светкавици, 35-точковата система за измерване на експозицията, баланса на бяло, управляването структурните качества на снимката и т.н.
» Естествено, за да влезе в тази технологично ценова група, EOS 1000D се е отказал от някои характерни особености на EOS 450D – автофокусните датчици са 7, вместо 9, разделителната способност е 10,2 Мпиксела, вместо12,2 Мпиксела, серийните снимки са 3 сн./s, вместо 3,5 сн./s, но докато картата свърши (53 JPEG/Fine снимки при EOS 450D), няма типичното за 450D спотово измерване, няма безжично дистанционно снимане.

Това са естествени промени при преминаване от една технологично ценова група в друга, а това в никакъв случаи не намалява значимостта на тази камера за широк кръг от потребители.

Тестът, който направих, дава отговори на различни въпроси относно качествата и приложимостта на EOS 1000D. Да ги видим.

Започвам с анализа на възможностите за увеличение на кадрите. Защо считам това качество за особено важно? Защото от една страна винаги идва момента, когато фотографа иска да види снимката отпечатана в по-голям формат и от друга страна, често добрите снимки се отпечатват или на офестови машини, или се копират в по-голям формат за изложби, вътрешно оформление и т.н.

Предварително да кажа, че основните тестови снимки направих в RAW формат с автоматичен баланс на бяло.

Възможностите за увеличения не зависят само от тялото на камерата, но и в значителна степен от обектива. И тъй като този апарат е нискобюджетен, реших да го тествам с китовия му обектив, за да съм най-близо до реалната практика. Естествено не очаквах някакви чудеса от него. Може би с по-добър обектив и резултатите биха били по-добри, но едва ли за фотографите, купуващи нискобюджетен фотоапарат, най-доброто решение е евтино тяло и скъпи обективи.

От илюстрация 1, където вляво виждате целия кадър, а след него вдясно увеличения от двата края и средата на изображението до 50, 70 и 100 cm по дългата страна, може да се направи изводът, че увеличения до 70 cm могат да се приемат за много добри, докато при 100 cm е необходим определен компромис с качеството. Има известен спад в остротата в края на образа, но това е нормално за всички китови обективи. Цветовъзпроизвеждането е добро (не съм обработвал цветовете), което говори за добър процесор. Да не забравяме, че увеличенията се гледат от разстояние около 1 m! Следва, че с EOS 1000D освен снимки за спомен могат да се правят и фотографии за изложби, конкурси и т.н.

Илюстрация 1. Възможности за увеличение. Вляво целият кадър, до него от горе на долу увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна от двата края и средата на снимката

Интересен е и въпросът има ли разлика в изображенията в RAW и JPEG особено при високите чувствителности. Отговорът може да намерите в илюстрация 2. Отгоре е целият кадър, а отдолу вляво отсечка от увеличение на RAW формат до 70 cm по-дългата страна с увеличаваща се чувствителност от горе на долу – 100, 200, 400, 800 и 1600 ISO. Вдясно – същото, но снето в JPEG. Не знам дали офсетовия печат ще възпроизведе видимата разлика, но безспорно при чувствителности 800 и 1600 ISO шумът е по-нисък, а изображението е с известна, но съвсем поносима загуба на детайли. Значи ако някои иска да не се занимава с допълнителна обработка на шума, може спокойно да снима в JPEG, особено при неголеми увеличения!

Илюстрация 2 – разлика между RAW (лявата колона) и JPEG (дясната) форматите при различни чувствителности

Погледнете илюстрация 3. От горе на долу са представени отсечки от тестовите кадри, направени в JPEG със 100, 200, 400, 800 и 1600 ISO. EOS 1000D показва типичния, удивително нисък шум при високи чувствителности. При това с много нисък цветен шум, което придава на изображенията филмов характер. Данните от теста показаха, че по абсолютни стойности шумът на EOS 1000D е по-нисък или равен на конкурентни модели на други производители. Тук апаратът действително показва чудесен характер, а това безспорно е важно преди всичко за тепърва навлизащите в магията на снимането с огледално-рефлексни камери.

Илюстрация 3 – тест за шум при различните чувствителности. От горе  на долу – 100, 200, 400, 800 и 1600 ISO

Тествах и стабилизацията на китовия обектив. Известно е че „безопасната“ скорост за получаване на остри изображения е равна на фокусното разстояние. Например за китовия обектив с аналогично на 35 mm фотография най-дълго фокусно разстояние 82,5 mm скоростта би трябвало да е 1/90 s. На илюстрация 4 показвам целият кадър, а под него отсечки от 70 cm увеличение по дългата страна и скорости 1/30, 1/15 и1/8 s със стабилизатор. Под този ред са същите снимки без стабилизатор. Със стабилизатор снимките до 1/15 са безупречни, което показва истинноста на твърдението за 4-степенна стабилизация на обектива. Даже и 1/8 може да се приеме с компромис. А какво се случва без стабилизатор, е очевадно.

Илюстрация 4. Влияние на стабилизатора на китовия обектив. На горния ред снимките са направени със стабилизатор, а тези на долния – без. От ляво на дясно – скорост 1/30, 1/15 и 1/8 s

При изследването на автофокусирането при близки разстояния (илюстрация 5) се натъкнах на известно малко изместване напред на точния автофокус – от порядъка на 0,5 cm. Не мога да преценя дали се дължи на обектива или на камерата. В практиката на снимането едва ли ще играе решителна роля, но мисля, че това е една жълта лампичка за конструкторите за евентуално подобрение.

Илюстрация 5. Тест за точността на автофокуса

Балансът на бяло е показан на илюстрация 6. При слънчево осветление (на първия ред) цветовъзпроизвеждането е безупречно. Затова при всички снимки, заснети навън и показани тук, практически няма корекция на цветовете. Не такова е положението при снимане с осветление от лампи с нажежаема жичка. Първата илюстрация на втория ред ни показва несъвършенството на автоматичния режим, а при следващата, където е настроен режима „Изкуствено осветление“, също не блести със съвършенство. Едва при ръчната настройка на баланса се получи добър резултат. Явно е, че се налага ръчна намеса при снимки на изкуствено осветление. Да не пропусна да спомена, че с едно зареждане на батериите направих около 500 снимки, заедно с разглеждане и изтриване – едно добро постижение.

Илюстрация 6. Баланс на бяло. На горния ред – на слънчева светлина със следните режими: „Автоматичен“, „Слънце“ и ръчна настройка. На долния ред – на лампи с нажежаема жичка: „Автоматичен“, „Изкуствено осветление“ и ръчна настройка.

Ето и традиционното обобщение.

Предимства

» Хубави снимки с добро цветовъзпроизвеждане и острота.
» Нисък шум и при високите чувствителности, без видима загуба на детайли.
» Наличие на Live View.
» Отлично премахване на хроматичния шум.
» Добра информация във визьора, включително показване на ISO.
» Бутон за контролиране на дълбочината на остротата.
» Система за премахване на прахта.
» Пестеливо изразходване на батериите.
» Достатъчно снимачни режими.
» Възможност за контролиране на структурните качества на снимката.
» 4-степенна стабилизация на китовия обектив.

Недостатъци

» Недобър автоматичен баланс на бяло при изкуствена светлина.
» Няма спотово измерване.
» Серийните снимки в RAW са с ограничен капацитет.
» Няма дистанционно управление на снимачния процес.
» Относително малък визьор.

Най-накрая бих искал да подчертая, че Canon EOS 1000D е един компактен, лек апарат, осигуряващ лесно и безпроблемно висококачествени изображения, които ще са удоволствие за всеки фотограф. За малко пари – много възможности! Тази камера без съмнение играе ролята на сполучлив преход от компактен апарат към необятния и вълнуващ свят на цифровата огледално-рефлексна фотография.

доц. Петър Абаджиев

Скорост 1/80 s, бленда 6,3, чувствителност 400 ISO

Скорост 1/80 s, бленда 8, чувствителност 400 ISO

Скорост 1/250 s, бленда 10, чувствителност 100 ISO

В необятния пазар на цифрови фотоапарати Sony е изключително активна напоследък. За това не са необходими доказателства – достатъчно е само да спомена за много успешната серия от огледално-рефлексни камери от серията „Алфа“, с които фирмата се изкачи на трето място по продажби след Canon и Nikon, с ясно изразената амбиция да се намеси още по ефективно и убедително в този сегмент на пазара.

Подобно е положението и в предлагането на компактни цифрови фотоапарати, където напоследък категорично се налагат камерите с многократни Zoom обективи. Ярък и интересен представител на тази любима на фотолюбителите от всички нива група е новият DSC-H50B. Защо употребявам думата „интересен“ ще стане ясно по-нататък. Но ми се иска още отсега да повторя – да, интересен и доста универсален е за всеки, който се занимава със сериозна фотография и някои фотографски експерименти.

И така, какво представлява представеният на 25.02.2008 пред фотографската общественост DSC-H50B? Да започнем от дизайна и ергономията. С размерите си 116x81x86 mm той не може да се включи в приятелския кръг на особено компактните цифрови фотоапарати, но трябва да се има предвид, че все пак той има 15-кратен Zoom обектив. Така погледнато и сравнен с други камери от този клас безспорно има общоприетите норми за компактност. DSC-H50B „лежи“ добре в ръката, като дизайн е елегантен и приятен. На тялото му са изнесени бутони за управление на основни функции – разглеждане, серийни снимки и Вracketing, менюто, включването на режим NightShot, и един особено полезен бутон Home, чрез който удобно и бързо се контролират и настройват структурните характеристики на снимките, разглеждането им, отпечатването им, форматирането на носителя на информация, езикът и т.н. Мисля, че не е сполучен начинът на изтриване на нежеланите фотографии – за целта трябва да се влиза в менюто. Много по-добре би било да има бутон за изтриване.

Zoom обективът Carl Zeiss Vario Tessar (13 лещи, разположени в 8 групи), специално разработен за DSC-H50B е 15-кратен със светлосила 2,7–4,5 и фокусно разстояние 31–465 mm, приравнено към класическата 35 mm филмова фотография. Възможно е и удвояване на фокусните рзстояния с цифров Zoom (до 30х изменение!), естествено с познатото влошаване на качеството. Цифровия Zoom е приложим само при малки увеличения. Този диапазон от фокусни разстояния осигурява леко и удобно снимане в най-различни фотографски ситуации, особено за туристическа фотография, репортаж на улицата, пейзажно снимане и др. Явно камерата е предназначена за най-широк кръг фотографи. За това говори и макрорежима – от 1 cm до безкрайност за широкоъгълната настройка и 120 cm до безкрайност при най-дългото фокусно разстояние.

DSC-H50B има подобрен процесор BIONZ, чрез който се подобрява качеството на изображението и бързината на реагиране при включване и снимане. Не мога да дам точни данни за времето от натискане на бутона за снимане до реалната снимка на апарата, но впечатлението ми е за бързина на снимачния процес, значително по-висока от редица камери от този клас – нито един път не изпитах затруднения при фотографирането при най-различни условия – нещо, което не мога да кажа за тестовете с други фотооапарати. Разбира се, не искам да кажа, че камерата има скоростта на огледално-рефлексен апарат.

Матрицата Super HAD CCD е с големина 1/2,3 инча и с ефективна разделителна способност 9,1 Мпиксела – надеждни характеристики за добро изображение в този клас фотоапарати.

За мен от особен интерес е функцията, която фотоапарата конструктивно разрешава – NightShot. Чрез нея снимките в пълна тъмнина на основата на инфрачервените излъчвания от обектите, са като детска игра. Много по-важно, обаче, за фотографите с вкус към необикновения образ, е снимането на дневна светлина с инфрачервен филтър. По-нататък ще видите и резултатите от тестването на тази превъзходна функция.

Sony Cyber-shot DSC-H50B притежава уникалната функция NightShot, с помощта на която може да правите невероятни инфрачервени фотографии

За да улеснят снимачния процес, конструкторите са вградили двойна стабилизация на изображението. Датчици отчитат евентуалното трепкане на образа и задействат оптична система, която с движението си коригира вибрациите. Нещо повече – при лоши светлинни условия автоматично се повишава и чувствителността, като по този начин се осигурява създаването на остър образ. Ето защо системата на стабилизация се нарича Double Anti-blur. Да не забравяме, драги читатели, че повишаването на чувствителността при апарати с малки матрици неминуемо е свързано с повишаване на шума т.е. с известно влошаване на качеството на снимките! Затова бих ви предложил да изключите от менюто автоматичното повишаване на чувствителността. Оптичната стабилизация е достатъчно добра, за да ни даде сигурност в снимачния процес.

Автофокусът на DSC-H50B е 9-точков, като най-близкото разстояние, от което може да се снима в нормалния режим, е 50 cm, а при макрорежима – 1 cm. Възможностите за фокусиране са или при снимането на кадъра, или непрекъснато (следящ фокус). И при двата случая фокусът може да се настройва в определени зони: многоточково фокусиране по целия кадър, фокусиране в централната част на снимката и спотово (точково) фокусиране. Както виждате, драги читатели, автофокусът на DSC-H50B е приятелски настроен към нас и задоволява достатъчно нашите желания в снимачния процес. Не липсва и ръчният фокус, особено полезен при макроснимки, но както при всички компактни апарати работата с него не е най-голямото удоволствие, въпреки увеличението на средата на снимката при фокусиране.

Необходимата експозиция се измерва както при всички камери по три начина – по целия кадър, с приоритет на средната му част и точково (спотово). С тези режими имаме пълната сигурност и спокойствие, че нашите фотографии ще са правилно експонирани – нещо, което безспорно се доказа през целия тест. А ако условията при снимането са особено сложни, животът на фотографа става лесен с функцията Bracketing, при която с едно натискане на бутона апаратът прави три последователни снимки с разлика до ±2 EV. Скоростите на DSC-H50B са напълно достатъчни за фотографската практика – от 30 s до 1/4000 s.

Колкото до снимачните режими, едва ли ще има неизпълнен фотографски каприз. Ето ги: два idiotensicher (идиотски сигурни) режима за най-неподготвените – Еasy и „Автоматичен“, „Програма“, „С приоритет на блендата“, „С приоритет на скоростта“ и „Ръчен“. Освен това има готови настройки за различни теми във фотографията: „Пейзаж“, „Нощен портрет“, „Нощна снимка“, „Плаж“, „Сняг“, „Фойерверки“, „Спорт“ (с бързо следящ автофокус!), „Портрет“, „Откриване на лица“, снимка само, ако има усмивка (каква глезотийка…). Нещо повече – има режим за откриване на лица на възрастни, на деца, на бебета… Без коментар, нали?

Интересна е и технологията за подобряване на динамиката на изображението DRO (Dynamic Range Optimization) с три нива – без, стандартно ниво и DRO+. В теста ще се опитам да установя доколко е ефективна тази технология, макар, че това е доста сложно.

DSC-H50B е с широк диапазон на чувствителностите. Той ни предоставя както автоматична чувствителност, така и 80, 100, 200, 400, 800, 1600 и 3200 ISO. Доколко всички са напълно използваеми – един голям проблем за компактните апарати – по-нататък в теста. Във връзка с тях е и насттройката на шумопотискането, което е на три нива – без, стандартно и най-силно.

Снимките се записват като 14-битово изображение, освен върху вградената вътрешна 15 Мбайтова памет, така и върху различни карти – Memory Stick Duo, Memory Stick PRO Duo, Memory Stick PRO Duo High Speed, Memory Stick PRO-HG Duo. За съжаление във форматите, в които записваме снимките липсва RAW – най-важният за напредналите фотографи. DSC-H50B предлага JPEG с две нива на компресия и MPEG1 за видеоклиповете. Най-доброто качество на видеоклиповете е MPEG VX Fine с разделителна способност 640×480 точки и скорост 30 кадъра/s, което несъмнено е предпоставка за добро качество, разбира се в рамките на възможностите на камера от този клас.

Истинско удоволствие е да се снима с големия 3,0-инчов Clear Photo LCD Plus TFT чупещ се дисплей с разделителна способност 230 000 пиксела и автоматично изменение на яркостта в зависимост от околната светлина. Той „вижда“ 100% от бъдещия кадър, ясен е, с добри цветове и острота! Вътрешният електронен визьор не прави камерата огледално-рефлексна, но е неоценим помощник при снимки на ярка слънчева светлина.

При разглеждане на снимките DSC-H50B позволява известно редактиране на изображението – отсечки, мащабиране, обръщане и завъртане на образа и т.н. Това според мен са доста несъвършени инструменти и в никакъв случай не могат да заместят дори и частично Photoshop. Те са подходящи само за извънредни случаи, когато е необходима изключително бърза промяна на образа.

Че DSC-H50B е ориентиран към съвременните технологии свидетелства и HD изходът, съвместим с HD телевизорите от серията BRAVIA. Невероятно красиви цветове, съвършена острота – истинско преживяване е да се виждат снимките на тези монитори, драги читатели! Може би това е бъдещето, а дали вече не е и настоящето на докосването до съвременния образ?!

Нашето любимо чудо на цифровата фотография – балансът на бяло ни помага съвестно да направим добрите снимки при светлина с различен характер. Ръка ни подават автоматичният баланс (Auto), балансът за дневна светлина (Daylight), за облачно време (Cloudy), за осветление за три типа луминесцентни лампи (Fluorescent), за изкуствено осветление (Incandescent) и ръчна настройка.

DSC-H50B разполага с вградена светкавица. И тя си има необходимите режими: Auto (автоматична), Flash On (винаги включена), Slow Synchro (синхронизация с необходимата за нормално експониран фон дълга скорост), Flash Off (винаги изключена) и предварително светкане за премахване на ефекта „червени очи“. Разстоянието, до което обектът е равномерно и достатъчно осветен, е 9,1 m при широкоъгълната и 5,5 m при дългофокусната настройка на обектива.

Естествено, както при всички камери от този клас, и DSC-H50B разполага с необходимите настройки на структурните качества на снимките като контраст, острота, наситеност, снимане в сепия, или в черно-бяла тоналност.

Серийните снимки са в рамките на доброто за апаратите от този клас – 1,6 снимки/s, като серията спира на 100-тния кадър.

DSC-H50B предлага и редица ретушьорски глезотийки – направа на отсечки от снимката, коригиране на „червени очи“, изостряне и смекчаване на изображението, промяна на отделни цветове, създаване на „звезден“ ефект в светлите места, Zoom ефект, ретро образ и т.н. Особено интересна е функцията за промяна на израза на човека – от сериозен в смеещ се. Да си кажа – резултатът беше отчайващ –
сниманият изглеждаше толкова глупаво, с една изкривена усмивка, че едва си отървах скандала…

Акумулаторната батерия NP-BG1 издържа 300 снимки (по стандарта CIPA с включен LCD екран). При моя тест тя издържа 232 снимки.

Сега, драги читатели, за резултатите от теста. Да започнем от сн. 1, заснета с чувствителност 80 ISO. От нея може да се направи извод за възможните увеличения на снимките направени с DSC-H50B за офсетов печат т.е. за евентуално приложение в професионалната практика. Увеличенията са с минималната разделителна способност, необходима за офсетов печат – 225 ppi в крайния размер за отпечатване. Възможните увеличения за печат с мастилено-струйни принтери и върху фотохартия чрез минилаб ще са по-големи, защото при тях необходимата разделителна способност е по-ниска – около 150 ppi за мастилено-струйни принтери и 200 за минилаб. Като имах предвид, че матрицата е малка, увеличавах снимките до 40, 50 и 70 cm по дългата страна на кадъра. Отгоре е показан целият кадър, а под него отсечки от средата и края на изображението от посочените по-горе размери. Видно е, че до 50 cm увеличението е качествено, но при 70-сантиметровото има известна загуба на детайли. Ясно е също, че в дясната част на кадъра разделителната способност на обектива намалява. Добрата вест е, че за изложбени копия до 50 cm DSC-H50B е напълно и безупречно приложим. Този факт го прави привлекателен за широк кръг от вдъхновените фотографи.

Сн. 1. Възможности за увеличение. Горе – целият кадър, под него от горе на долу – отсечки от средата и двата края при увеличения до 40, 50 и 70 cm по дългата страна

Сн. 2 показва приятните възможности за приближаване на обектите, които характеризират 15-кратния Zoom обектив. Отгоре е снимката с най-широкоъгълната настройка (31 mm), а отдолу – с най-дългофокусната (465 mm). Та това са немислими характеристики за обективите от класическата филмова фотография!

Сн. 2. Увеличение на обектива. Горната снимка е направена с най-широкоъгълната (31 mm), а долната – с най-дългофокусната настройка (465 mm)

На сн. 3 може да видите резултатите от теста за шум при различните чувствителности. Отгоре са целите снимки, а под тях – последователно подредени отсечки от увеличения до 70 cm с чувствителности 80, 100, 200, 400, 800, 1600 и 3200 ISO. Моят категоричен извод – до 400 ISO шумът е нисък. При 800 ISO има вече нарушение на структурата, а снимки с 1600 и 3200 ISO са само за малки увеличения или за образи, при които шумът се използва като изразно средство. С други думи – ако ще правите увеличения до 30х40 cm спокойно си снимайте с 400 ISO! 800 ISO е за фотографии до 15–20 cm, а 1600 и 3200 ISO – за копия до 15 cm.

Сн. 3. Стандартен тест за шум. Отгоре – целият кадър, под него – отсечки от увеличение до 70 cm по дългата страна

Интересно е влиянието на шумопотискането, което може да се види на сн. 4. Отгоре е цялата снимка, а под нея вертикално – 800, 1600 и 3200 ISO и хоризонтално последователно – без шумопотискане, със стандартно и най-силно. От теста се вижда, че шумът при различните настройки намалява, което е съпроводено с намаляване на остротата, но в доста разумни граници. Въпреки това, мисля, че най-добре е да се снима със стандартната настройка, където промените са сполучливо комбинирани.

Сн. 4. Влияние на шумопотискането. В лявата колона без шумопотискане, в средната – със средна, а в дясната с най-висока степен на шумопотискане

За съжаление тестът показа доста хроматични аберации в образа (сн. 5), които се коригират ефективно във Photoshop, но този факт безспорно е повод за търсене на подобрение в следващите етапи на производство.

Сн. 5. Хроматични аберации

Макроснимките на DSC-H50B започват от 1 cm при широкоъгълната настройка на обектива. Тестът (сн. 6) показа, че те са в рамките на общоприетото за този клас цифрови фотоапарати.

Сн. 6. Демонстрация на макрорежима. На долната снимка – режим „Супермакро“

Серийните снимки се оказаха отговарящи на обявените от Sony. Скоростта 1,6 сн./s не е някакво изключително постижение, но продължителността на серията – 100 кадъра, определено прави впечатление. На сн. 7 показвам една къса, серия в която се потвърди тезата на производителя, че и следящият автофокус е добър.

Сн. 7. Серийни снимки

Искам да насоча вниманието ви към едно изключително качество на DSC-H50B – режима NightShot и то не защото всички ще тръгнем да снимаме през нощта скритите в парка влюбени двойки, регистрирайки вълнуващите им инфрачервени излъчвания… Не затова! А защото, ако сложим пред обектива инфрачервен фотографски филтър получаваме чудесен фотоапарат за инфрачервена фотография! Направих това и наистина резултатите ме изпълниха с възторг! Романтични, емоционални, вълнуващи, естетични образи се появиха пред мен. Вижте снимките долу – обикновеното стана необикновено, реалното – нереално… За мен това е може би най-важното качество на DSC-H50B, защото по останалите показатели някъде той е равен с фотоапаратите от High Zoom групата, с друго нещо ги превъзхожда, но с тази възможност рязко се отделя от тях! Инфрачервени снимки могат да се правят и с други цифрови фотоапарати, но само от статив поради дългите експозиции. Всичките показани снимки тук, и още много непоказани направих с черен IR филтър и експозиция 1/30 s. Благодарение на добрия стабилизатор на DSC-H50B повече от 90% от снимките бяха резки!

Кадър, сниман в обикновен режим…

… и в режим Night Shot

Опитах се да проверя и технологията за подобряване на динамиката на изображението DRO. Сн. 8 показва влиянието на този режим върху крайното изображение. Отгоре е целият кадър, а отдолу отсечки на негови увеличения без DRO и с DRO+. Видимо е подобрението в дълбоките сенки. Разбира се, от такъв тип софтуери, чудеса не могат да се очакват. Photoshop е по-богат на възможности, но несъмнено за по-неподготвените фотографи DSC-H50B има доброто решение.

Сн. 8. Тест за работата на функцията DRO

Резултатите от теста на стабилизатора може да видите на сн. 9. Отгоре е целият кадър, а отдолу (от ляво на дясно) трите режима на стабилизиране: постоянна стабилизация, стабилизация в момента на снимане и с изключен стабилизатор. Експонациите са от 1/250 s (най-отгоре) до 1/30 s (най-долу). Веднага се разбира, че режимът със стабилизация в момента на снимката дава най-добри резултати, поради което е препоръчителен за снимачния процес. Доказателство за това е и броя на сполучливите кадри – 95% при него, 79% при постоянната стабилизация и 38% без стабилизатор. Тези резултати зависят и от стабилността на ръката, която при мен не е блестяща. По всичко личи, че намаляване на експозицията с 2–2,5 бленди (или скоростта с 2–2,5 степени) от нормалната за сътветното фокусно разстояние, не е никакъв проблем за DSC-H50B.

Сн. 9 (вдясно) Тест на стабилизатора на обектива. Най-отгоре – целият кадър, под него в лявата колона – с постоянно включен стабилизатор, в средната – с включен само в момента на снимката, в дясната – с изключен стабилизатор

Тъй като апаратите от този клас са предназначени за много широк кръг фотографи, е важно балансът на бяло да осигурява автоматично добро цветовъзпроизвеждане. Такъв е случаят при DSC-H50B. От сн. 10 може да се направи извода, че цветовъзпроизвеждането на DSC-H50B и при трите режима на настройки на баланса на бяло е добър, с изключение на автоматичния баланс при изкуственото осветление, който се подобрява при ръчните настройки.

Сн. 10. Баланс на бяло. Първи ред от ляво на дясно – на слънце в автоматичен режим, в режим „Слънце” и ръчна настройка. На втория ред от ляво на дясно – облачно време в автоматичен режим, в режим „Облачно“ и ръчна настройка. На трети ред от ляво на дясно – изкуствено осветление в автоматичен режим, режим „Изкуствено осветление“ и ръчна настройка.

Заключението, драги читатели:

Предимства:

» Приятен дизайн.
» 15-кратен Zoom обектив.
» Макрорежим от 1 cm, но само при най-широко-ъгълната настройка на обектива.
» 9-точков автофокус.
» Подобрен процесор BIONZ.
» Бърза реакция на апарата.
» NightShot режим – много подходящ за инфрачервена фотография!
» Добра двойна стабилизация на изображението.
» Достатъчно снимачни режими.
» Подобряване на динамиката на изображението (DRO) с три нива.
» Общо взето сполучливо шумопотискане.
» Чупещ се дисплей с разделителна способност 230 000 пиксела.
» Много разнообразни снимачни режими.
» Изход, съвместим с HD телевизорите.
» Добър баланс на бяло.
» Възможност за редактиране на готовите снимки.
» Добри увеличения за изложбен формат до 50 cm.
» Приложими чувствителности до 400 ISО.

Недостатъци:

» Неудобен начин за изтриване на нежеланите снимки.
» Липсва RAW формат.
» Разделителната способност на обектива намалява в краищата на снимката.
» Хроматична аберация.
» Над 400 ISO висок шум, 3200 ISО практически неприложимо.
» Неудачен автоматичен баланс на бяло при изкуствено осветление.

доц. Петър Абаджиев

Какво му трябва на човек, когато тръгне към морето, да катери планини или да странства, където му хрумне, само и само да е по-далеч от бетонните асфалтирани градове? Подходящ фотоапарат, разбира се. Малък и лек, за да се носи в джоба или на врата и когато потрябва, да бъде винаги подръка. А че трябва да прави възможно най-качествени снимки при различни условия, се разбира от само себе си. На хората, които обичат природата и се стремят всяка свободна минута да бъдат сред нея, и особено на любителите на по-екстремни изживявания, като плаване с малка лодка, гмуркане под вода или катерене по скали, това не е достатъчно. Необходим им е фотоапарат, който да не се бои от дъжд и водни пръски, да може да снима под вода без допълнителен водонепроницаем бокс, да издържа на удари и падане върху твърда повърхност, дори и на натиск, ако по невнимание бъде настъпен например. Апарат, на който да не се робува от страх да не бъде чукнат в някоя скала, да не попаднат прашинки върху сензора или тотално да се повреди поради проникнала във вътрешността му вода. Малко са компактните камери, които отговарят на всички тези изисквания, сред тях е новият Olympus μ 1030 SW.

Апаратът привлече вниманието ни и породи неустоимо желание да го изпробваме именно поради забележителната му механична устойчивост и възможността да снима под вода. Здравото му метално тяло издържа натиск до 100 kg и падане от височина 2 m, но това, което е особено привлекателно в сезона на летните отпуски, е възможността му да снима под вода на дълбочина до 10 m, без каквито и да било допълнителни защитни мерки. Просто нахлузваш плавниците, поставяш маската на лицето и захапал мундщука на шнорхела, се гмурваш във водата с фотоапарат в ръка. Тук, разбира се, не става дума за професионално заснемане на подводни снимки, за което са необходими скъпа снимачна техника и осветление, леководолазно оборудване и умение за неговото използване. Колкото до ограничението на максималната дълбочина до 10 m, при която снима Olympus μ 1030 SW, тя по наше мнение е предостатъчна, защото малцина са любителите, които могат да се гмуркат по-дълбоко. След десетте метра вече и естественото осветление става недостатъчно. За нашето си и без това доста мътно Черно море, дори и за прекрасното Егейско море с неговата кристално чиста вода разнообразният и с ярки цветове, лесен за снимане морски свят се намира в близост до повърхността, т.е. в дълбочинните граници, достъпни за всеки нетрениран любител гмуркач.

Режим Normal, бленда 4,1, скорост 1/250 s, 200 ISO

Бленда 4, скорост 1/125 s, 80 ISO

Olympus μ 1030 SW има сензор за измерване на налягането, като дълбочината на потапяне се изписва на дисплея. Отчита се и атмосферното налягане до височина 5000 m над морското равнище. Тези, за които десетте метра са недостатъчни, може да използват бокса за подводни снимки PT-043, който разширява обсега на снимане на фотоапарата до дълбочина 40 m.

При снимане под вода за фокусиране, определяне на експонацията и баланса на бяло трябва изцяло да се разчита на автоматиката. Не може да се разчита много-много и на визьора (в случая LCD дисплея), защото всичко се движи – водорасли, риби и най-вече снимащият, който непрекъснато бива люшкан от вълните. Затова най-често се действа „на слука“ – апаратът се насочва и каквото влезе в кадъра, това е. Доброто фокусиране също не е гарантирано, защото плувецът не е неподвижен. Колкото е по-близо до повърхността и морето е по-бурно, толкова люлеенето е по-силно. Снимането допълнително се утежнява, когато се плува с неопренов костюм без тежести. На създадената от него допълнителна положителна плаваемост трябва да се противодейства чрез енергични движения на плавниците и дори загребване със свободната ръка. Казано по друг начин, няма гаранция, че всяка снимка ще стане с добро качество, но когато човек е на почивка и времето тече бавно, това не е беда.

Режим Normal, бленда 3,5, скорост 1/250 s, 80 ISO

Режим Creative, бленда 5,1, скорост 1/320 s, 80 ISO

Карта памет с капацитет 2 Гбайта побира около 440 снимки (с максималната разделителна способност от 10,7 Мпиксела при минимална компресия), което означава, че с малко повече търпение и желание със сигурност ще се сдобиете с колекция от снимки, запечатали красотата на подводния свят. Преживявания, които ще може да споделите и с околните, за които подводният свят е terra incognita. За илюстрация поместваме няколко снимки, направени през юни с Olympus μ 1030 SW в плитчините по крайбрежието на п-в Халкидики в Гърция.

Освен добрата механична защита на вътрешността на фотоапарата и оптиката, сигурното уплътняване на всички изведени върху корпуса бутони и на джойстика за управление, както и на гнездото за батерията и картата памет, ще споменем и факта, че камерата издържа и на ниски температури – до –10 оС. Това означава, че той ще бъде предпочитан и от скиорите или скейтбордистите, за които падането с голяма скорост или просто отъркалването в дебелия сняг са неразделна част от удоволствието по снежните писти.

Olympus μ 1030 SW има вграден обектив с 3,2-кратно оптично увеличение (5,0–18,2 mm) и светлосила 3,5–5,1. Фокусното разстояние е еквивалентно на 28–102 mm при 35 mm фотоапарат, т.е. покрива диапазона от добър широкоъгълен обектив до границата, от която започват телеобективите. Това съответства на преобладаващите ситуации на снимане в любителската практика. Стабилизацията на образа е електронна, а не оптична, което очевидно е един от компромисите, наложени от малката големина на фотоапарата и необходимостта обективът да не стърчи извън кутията, за да бъде защитен зад удароустойчиво стъкло. Обективът съдържа 10 оптични елемента, разположени в 8 групи. Любопитното е, че първият от тях е призма, която отклонява светлинните лъчи под ъгъл 90о към основната оптична система. В режим S-Macro минималното разстояние, от което може да се снима, е 2 cm. Фотоапаратът има и допълнително петкратно цифрово увеличение, към което, както се знае, се прибягва само при крайна необходимост. Сензорът е CCD с размери 1/2,33 инча и разделителна способност 10,7 Мпиксела. Максималният размер на получените с фотоапарата снимки е 3648х2736 пиксела, което позволява отпечатването им с големина до А3. Снимките се записват в JPEG формат, като разделителната способност може да се намалява на няколко степени до 1 Мпиксел (1280х960 пиксела) при две степени на компресия – фина и нормална. Има и два формата за снимки, предназначени за възпроизвеждане на телевизионния екран или на компютърния монитор (640×480 пиксела и 1920х1080 пиксела при формат 16:9). Фотоапаратът може да създава и панорамни снимки, като свързва отделните кадри в панорама.

Режим Creative, бленда 3,5, скорост 1/250 s, 80 ISO. Снимката е тонирана допълнително във Photoshop

Режим Creative, бленда 5,1, скорост 1/320 s, 80 ISO

Светлочувствителността на Olympus μ 1030 SW варира в границите от 80 до 1600 ISO. Не сме правили тестове за установяване нивото на шума в снимките при различна чувствителност, но за любителски фотоапарат това не е от толкова съществено значение, а и Olympus разполагат с ефективна технология за електронно потискане на шума при снимане с висока чувствителност. В режим на серийни снимки фотоапаратът прави 5-Мпикселни фотографии със скорост около 5 кадъра/s и около 11 кадъра/s при 3-Мпикселни.

Камерата заснема и озвучени видеофилми с разделителна способност 640х480 пиксела (VGA) при 30 кадъра/s (дължина до 10 s). При по-ниската разделителна способност 320х240 пиксела (QVGA) и кадрова честота 15 кадъра/s продължителността на записа се удължава до 29 min.

Подобно на останалите цифрови фотоапарати от този клас, процесът на снимане с Olympus μ 1030 SW е в максимална степен автоматизиран, като са достъпни и редица възможности за ръчна настройка – баланс на бяло, светлочувствителност, управление на светкавицата, избиране на метода на определяне на експонацията и автоматичното фокусиране и др. На светкавицата може да се разчита при снимане на разстояние до 3,8 m. По-напредналите фотолюбители може да използват и информацията от хистограмата, която се извежда на дисплея. Може да се включи също и режим на снимане с просветляване на сенките (Shadow Adjustment) и намаляване на контраста при снимане при ярко слънце или контражурно осветление.

За начинаещия фотолюбител Olympus μ 1030 SW предлага 24 предварително програмирани режима на снимане при различни условия – от портретна снимка до нощни снимки, фойерверки, снимки през стъкло и др. Да се върнем отново към основната тема на статията – подводната фотография, фотоапаратът разполага с четири режима за такива снимки – при нормално фокусно разстояние, с максимален обхват, снимки на бързо плуващи риби и макроснимки. В режим Macro обектът може да бъде допълнително осветен от вградената светкавица, а в режим S-Macro LED за осветяване се използва светодиодът, вграден непосредствено до нея. Обсегът му на действие е от 7 cm до 20 cm.

Камерата поддържа и технология за разпознаване на човешкото лице, което позволява заснемане на по-качествени портретни снимки с по-прецизно фокусиране и експониране именно на лицата. Има възможност и за стъпкова корекция на автоматично измерената експонация.

Кадрирането и разглеждането на заснетите снимки и филми става на неподвижно вградения LCD дисплей с диагонал на екрана 2,7 инча. Той е от вида HyperCrystal II и яркостта му е около 4 пъти по-висока от дисплеите на други модели в този клас апарати, което позволява нормална работа и при силно външно осветление. Налични са различни възможности за обработка още във фотоапарата на заснетите снимки – изрязване на част от изображението, поставяне на рамка, на надписи и др. Снимките може да се отпечатват и директно на принтер, който поддържа стандарта PictBridge.

Фотоапаратът използва типичната за Olympus xD Picture Card карта памет. Новост тук е, че в комплекта на камерата вече има и преходник, който позволява използване на по-универсалните и по-евтини microSD карти. Освен това Olympus μ 1030 SW разполага и с вградена памет с неголям капацитет – 14,7 Мбайта. Тъй като фотолюбителят едва ли ще разполага с фотобанка, върху която периодично да прехвърля заснетите снимки, две xD карти с капацитет по 2 Гбайта всяка, които побират общо 880 снимки с максимална разделителна способност и минимална компресия, общо взето, ще са достатъчни за двуседмична ваканция.

Olympus μ 1030 SW е отличен фотоапарат за всеки, чийто отдих, бил той летен или зимен, е свързан с по-екстремно спортуване.

Голям интерес за всички нас, влюбените в тази магия – фотографията, представлява неистовата борба на фирмите производителки в сегмента на огледално-рефлексните цифрови фотапарати с най-ниска цена. Непрекъснато се предлагат нови модели, често различаващи се от предишните само по малките козметични изменения. Какво да се прави – елементарен, но действащ търговски трик… И все пак камерите от този клас стават все по-съвършени, все по-удобни, все по-близки по качества до по-скъпите си роднини.

През март 2008 г. Canon представи новия EOS 450D – наследник на EOS 350D и 400D, който несъмнено предизвика любопитството и интереса на фотографската гилдия. Още предварителната информация бе извор на коментари и дискусии, защото Canon безспорно е водеща фирма и е ясно, че тя ще се намеси авторитетно и мощно на пазара с категорично изразеното си желание да победи конкурентите в този клас.

Това бе и причината за удоволствието и радостта, което ми достави Canon Bulgaria, любезно предлагайки ми за тестване EOS 450D. И така, какъв е неговият образ?

Най-напред – външно прилича много на EOS 400D, особено ако се погледне от предната страна. Но това съвсем не е същият фотоапарат! Измененията не са само козметични! От малките неща започва съвършенството… Например – гумираната ръкохватка. Вижда се, че конструкторите на апарата са възприели критичните забележки по отношение на ергономията и дизайна на EOS 400D и са създали значително по-удобна и ергономична камера – камера за фотографи с различни познания, подготовка и талант. Та това е апарат с един въртящ се селектор и няколко изнесени в дясната страна на гърба бутони, чрез които могат да се управляват най-важните настройки за снимачния процес. Новостта е бутонът за задаване на чувствителността, който се намира до спусъка – нещо, което до сега го нямаше в предшествениците на EOS 450D. Със своето тегло от 475 g и размери 129х98×62 mm фотоапаратът е в групата на най-леките и малки огледално-рефлексни камери. Въпреки, че тялото е изработено от пластмаса (с вътрешно метално шаси), то създава чувство за стабилност и добра изработка.

Полезен е и бутонът за контрол на дълбочината на остро изобразяваното пространство (DOF). Камерата „лежи” добре в ръката, особено, ако тя не е много голяма. Обслужването действително е лесно и интнуитивно.

12,2-Мпикселната CMOS матрица е нова, размерите ù са 22,2×14,8 mm и при снимане в RAW формат дава 14-битово изображение на канал. Разбираемо е, че това е основата за получаването на богато на детайли, остро, с добро цветовъзпроизвеждане и с нисък шум изображение. Фактът, че е CMOS означава много пестеливо изразходване на енергията, т.е. повече снимки без презареждане на акумулаторната батерия. Големината ù обуславя фактор за обективите 1,6.

Към матрицата има вградена система за премахване на прахта от нея. Тя се „бори с това зло“ по три начина – първо, вътрешните елементи са конструирани така, че да намаляват възможността за поява на прах, второ филтърът пред матрицата е от антистатичен материал и накрая – IR филтърът се разтърсва с високочестотни колебания около 1 s, при което прашинките изпадат.

Интересно – EOS 450D има вградена система Dust Delete Data, която определя точно местата на евентуалните прашинки върху матрицата. Следите от тези неприятни „посетители“ се отстраняват автоматично при обработката на снимките с фирмения софтуер Digital Photo Professional.

Процесорът DIGIC III Processor, който се използва удвоен и в големия брат EOS 1Ds Mark III, е силното и здраво сърце на EOS 450D, благодарение на което той снима 14-битови изображения и прави серийни снимки със скорост 3,5 сн./s и 53 поредни JPEG или 6 RAW фотографии. Така EOS 450D отива в по-високо ниво на възможностите си, близо до това на професионалните камери.

Висококачественият процесор предопределя и изключително краткото време от натискането на спусъка до реалната снимка, включително фокусирането, което е само 0,17 s. По тази характеристика той е победен само от професионалния модел Canon EOS 1D Mark III (0,15 s).

Снимките се записват в следните формати: RAW, RAW + JPEG (с две степени на компресия – Large и Fine) и накрая само в JPEG (също с две степени на компресия Fine или Normal. Максималната разделителна способност на снимките е 4272×2848 пиксела (L). За определени цели може да се снима и с по-ниска – 3088×2056 (M) и 2256×1504 пиксела (S).

Фотографиите се запомнят в популярните, не-скъпи и бързи SD и SDHC карти – нещо, което досега не беше прилагано във фотоапаратите на фирмата от този клас на Canon – всички предишни модели използват Compact Flash карти памет.

В EOS 450D визьорът е видимо по-добър от предишните модели фотоапарати на Canon. Увеличението в него е 0,87х, докато в старите модели беше 0,8х. Освен това, като следствие от подобрената конструкция, той пропуска и повече светлина. Индикациите в него не са усложнени и показват най-същностните показатели. Ефективно и полезно е показването във визьора на чувствителността – нещо което не се среща често в камерите от този клас. Огледалото може да се вдига предварително, за да се избегнат всякакви вибрации, причинени от удара му.

Дисплеят е различен от тези на другите родственици от камерите на Canon. Размерът му е впечатляващ – 3-инчов с ъгъл на видимост 160° и със 7 степени на яркост. Иска ми се разделителната способност (230 000 пиксела) да беше по-висока, каквито прецеденти има в други камери от този клас.

Не ме изненада и добрият 9-точков автофокус (с кръстообразен сензор в средата), който е наследен от миналите модели. EOS 450D има типичните режими за този клас – покадров и следящ.

Новост при EOS 450D е визирането с дисплея на фотоапарата, известно още като Live View. След включването на този режим е възможно да се определя отсечката на бъдещата снимка в реално време, подобно на компактните фотоапарати. Разбира се, в този случай огледалото е вдигнато и стандартният оптически визьор на камерата не работи. Самият режим има три начина на фокусиране – ръчно, при което за точно фокусиране е възможно увеличаване на кадъра 5х или 10х (полезно при макро снимки!), бързо фокусиране – огледалото за миг се вдига и заработва стандартният автофокус, а при третия режим фокусирането се извършва подобно на компактните апарати чрез анализ на изображението върху CMOS матрицата. Последният режим е относително по-бавен, но работи много сигурно и удобно и на мен ми достави удоволствие да работя с него, без да пренебрегвам и качествата на другите възможни режими.

Още една приятна изненада има в режимите за измерване на експозицията. Освен класическите селективно измерване, измерване с приоритет на средната част на снимката, измерване с 35 зони на кадъра (толкова са измерителните точки на EOS 450D) и усредняване на експозицията на основата на софтуерно вложени различни снимачни условия, най-сетне има и истинско точково (спотово) измерване, обхващащо 4% от цялата снимка. Това ще даде категорично още по-голяма сигурност при снимане в сложни светлинни условия.

Естествено EOS 450D разполага с възможности за ръчна корекция на експозицията и Bracketing (три последователни снимки до ±3 EV през стъпка 0,3 EV).

На основата на тези измервания камерата фотографира в един от следните снимачни режими: напълно автоматичен (Auto), без възможности за намеса, „Програма“ (P), „Приоритет на скоростта“ (Tv), „Приоритет на блендата“ (Av), „Ръчни настройки“ (M) и фирмения режим Auto depth-of-field. При последния с фотоапарата се измерват два обекта в кадъра – близък и далечен, и EOS 450D сам избира необходимата бленда, за да може те да попаднат в областта на остро изобразяваното пространство (DOF).

Към изменение на структурните качества на снимката бих причислил и снимането в черно-бяло, имитиращо и употребата на различни филтри, различни цветови тоналности (сепия, синя, пурпурна, жълта), широките възможности за изменение на контраста, остротата и наситеността.

Скоростите на металния пердеобразен затвор са от 30 до 1/4000 s и В, през стъпка 0,5 или 0,3 EV, а синхронизационната скорост е 1/200 s.

Налице са и готови снимачни режими – „Портрет“, „Пейзаж“, „Макро“, „Спорт“ и „Нощен портрет“. Така и начинаещият, и опитният фотограф имат в ръцете си всичко необходимо да направят точно и правилно експонирана снимка.

Чувствителностите са в рамките на нормалното за този клас – от 100 до1600 ISO, но все пак липсва 3200 ISO, която не е рядкост в други камери от тази ценово-технологична група.

Интересни са и възможностите, които EOS 450D ни предлага за подобряване на техническото съвършенство на снимката. Така например той има режим за приоритет на светлите тонове (сватбените рокли), както и автоматична корекция на яркостите (за контражурните снимки) с оглед повишаване на динамиката на изображението.

Полезни за фотографската практика са и двата режима за намаляване на шума – този толкова обсъждан (и често пъти надценяван) от фотографите показател на структурните качества на снимката. И двата могат да се изключват. Първият е автоматичното редуциране на шума при дълги експозиции, а вторият – при високи чувствителности (премахващ активно хроматичния шум). Ето как снимащият може да владее снимачния процес до най-фини детайли!

С традиционно обхватни за Canon възможности е и балансът на бяло. Разновидностите му са: „Автоматичен“, „Дневна светлина“, „Сянка“, „Облачно“, „Лампи с нажежаема жичка“, „Луминесцентни лампи“, „Светкавици“. Богати са и корекциите, които могат да му се направят – фини ръчни или автоматични (Bracketing) корекции по две посоки с 9 нива – от син към кехлибарен, и от магента към зелен цвят. Не съм убеден обаче, че не е по-ефективно, ако заснемем в RAW и после коригираме във Photoshop.

EOS 450D работи лесно с вградената и външни светкавици. Водещото число на вградената светкавица е 13 при 100 ISO и може да осветява равномерно до фокусно разстояние на широкоъгълен обектив 17 mm напълно автоматично, винаги да е включена или изключена и да премахва „червените очи“ . При външните системни светкавици EX, за които има синхронно чехълче, се запазва вътрешното измерване.

Апаратът става и много по-удобен с допълнително поставен грип който освен удобството използва и 6 обикновени АА батерии. Иначе акумулаторната батерия на EOS 450D е литиево-йонна (7.4 V, 1050 mAh).

Цветовите пространства са sRGB и Adobe RGB, които се прилагат според целта на снимането – за офсетов печат, за минилаб, за мастилено-струйни принтери и т.н.

И така, драги читателю, това е образът на наскоро роденият наследник на Canon 350D и 400D. Да видим сега какво показаха резултатите от теста?

Първо да разгледаме сн. 1, където са показани отсечки на увеличения от целия кадър (най-отгоре) до 50, 70 и 100 cm по дългата страна. Разделителната способност на увеличенията е съобразена с минималните изисквания за офсетов печат, т.е. 225 ppi. Въпреки, че снимката е направена с китовия обектив EF-S 18-55/3,5-5,6 IS, от който не могат да се очакват чудеса на острота, се вижда, че изображенията дори до 100 cm са с добро качество и могат да се приложат за професионални цели. С това не искам да кажа, че EOS 450D е професионален цифров апарат, а че той може при определени случаи да предложи качествени образи, отговарящи на изискванията на професионалната фотографска практика. Извън съмнение е също, че EOS 450D може да се използва за изложбени, конкурсни цели, за вътрешно архитектурно оформление и за всички любителски фотографски стремежи! Качеството до 70 cm по дългата страна е безупречно!

Сн. 1. Възможности за увеличения. Най-горе – целият кадър, под него (от горе на долу) отсечки от увеличения до 50, 70 и 100 cm

Шумът и влиянието му върху детайлите са видни на сн. 2. От горе на долу са увеличенията до 70 cm по дългата страна от оригиналната снимка, показана на сн. 1 (направена с изключено шумопотискане) с последователност 100, 200, 400, 800 и 1600 ISO. Искам веднага да отбележа, че EOS 450D показа много нисък шум, видим директно, но също подкрепен и от измерените му стойности – 100 ISO – 1,25; 200 ISO – 1,50; 400 ISO – 1,84; 800 ISO – 2,35 и 1600 ISO – 2,75. Това са най-добрите резултати, които съм получавал с апарат от този клас. Нещо повече – въпреки, че има известна загуба в детайлите видима при 1600 ISO, то тя е малка и е съвсем приемлива.

Сн. 2. Резултати от теста за шум

Ролята на шумопотискането при високите чувствителности е представена на сн. 3. Отгоре е целият кадър, снет с 1600 ISO, отдолу увеличения до 100% без (в ляво) и с включено шумопотискане (в дясно) за високите чувствителности. Съвсем логично конструкторите са се насочили към отстраняване на хроматичния шум, като при това общото впечатление за шум изчезва и снимката придобива „филмов“ характер. Умно и добро решение! При това загубата на детайли е минимална, дори почти незабележима.

Сн. 3. Ролята на шумопотискането при чувствителност 1600 ISO. Вляво – без, вдясно – с шумопотискане

Работата на стабилизатора на обектива може да видите на сн. 4. Отгоре, както винаги, е целият кадър, под него вляво са отсечки на снимки, увеличени до 70 cm по дългата страна, с включен, а в дясно – с изключен стабилизатор. Фотографиите са направени от ръка (моята не е от най-стабилните) и със скорости (от горе на долу) 1/60, 1/30, 1/15 и 1/8 s. Предимствата на стабилизатора са очевидни – 2,5 до 3 EV под нормалната за дадено фокусно разстояние експозиция са напълно в рамките на възможното. При включен стабилизатор от 10 снимки 8 са остри, а само 2 не са!

Сн. 4. Работа на стабилизатора на обектива. Отгоре е целият кадър, под него отсечки от увеличения до 70 cm, вляво с включен, вдясно – с изключен стабилизатор

Направих и тест за серийните снимки и следящия автофокус. Резултатът е добър, без да е някакво чудо. Няма какво да се страхуваме, ако трябва да снимаме подобни сюжети – EOS 450D ще бъде нашият добър и верен помощник.

При снимка от най-близко разстояние полето, което обхваща обективът e 6 cm – добър резултат за огледално-рефлексен фотоапарат!

На сн. 5 са резултатите от теста за баланса на бяло. Докато на първите 3 снимки горе на дневна светлина (автоматичен режим, режим слънце и ръчна настройка) резултатите са относително добри, то при изкуственото осветление (долните 3 снимки в същата последователност на режимите) явно балансът не е от най-добрите.

Сн. 5. Баланс на бяло, горе на дневна светлина, долу, на изкуствено осветление (лампи с нажежаема жичка) в режими „Автоматичен“, „Слънце“/“Изкуствено осветление“ и ръчен режим

Сн.6 ни показва значението на формата на снимане за качеството на снимките. Отгоре е целият кадър, отдолу вляво отсечка от същия кадър в 100%, снет в RAW формат, а в дясно в JPEG. Безпристрастно може да се установи, че изображението в RAW формат е по-остро и по-детайлно.

Сн. 6. Горе – целият кадър, долу вляво – отсечка от 100% от същия кадър, заснет в RAW, вдясно – в JPG формат

Като заключение бих искал да представя обобщението за EOS 450D:

Предимства:

» Добър дизайн и подобрена ергономия.
» 12,2-Мпикселна CMOS матрица.
» 14-битово изображение в RAW формат.
» Забележително нисък шум дори и при 1600 ISO.
» Система за премахване на прахта от матрицата.
» Процесор DIGIC III, използван в професионалните фотапарати на Canon, с изключително кратко време за реакция.
» Работи с SD и SDHC карти.
» Значително подобрен визьор.
» 3-инчов дисплей.
» Live View с три режима на фокусиране.
» Точково измерване на експозицията.
» Богати възможности за изменение на структурните качества на снимката.
» Режим за приоритет на светлите тонове.
» Добър режим за шумопотискане при високи чувствителности премахващ хроматичния шум.
» Остро изображение, подаващо се на големи увеличения.
» Серийни снимки със скорост 3,5 сн./s и 53 поредни JPEG или 6 RAW кадъра.
» Добра динамика на изображението.
» Ефективна стабилизация на китовия обектив.

Недостатъци:

» Недобър баланс на бяло за изкуствено осветление.
» Снимките при контрастно осветление показват склонност към преекспониране.
» Би могло разделителната способност на дисплея да е още по-добра.
» Няма 3200 ISO.

Canon 450D, обектив Canon EF-S 18-55/3.5-5.6, скорост 1/50 s, бленда 5,6, 400 ISO

Canon 450D, обектив Canon EF-S 18-55/3.5-5.6, скорост 1/320 s, бленда 11, 400 ISO

Неоспоримият извод е, че за сериозно снимане, за по-големи увеличения необходимият формат за снимане е RAW. Той търпи повече допълнителна обработка, без загуба на качеството. В дадения случай чрез JPEG ще получим едно средно добра балансирана снимка, но цветовъзпроизвеждането, остротата, шумопотискането и т.н. се определят от софтуера, а не от нас. Налага ни се решение, което може да не съответства на творческият ни замисъл. Затова – снимайте в RAW и напред!

доц. Петър Абаджиев

Едно от чудесата на цифровата фотография, което я наложи над класическата филмова фотография, е възможността за създаване на Zoom обективи с голям диапазон на фокусни разстояния. По-възрастните фотографи помнят каква сензация беше появяването на първия 10х обектив с фокусни разстояния 28–280 mm, при това със съвсем незабележителни качества. И докато тогава такива обективи бяха донякъде екзотика, в днешните цифрови апарати те станаха всекидневие. В своята технологична надпревара фирмите производители образуваха един „хор“ от апарати с многократни Zoom обективи, като непрекъснато се появяваха нови „солисти“ с все по-перфектни качества. Новият „солист на хора“ се казва Olympus SP-570UZ и той вече е с 20-кратен Zoom – най-големият от всички цифрови фотоапарати без сменяема оптика!

Ами да видим какво представлява. Обявеният на 22.01.2008 г. Olympus SP-570UZ има 20х Zoom обектив с 14 лещи, 4 от които асферични, разпределени в 11 групи. Фокусното му разстояние е 2,8–4,5/4,6–92,0 mm, което отговаря по зрителен ъгъл на 26–520 mm в класическата филмова фотография. Забележителни данни! Реалното му действие ще видите в резултатите от теста. И тъй като апаратът има и цифров Zoom (със силно влошаване на качеството, типично за всички апарати), неговата кратност достига 100х! Ако се използва оптичният телеконвертор (фактор 1,7), фокусното разстояние достига до умопомрачаващите 884 mm!

Дизайнът и ергономията на Olympus SP-570UZ (въпрос на лична преценка) е в рамките на най-доброто на този тип камери. Той е компактен (118,5x84x87,5 mm и тежи 445 g), с приятна форма. Особено полезен е функционалният бутон, чрез който се настройват балансът на бяло, режимите на светкавицата, корекцията на експозицията, цветовъзпроизвеждането, чувствителността, серийните снимки, режимите на измерването, файловите формати, разделителната способност и още, и ощe… Дизайнът видимо се доближава до този на огледално-рефлексните фотоапарати на Olympus.

Не е оптимално решение изменението на фокусните разстояние да става чрез гривна, която задейства мотор. Има известно забавяне след завъртането на гривната, а пък е и причина за по-бързо изтощаване на батериите. Много по-добре би било, ако изменението на фокусното разстояние беше чисто механично.

CCD матрицата с големина 1/2,33 инча има ефективна разделителна способност 10 Мпиксела – нещо, което постепенно се превърна в стандарт на съвременните камери.

Логично е, че при такова дългофокусно разстояние, което има зрителен ъгъл, еквивалентен на 520 mm от класическата филмова фотография, апаратът трябва да има стабилизатор на изображението. Да, той има (чрез движение на матрицата), но за по-голяма сигурност конструкторите са прибавили и автоматично повишаване на чувствителностите при лоши светлинни условия. Двойно осигуряване! Разбира се, по-високите чувствителности водят до изображение с повече шум и известно намаляване на остротата, но за неголеми увеличения, каквато е масовата любителска практика, двойната стабилизация е ефективна. За по-сериозна работа е по-добре стабилизацията с изменение на чувствителността да се изключи.

Автофокусирането е със 143 избираеми точки от изображението. При малко светлина влиза в действие помощен червен лъч, който определя точно разстоянието от обекта. Режимите на автофокуса са: стандартен, следящ фокус, ръчно фокусиране, макрорежим (0,1 m до безкрайност при широкоъгълната настройка на обектива и 1,2 m до безкрайност при дългофокусната настройка). Любителите на макроснимките разполагат и с режим „Супермакро“, при който най-близкото разстояние до обекта е 1 cm! Чудесно!

Не може да се каже, че ръчният режим е особено удобен. Разстоянието се нагласява чрез бутон на гърба на апарата.

Olympus SP-570UZ е готов да глези приятелите си с режима на разпознаване на лице (при това усмихнато!) и да фокусира точно на него. Всъщност той има вградени още много глезотийки за потребителя, които ще видим по-нататък.

Верен помощник на фотографа са разнообразните снимачни режими. Налице са важните за сигурната работа общо и спотово измерване, както и с приоритет на средната част на кадъра. Въз основа на резултатите на измерването фотографът може да снима в следните снимачни режими: „Автоматичен“, „Приоритет на скоростта“, „Приоритет на блендата“, „Ръчни настройки“. При това той може веднага да прави автоматични (Bracketing) или ръчни корекции на eкспозицията с ±2 EV през стъпка 1/3 EV.

За любителите на лекото и лесното Olympus SP-570UZ подарява още глезотийки. Само ще ви изброя готовите режими на снимане (общо 23) – „Портрет“, „Пейзаж“, „Портрет сред природата“, „Спорт“, „Нощни снимки“, „Нощен портрет“, „Снимки в стая“, „Снимки на свещ“, „Автопортрет“, „Портрет на налично осветление“, „Залез“, „Заря“, „Фойерверки“, „Храна“, „Витрини“, „Усмихнати хора“, „Плаж“, „Сняг“, „Снимай и избирай 1“, „Снимай и избирай 2“. Коментара оставям на вас, драги читатели.

Скоростите на затвора са в рамките на общоприетото в този ценови и технологичен клас – 4–1/2000 s. При някои от режимите се снима и с по-дълги експонации – в режима В с експозиции до 8 min, а при нощните снимки – до 4 s.

Чувствителностите са в много широк диапазон – от 64 до 1600 ISO, а 3200 и 6400 ISO са приложими само с намалена разделителна способност – 5 Мпиксела.

Още едно силно качество на Olympus SP-570UZ са серийните снимки. Докато при максималната разделителна способност скоростта е не особено висока – 1,2 снимки/s с максимален брой 7 фотографии, то положението коренно се изменя, ако се снима с намалена разделителна способност. В 5-Мпикселен режим скоростта е повече от отлична за апарат от този клас – 7,2 снимки/s с максимален брой 30 фотографии, а при 3 Мпиксела достига невероятната скорост от 13,5 снимки/s с максимален брой 30 фотографии! Към това бих искал да прибавя и възможността за интервални снимки – един много рядко срещан режим. Истинско постижение на конструкторите!

Файловите формати носят радост на фотографската душа с наличието на RAW. Освен този важен за практиката формат Olympus SP-570UZ има и JPEG с две нива на компресия. Възможен е и едновременен запис на RAW и JPEG. При това може да се снима и записва в разделителни способности – 10, 5, 3, 2, 1 Мпиксела и VGA. Или както мъдрият шоп казва – каквото душа ти сака. Дори имате възможност да снимате кадри със съотношение на страните 16:9. Тук да не пропусна да отбележа, че има и вътрешна 47-Мбайтова памет.

На HyperCrystal LCD дисплея с диагонал 2,7 инча (6,9 cm) освен кадрирането при снимане, се разглеждат и сътворените фотографии. Оценяването им се улеснява с възможностите за до 10-кратно увеличение. Не е проблем и едновременното разглеждане на 4, 9, 16 или 25 кадъра, както и да се види хистограмата на всяка снимка.

Искам да отбележа, че електронният визьор е с недобро цветопредаване и острота. Той служи за снимки само при особено ярко слънце, когато изображението на дисплея е трудно видимо. Образът във визьора е с ниска динамика и светлите места изглеждат „прегорели“, а цветовете бледи. Това определено е повод за размисъл и действие на конструкторите.

Балансът на бяло е с достатъчно настройки за получаване на качествено цветовъзпроизвеждане. Те са: „Автоматичен“, „Слънчево“, „Лампа с нажежаема жичка“, 3 режима за различните видове луминесцентни лампи, ръчен баланс и 7 степенни промени в посоката на червените и сините цветове.

Olympus SP-570UZ разполага и с вече задължителната за подобни камери вградена светкавица. Диапазонът, в който тя осветява достатъчно обектите, е 0,3–4,5 m (200 ISO) и 6,4 m (400 ISO) при широъгълната настройка на обектива и 1,2–2,8 m (200 ISO) и 4,0 m (400 ISO) при дългофокусната. При необходимост силата ù може да се компенсира с ±2 EV. Тя безропотно работи напълно автоматично или с необходимата корекция за „червените очи“, може да действа като подсветваща, или пък да е винаги изключена.

Важно! Olympus SP-570UZ има контакт-шейна за включване на външни светкавици. Още нещо – той може да включва безкабелно системни светкавици, с което автоматично изпреварва и превъзхожда апарати със сходни технически характеристики, но без такава възможност.

При наличие на xD Picture Card карта памет е лесно и удобно да се снимат панорами – те се сглобяват автоматично в камерата. Интересни екстри още повече разширяват възможностите ù – в готовото изображение може да се променя размерът, да се правят отсечки, да се редактира RAW форматът, да се слагат рамки и дати, да се премахват „червените очи“ – все функции, полагащи се на компютъра.

Shadow Adjustment е още една полезна функция. Чрез нея се подобрява динамиката на изображението, разработката в тъмните места на образа става по-детайлна и по-въздействаща. Bright Capture Technology пък е технология за получаване на качествени снимки при условия, близки до пълна тъмнина.

Въпреки че съм убеден, че видеоклипове се правят с видеокамери, не искам да пропусна факта, че Olympus SP-570UZ снима при необходимост видеоклипове със звук. Качеството е на две нива – по-високото е с разделителна способност 640×480 пиксела със скорост 30 кадъра/s и продължителност 10 s, а по-ниското – с разделителна способност 320×240 пиксела със скорост 30 кадъра/s и продължителност 29 min.

Камерата се захранва с енергия от 4 батерии АА. Разходът на ток е голям и те се изтощават относително бързо. Практиката показа, че категорично изискване е батериите да са с най-високо качество, в противен случай са силно неиздръжливи.

И така, стигнахме до резултатите от тестовете. Както винаги, започвам от възможностите за увеличение. На следващата снимка представям както целия кадър, снет в RAW формат при чувствителност 64 ISO, така и отсечки от двата края и средата на увеличения до 40, 50, 70 и 100 cm по дългата страна. Анализирайки резултатите, мога да кажа, че Olympus SP-570UZ позволява качествени увеличения до 70 cm по дългата страна на снимката. Да не забравяме от какво разстояние се гледат тези формати все пак. С други думи, ако е необходимо увеличение за офсетов печат до 70 cm, то тази камера ще ни свърши работа.

Целият кадър

Възможности за увеличение – отсечки от средата и двата края при увеличения до 40, 50, 70 и 100 cm по дългата страна

Доста ми беше интересно до каква степен са приложими обявените особено високи чувствителности за апарат с подобна големина на матрицата, доколко по-високите стойности на ISO са свързани с определена загуба на детайли и колко могат да се увеличават снимки, направени с 1600, 3200, 6400 ISO. Отговорите на тези въпроси са видни от примерите долу – от горе на долу са представени резултатите от изследването на шума при 64, 100, 200, 400, 800 и 1600 ISO. В лявата страна е шумът на снимките в RAW формат, а в дясната – в JPEG. Логично е шумът в JPEG да е по-нисък, защото при него шумопотискащият софтуер е категоричен и безапелационен. Изводът е, че от 400 ISO нагоре шумът особено в RAW формат е доста висок. Това за мен не е изненада, като се има предвид относително малката матрица за тези 10 Мпиксела, което не е изключение само за тази камера – аналогично е положението при всички компактни апарати. Въпросът е доколко високите чувствителности влошават изображението.

Тест за шум

На илюстрацията долу са показани отсечки от увеличения до 40 cm по дългата страна от снимки с чувствителности 100, 3200 и 6400 ISO. В първия миг реших, че 3200 и 6400 ISO са напълно неизползваеми. Но после, имайки предвид, че тези изключително високи чувствителности са от 5-Мпикселна снимка, направих извода, че не трябва да се сравняват при такива увеличения. До тях показвам отсечки от 10х15 cm. Като изключа влошеното цветовъзпроизвеждане (то може лесно да се коригира), снимките са приемливи макар и с известен компромис. Все пак това, драги читателю, е наистина спасение при изключително тежки светлинни условия, когато не трябва да се снима със светкавица. Или казано точно – свръхвисоките чувствителности са подходящи само за снимки с големина до 10х15 cm.

Отсечки от увеличения до 40 cm по дългата страна при 100, 3200 и 6400 ISO

Отсечки от размер 10х15 cm при 3200 и 6400 ISO

Колкото до точноста и функционалността на автофокуса, то той е точен, още повече, че за това му помага и голямата дълбочина на остротата при обективи с такива реални къси фокусни разстояния. А от илюстрацията долу се разбира ясно и че следящият автофокус при серийни снимки с най-високата разделителна способност (най-бавните) е относително добър.

Тест за работата на следящия фокус

При теста установих, че едно от силните качества на Olympus SP-570UZ е неговият макрорежим. На примерните снимки може да видите много добрият резултат при снимане отблизо. Горната снимка е направена със стандартния макрорежим, а долната – със „Супермакро“. Височината на фигурата е 10 cm. Ясно е – привържениците на подобен род снимки ще имат в лицето на SP-570UZ един мощен инструмент за осъществяване на идеите си.

Илюстрация на режимите „Макро“ (горе) и „Супермакро“ (долу)

За действието на стабилизатора на изображението говори следващата илюстрация. Отгоре е целият кадър, отдолу – отсечки от увеличения до 70 cm – вляво със стабилизатор, вдясно – без. Избрах като първоначална скорост 1/125 s (най-отгоре), защото при обективи със зрителен ъгъл, еквивалентен на 500 mm обектив, трябва да бъде най-малко 1/500 s. Надолу са 1/60, 1/30 и 1/15 s. Ако стабилизаторът е ефективен с 2 бленди, то 1/125 s трябва да е остра. Тестът го доказа безспорно. При по-стабилна ръка от моята резултатът би бил още по-добър. Най-горните отсечки имат шум, защото са направени с висока чувствителност при тежки светлинни условия – изпитание за стабилизатора в реални снимачни условия.

Тестове за работата на оптичния стабилизатор. Снимките са правени с Olympus SP-570UZ вляво – с включен, вдясно – с изключен стабилизатор със скорости 1/125, 1/60, 1/30 и 1/15 s (от горе на долу).  Тестът безспорно доказа, че стабилизаторът е ефективен с 2 бленди.

Никога не бях снимал с 20-кратен Zoom. Невероятно е чувството да приближаваш така мощно обекта към себе си. И образите на стр. 13 – горе с 26 mm, долу с 520 mm, показват това. Е, туристи, ето го апарата за вас! Пък и не само за вас.

Демонстрация на 20-кратния Zoom на Olympus SP-570UZ

Едно от уникалните постижения на Olympus SP-570UZ са 30-те серийни снимки със скорост 13,5 снимки/s при 3-Мпикселно изображение. Виждате колко малко път изминава тази бързо движеща се кола за тези около 2 s и всичко е записано. С тази разделителна способност увеличението за офсетов печат до 18х24 cm не е проблем, до 20х30 cm – вече с компромис.

Серийни снимки

При тестването за баланса на бяло изпробвах само автоматичните режими за слънце, облачно и лампа с нажежаема жичка. Автоматичният баланс на слънчево и облачно време е добър, а при изкуствената светлина е налице традицонното недобро цветопредаване. При употреба на другите неавтоматични режими затруднения при различните светлинни условия нямаше.

Автоматичен баланс на бяло. От ляво на дясно – на слънце, на облачно време и на лампи с нажежаема жичка

Бленда 5,6, скорост 1/640 s, 100 ISO. Прави впечатление, че камерата се държи отлично и при силно контрастна светлина – светлите области не са „прегорели“, а в тъмните има добра разработка

Бленда 5,6, скорост 1/80 s, 200 ISO

Предимства:

» 20х Zoom обектив.
» Добър дизайн, ергономия и функционалност.
» Ефективен стабилизатор на изображението.
» Добър супер макрорежим от 1 cm.
» 23 готови снимачни режима.
» Широк диапазон на чувствителности.
» Серийни снимки със скорост 13,5 снимки/s до 30 снимки в 3-Мпикселен режим.
» Наличие на RAW формат.
» Едновременен запис на RAW и JPEG.
» Контакт-шейна за включване на външни светкавици.
» Безкабелно включване на системни светкавици.
» Добро цветовъзпроизвеждане и острота в снимките.
» Подобряване динамиката на изображението чрез Shadow Adjustment.
» Добър дисплей с диагонал 2,7 инча.
» Широк диапазон на опции за допълнителна настройка и корекции на снимките.
» Работи с АА батерии, но задължително трябва да са качествени.
» Автоматично сглобяване на панорами в самия апарат (при снимане с хD Picture Card).
» Добър баланс на бяло.
» Добри увеличения за офсетов печат до 70 cm по дългата страна.
» Добър и точен автофокус при добри светлинни условия.

Недостатъци:

» Недобро решение с ринг и мотор за изменение на фокусното разстояние на обектива.
» Неудобен режим за ръчно фокусиране.
» Недобър електронен визьор.
» Голям разход на ток.
» Работи със скъпите и бавни xD Picture Card карти памет.
» Недобро цветопредаване при автоматичен баланс на бяло при изкуствено осветление.
» Снимките, заснети с 3200 и 6400 ISO, могат да се отпечатват с размер само до 10х15 cm.
» Висок шум над 400 ISO.

доц. Петър Абаджиев

Напоследък водещите фирми производителки са особено активни в конструирането и предлагането на нови цифрови фотоапарати, предназначени за средния, полупрофесионалния клас, за огромната армия ентусиазирани и талантливи фотографи. Не направи изключение и Sony, която следвайки целта си да стане третата по продажби на огледално-рефлексни апарати (а това вече е факт!), удържа обещанието си да разработи за пазара една истинска система, която да задоволи, да предизвика широк кръг фотографи, търсещи високо качество и възможности на разумна и приемлива цена.

Така се появи новата цифрова огледално-рефлексна камера Sony Alpha DSLR A-700, очаквана с нетърпение от фотографския свят. И то не само от притежателите на Sony Alpha DSLR A-100, които са готови да се сдобият с нов приятел от същата марка или пък други, които искат да снимат с нов полупрофесионален апарат, но и от тези които тепърва ще снимат с огледална камера.

Дизайнът. Външно A-700 напомня на Konica Minolta 7D, но всъщност само напомня, защото в нея има редица нови разработки, които водят до значителни подобрения. Тези разлики започват още от дизайна, ергономията и изработката. Тялото е леко (768 g), компактно (141,7×104,8×79,7 mm) и е изработено от алуминий и магнезий. Както се вижда, A-700 е с 5% по-лек и, по данни на фирмата, три пъти по-здрав от предшественика си A100.

Най-важните обслужващи елементи са изведени на тялото и дават завидно удобство при работа. Балансът на бяло, чувствителността, серийните снимки, корекцията на експозицията, режимът на измерване на експозицията, снимачните режими и много други са лесно достъпни и контролируеми. Много полезен е бутонът, чрез който само с едно натискане се минава от автоматичен към ръчен фокус – нещо важно за професионалната работа. Sony Alpha 700 може да се обслужва дори без да се отделя окото от визьора. И още нещо – всички бутони, капаците на слота за картите памет и за батерията са прахо- и влагозащитени. Практично е, че заредеността на батерията се показва в проценти. Неудобно е, според мен, че за превключване между двата типа носители на информация – MemoryStick PRO Duo und CompactFlash тип I и II (до 8 GB) трябва да се влиза в менюто. По-удачно би било, ако апаратът сам разпознава картите. Бутонът за включване е разположен до визьора (наследство от Konica Minolta) и позволява много бързото задействане на камерата, дори и при поднасяне на апарата към окото. Новост е и контактът за включване на студийни светкавици. Видимо е, че конструкторите са търсили помощта на професионални фотографи, което е довело до подобряване на ергономията и обслужването.

Матрицата. В Sony A-700 е вложена специално новосъздадена за него CMOS матрица Exmor. Размера ù е APS-C (23,5 x 15,6 mm) с разделителна способност 12,24 Мпиксела и фактор за обективите 1,5х. Възможни са различни варианти на снимане и запис – RAW (4288×2856 пиксела), JPG с различни степени на компресия и съотношения на страните на кадъра: L – 12 Мпиксела, съотношение 3:2, 4272×2848 пиксела, M – 6,4 Мпиксела, 3:2, 3104×2064 пиксела, S – 3,0 Мпиксела, 3:2, 2128×1424 пиксела, L – 10 Мпиксела, 16:9, 4272×2400 пиксела, M – 5,4 Mпиксела, 16:9, 3104×1744 пиксела и S – 2,6 Mпиксела, 16:9, 2128×1200 пиксела.

Особеното в матрицата е новата фирмена технология с вграден аналого-цифров преобразувател и двойно шумопотискане. За първи път в цифрова камера се вгражда сензор, в който аналогово-цифровото преобразуване става в непосредствена близост до пикселните колонки. Намаляването на шума започва още в аналоговия сигнал, продължава в преобразуването му в цифров и накрая последния етап завършва в усъвършенствания процесор BIONZ, където още в RAW формат се извършва още едно потискане шума преди да се кодира, компресира и запише. По всичко личи, че матрица Exmor е една нова стъпка в подобренията на сензорите, където Sony е особено силна. При разработката на Exmor са вложени 360 млн. евро.

Процесорът. Познатият още от Sony А-100 процесор BIONZ е в основата на всички важни подобрения в А-700. При серийно снимане той може да обработи до 18 снимки, заснети със скорост 5 сн./s в RAW формат. Комбинацията му с Exmor е без съмнение е новото постижение на конструкторите на Sony.

Байонетът, свързващ тялото с обективите е Sony Α Mount е напълно съвместим с всички обективи с байонет Minolta A-type Mount. С това гамата от обективи (освен новите на Sony) е напълно достатъчна за изпълнение и на най-сложни фотографски задачи.

Чувствителностите на новата матрица и подобрен процесор са: в автоматичен режим от 200 ISO до 1600 ISO (с предварително определяне на долната и горната граница) и 100–3200 ISO (до 6400 ISO в разширен режим) при ръчна настройка. Това е наистина добър атестат за апарат от този клас, а истинската приложимост на тези чувствителности ще установим при тестовете на камерата.

Интересна е системата за шумопотискане. При снимане с чувствителности от 1600 ISO нагоре тя може да се включва и изключва от менюто на фотоапарата. Има три степени на действие – High, Normal и Low. Влиянието на тези степени ще установим при теста.

Нова е и системата за автофокусиране. Тя е с 11 линейни CCD сензора с удвоен централен кръстообразен датчик. Особено е важно, че централният датчик има два вертикални и два хоризонтални сензора, което означава, че всички хоризнтални и вертикални структури в обектите на снимане не представляват пречка при фокусирането. Разбира се Sony Alpha има и точково автофокусиране и още – непрекъснато автофокусиране (Continuous AF), покадрово фокусиране (Single AF), пряко ръчно фокусиране (DMF, Direct Manual Focus), ръчно фокусиране (Manual Focus). Ако светлината е малко, няма проблем – светва помощна светлина – диоди, които определят точното фокусиране от 1 до 7 m. Компанията е подобрила и механизма за фокусиране, автофокусния алгоритъм и микропроцесора и така е постигнала значително по-голяма скорост в този важен елемент на снимачния процес. Мисля, драги читателю, че и тук нямаме основания за критика и оплаквания.

Sony A-700 може да се гордее и с новия си високоскоростен пердеобразен затвор от карбонови нишки, позволяващ да спираме времето от 30 до 1/8000 s, B (Bulb) и синхронизационна скорост 1/250 s. Той е и столетник – фирмата гарантира, че “живее” 100 000 снимки!

Стабилизаторът на изображението Super SteadyShot, който Sony Alpha 700 има, произлиза от по-малкото „братче“ Alpha 100, но е значително подобрен. Точността на работата си системата дължи на жироскопските датчици, които отчитат микропреместванията на тялото, след което за премахване на отклоненията от оптическата ос подават команда към механизма, задвижващ матрицата. Новият бърз процесор BIONZ допринася решително за бързата и по-точна реакция на Super SteadyShot, който стабилизира вече значително по-ниски честоти т.е. по-големи вибрации. Разбира се степените на стабилизация зависят от стабилността на ръката и фокусното разстояние, но фирмата твърди, че ефектът е около 2,5–4 бленди. С този стабилизатор всички поставени обективи на Sony А-100 са стабилизирани – един решаващ фактор за сигурност при снимането!

Камерата има и нова, различна от тази на А-100 система за измерване на експозицията. Подобрението се състои в това, че тя е 40-зонова с разположени като пчелна пита датчици. TTL измерването може да бъде многозоново (Multi Segment), точково (Spot) и с приоритет на центъра на кадъра (Center Weighted).

За самото експониране фотоапаратът разполага с широк обхват на режими – „Автоматичен“, „Програма“, „Приоритет на скоростта“, „Приоритет на блендата“, „Ръчен“ и избор на редица готови програми – „Портрет“, „Спорт“, „Пейзаж“, „Залез“, „Нощен портрет“. При сложни светлинни условия експозициите може да се коригират с ±3 EV през стъпка 0,3 EV или 0,5 EV, както и да се направи „клин“ от 3 или 5 снимки (AE Bracketing) през стъпка 0,3 EV, 0,5 EV или 0,7 EV. Напълно достатъчно!

За първи път в Sony A-100 беше приложен режимът за подобряване на динамиката Dynamic Range Optimization, където намери доста добър отзвук сред фотографите. При Sony A-700 той е подобрен и е с по-точни настройки (до 5 EV), поддържа RAW формат и допринася за по-доброто качество на снимките.

Известно е, че при цифровите огледално-рефлексни фотапарати проблем е почистването на матрицата от прах. Sony A-700 е с антистатично покритие на нискочестотния филтър, което отблъсква попаднали върху него прашинки. Ако въпреки това те попаднат върху него, то чрез специален механизъм матрицата се раздвижва и ги отхвърля.

Sony А-700 има превъзходен 3-инчов дисплей с рядко срещаната разделителна способност 922 000 пиксела, висок контраст и широк ъгъл на видимост. Така контролът и оценката на фотографиите е сигурна и точна. Малко ме учудва, че при наличието на толкова прецизен и качествен дисплей апаратът не поддържа почти превърналия се в стандарт Live View, но предполагам, че в следващия DSLR модел той вече ще е факт.

На мястото на пентаогледалния визьор на А-100 нашето другарче Sony Alpha 700 е с един чудесен пентапризмен визьор с антирефлексно покритие, с диоптрийна поправка от –3,0 до +1,0 и с ново фино матово стъкло Spherical Acute Matte. Вижда 95% от бъдещото изображение и увеличава 0,9х. С такъв визьор и ръчното фокусиране е лесно.

Цветовите пространства, които се поддържат в Sony A-700 са sRGB и Adobe RGB. Структурните качества на снимките, както и характерът на цветовъзпроизвеждането се управляват чрез цветовите режими Standard, Vivid, Neutral, Adobe RGB) и готовите програми Clear, Deep, Light, Portrait, Landscape, Sunset, Night view, Autumn Leaves, B/W, Sepia. Техните настройки са в рамките на: Contrast (±3 степени), Saturation (±3 степени), Sharpness (±3 степени), Brightness(±3 степени) и Zone Matching (–1 до +2 степени).

Балансът на бяло не е по-добър или по-лош от баланса на апаратите от този клас. Режимите му са: „Автоматичен“, „Дневна светлина“ (Daylight), „Сянка“ (Shade), „Облаци“ (Cloudy), „Изкуствено осветление“ (Tungsten), „Луминесцентно осветление“ (Fluorescent), „Светкавица“ (Flash), ръчна настройка и настройка по градуси Келвин в рамките на 2500–9900 K и корекции по посока на Magenta–Green с възможни 19 стъпки. Режимът Bracketing на баланса на бяло пък ни позволява да направим „клин“ от снимки и така да изберем най-подходящите настройки за точно цветовъзпроизвеждане.

Не искам да отмина и форматите за запис, които Sony А- 700 предлага. Възможни са RAW, компресиран RAW (sRAW), RAW и JPEG, sRAW и JPEG, само JPEG с 3 степени на компресия.

Времената на прожекциите на диапозитиви отдавна отминаха… Сега телевизорът ни дава възможността да разглеждаме снимките си. До скоро HD мониторите не можеха да приемат нашите шедьоври. Сега обаче, нещата са други. Sony A-700 е първият цифров фотоапарат който има 1080i изход за свързване с HD телевизорите на Sony от типа Bravia. Така снимките ни заблестяват в цялото си великолепие и доставят невероятно удоволствие при разглеждането им на такива екрани.

В Sony А-700 „живее“ и една вградена светкавица с водещо число 12 при 100 ISO, светкаща всеки 3 s и осветяваща равномерно до зрителен ъгъл на 24 mm обектив (отговарящо на 35 mm фотография). Тя работи или напълно автоматично, или служи само за подсветка, може да синхронизира по първо или второ перде, да се включва ръчно или да „премахне“ червените очи. Всички системни светкавици на Sony също са добре дошли. Експозицията се компенсира по желание от –3 до +3 EV през стъпка 0,3 или 0,5 EV.

В серийните снимки камерата също се представя добре. Скоростите са две: 3 или 5 снимки/s със следните ограничения: за RAW формат до 18 снимки, sRAW до 25 снимки, RAW и JPEG – 12 и накрая, ако са JPEG Standard или Fine – до изчерпване на капацитета на картата памет.

Новата архитектура на процесора BIONZ намалява разхода на ток и щади литиево-йонната акумулаторната батерия (1650 mAh).

Да видим сега какво показа тестът на този нов и интересен цифров фотоапарат.

Най-напред увеличенията или доколко могат да се увеличават фотографиите, направени със Sony A-700 за офсетов печати печат с мастиленоструйни принтери, т.е. за най-важните му приложения в практиката на напредналите любители и опитните професионалисти.

Искам да отбележа, че всички снимки са направени с китовия обектив Sony DT 16-105 mm F3.5-5.6, чиито еквивалентни фокусни разстояния за 35 mm фотография са 24–160mm – фокусни разстояния, покриващи по-голямата част от фотографската работа. Всички снимки, публикувани тук, с изключение на теста за баланс на бяло са направени в RAW формат.

На сн. 1 е представен кадър, заснет на изкуствено осветление (халогенни лампи с дихроичен филтър за дневна светлина). Вляво е целият кадър, а от ляво на дясно увеличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна. Добри резултати! Увеличенията и до 100 cm са с добро качество. Съвсем естествено се налага извода, че Sony А-700 в тази комбинация с китовия обектив е подходящ за изпълнение на определени професионални задачи за създаване на високакачествени в техническо отношение снимки.

Сн. 1. Тест за възможностите за увеличение. Вляво – целият кадър и до него от ляво на дясно – отсечки от увличения до 50, 70 и 100 cm по дългата страна

За чувствителността, шума и файловите формати. Това един от основните дискутирани проблеми. Често ролята на шума се надценява и изводите се правят при мащаб 100% на снимката, което означава, че дългата страна в случая е 150 cm. Кога се правят такива огромни увеличения с висока разделителна способност? Много рядко. За да приближа резултатите от теста до фотографската практика, увеличавам изображението до 60 cm по дългата страна и го интерполирам до 225 ppi (за офсетов печат). За да се видят измененията на остротата се снима фина структура (сн. 2) в RAW и JPEG при различни чувствителности и увеличени отсечки до 70 cm. На сн. 3, от ляво на дясно са представени последователно увeличения (без допълнителна обработка) от RAW и JPEG по двойки. От ляво на дясно се увеличава ритмично и чувствителността – 100, 200, 400, 800 ISO. Ясно са изразени две тенденции: първата – изображението в JPEG отстъпва по острота (макар и с по-нисък шум на 800 ISO) при всички чувствителности от това на RAW и втората – до 800 ISO изображението има много добри структурни качества. Тази чувствителност е напълно и безкомпромисно приложима в практиката – нещо, което показва, че новата архитектура на матрица изиграва своята роля.

Сн. 2. Цял кадър

Сн. 3. Увеличения до 70 cm по дългата страна при 100-800 ISO

По-сложно е положението с високите чувствителности. Подобно на сн. 3, и сн. 4 ни показва по същия начин остротата в зависимост от чувствителността (1600, 3200 и 6400 ISO), но в два различни режима – отгоре с шумопотискане, настроено на минимум – Low, отдолу на максимум – High. Първи извод: 1600 ISO все още запазва относителна острота и може да се използва с известен, макар и малък компромис. Изображението, снето в RAW формат е по-фино. Втори извод: 3200 все още е приложимо за „изложбени“ увеличения след внимателно почистване на цветния шум, но 6400 ISO са приложими само, когато няма друг изход при лоши светлинни условия. Те нарушават значително детайлите. Погледнете сн. 5 – цял кадър и увеличение от него 70 cm, снето с 6400 ISO – равномерните по плътност плоскости са накъсани. Приличат на картина от поантилист и не отговарят на оригинала. Още нещо, което не е добро при тези изключително високи чувствителности – шумът не е с филмов характер. Преобладава цветният шум, който може да се отстрани донякъде с подходяща обработка, но при нея наситеността на цветовете намалява.

Сн. 4. Увеличения до 70 cm по дългата страна при 1600-6400 ISO. Горе – без, долу – с шумопотискане

Сн. 5. Кадърът е направен с 6400 ISO. Вляво – целият кадър, вдясно – отсечка от увеличение до 70 cm

Трети извод: софтуерното потискане на шума го намалява, но и едновременно влошава предаването на детайлите.

И така – безупречно изображение до 800 ISO, много добро при 1600 ISO, добро при 3200 ISO и приложимо само за малки увеличения „спасителни“ 6400 ISO.

Тъй като по време на теста не разполагахме с фирмения RAW конвертор на Sony, конвертирахме всички снимки с Photoshop CS3. Един час преди редакционното приключване на броя успяхме да се снабдим със Sony Image Data Converter v.2. Изненадата ни беше голяма, когато отворихме RAW файл на 3200 ISO, заснет при лоши светлинни условия и установихме, че шумът е с много по-филмова структура и по-голямо запазване на детайлите! Тук публикуваме сравнение при 3200 ISO от конвертора на Sony, ACR и директен JPEG от камерата. Сами си направете изводите, но нашата препоръка е да не се ползва Photoshop за конвертиране на файловете от А-700. Вероятно скоро Adobe ще пусне подобрен ъпдейт, подобно на този за Olympus Е-3, при който също имаше проблеми с конвертирането.

Цял кадър

RAW, Sony Image Data Converter

RAW, Adobe Camera RAW 4.3

JPEG

Снимка 6 показва действието на стабилизатора. Отгоре е целият кадър, снет с 160 mm (за 35 mm фотография) и съответните увеличения до 100 cm при скорости 1/125, 1/60, 1/30, 1/15 и 1/8 s. Интересен е процентът на острите снимки при различните скорости. От 10 снимки със стабилизатор при 1/125 s резките снимки бяха 100%, при 1/60 s – 80%, при 1/30 s – 75%, при 1/15 s – 60% и при 1/8 s – 40%. Без стабилизатор съответните стойности са: 90%, 60%, 40%, 20%, 0%. Не мога да кажа, че моята ръка е особено стабилна, но добре се вижда, че стабилизатор

ът погасява трептенията до 3 EV.

Сн. 6. Тест за действието на стабилизатора. Горе – цял кадър, под него отсечки от увеличения до 100 cm от снимки, заснети със скорости 1/125, 1/60, 1/30, 1/15 и 1/8 s. В лявата колона със стабилизатор, в дясната – без

Баланс на бяло (сн. 7). Тук не задълбах особено при тестването, защото при най-употребявания RAW формат той не е от значение, а при JPEG се получиха сходни резултати с другите апарати от този клас – добър автоматичен баланс при дневна светлина и недобър при изкуствена, който се подобрява при настройка на готовия режим за изкуствена светлина.

Сн. 7. Тест за баланс на бяло. От ляво на дясно – при изкуствено осветление на автоматичен режим, в режим „Изкуствено осветление” и на слънчева светлина в автоматичен режим

Накрая бих искал отново да ви представя традиционното телеграфно обобщение.

Предимства:

» Добър дизайн, ергономия и изработка.
» Новосъздадена CMOS матрица Exmor с размер APS-C (23,5×15,6 mm) и разделителна способност 12,24 Мпиксела.
» Достатъчно варианти за запис – RAW, RAW +JPEG, компресиран sRAW, sRAW +JPEG, само JPEG с три степени на компресия.
» Нова технология за двойно шумопотискане още в матрицата и процесора.
» Подобрен ефективен процесор BIONZ.
» Чувствителности до 6400 ISO, като до 800 ISO са с нисък шум.
» Нов управляем тристепенен режим за шумопотискане при високи чувствителности.
» Нова система за автофокусиране с 11 линейни CCD сензора и удвоен централен кръстообразен датчик.
» Затвор със скорост от 30 до 1/8000 s и B.
» Ефективен стабилизатор на изображението, вграден в тялото.
» 40-зонално измерване експозицията с достатъчни режими и възможност за корекция до ±3 EV.
» Ефективно подобряване на динамиката (до 5 EV) чрез Dynamic Range Optimization, подържано и в RAW.
» Добро почистване на матрицата от прах.
» Превъзходен 3-инчов дисплей с разделителна способност 922 000 пиксела.
» Добър пентапризмен визьор.
» Изход за свързване с HD телевизори.
» Серийни снимки със скорост 3 или 5 снимки/s.
» Възможност за качествени увеличения до 100 cm по дългата страна.

Недостатъци:

» Превключването между MemoryStick PRO Duo und Compact Flash не е автоматично.
» 3200 и 6400 ISO са неприложими за големи увеличения.
» Силно изразен цветен шум при 3200 и 6400 ISO.
» Няма Live View.
» Режимът за шумопотискане в High влошава предаването на детайлите.
» Недобър автоматичен баланс при изкуствена светлина.

И така, драги читателю, новият Sony Alpha DSLR A-700 блести не само с висококачествената изработка, но и с достатъчно нови идеи, нови съвременни технически решения, лесно интуитивно обслужване, че може да се каже, че е един напълно ново създаден апарат, който не е подобрен вариант на A-100, а е почти нов. Отчитайки тези перспективни подобрения, новости и постижения, съм особено любопитен от предстоящата нова крачка на фирмата към създаването на професионална цифрова камера.

Скорост 1/250 s, 200 ISO, бленда 5, фокусно разстояние 50 mm (75 mm екв.), режим с приоритет на блендата. Кадърът е конвертиран в черно-бяло във Photoshop

Скорост 1/15 s, 400 ISO, бленда 8, фокусно разстояние 80 mm (120 mm екв.), режим с приоритет на блендата

Скорост 1/200 s, 400 ISO, бленда 7,1, фокусно разстояние 100 mm (150 mm екв.), режим с приоритет на блендата

Скорост 1/500 s, 100 ISO, бленда 22, фокусно разстояние 105 mm (157 mm екв.), режим с приоритет на блендата

доц. Петър Абаджиев

Едно от нещата, които най-много обичам в моята работа, е тестването на периферни устройства – принтери, скенери, монитори и т.н. Макар на пръв поглед това да изглежда скучна задача, процесът всъщност е доста интересен. И най-важното – дава ми възможност съвсем отблизо, „на живо“ да следя развитието на технологиите в този сектор на ИТ пазара. Тези, които ме познават, знаят, че професията ми е полиграфист. Това е една от причините, поради която най-интересни за мен са печатащите устройства и по-специално фотопринтерите от най-висок клас. Логично – в тях са вградени най-модерните технологии, притежават отлични характеристики, а качеството на печат при някои от тях надвишава в пъти стандартните минилабове. И още – в момента няма (или поне аз не съм попадала на такъв) минилаб, който да може да копира неутрална черно-бяла снимка – тониране съм виждала във всички цветове на дъгата – зеленикаво, червеникаво, жълтеникаво, синкаво – проблем, който срещат немалко фотографи, копиращи предимно черно-бели снимки. Изходите от подобна ситуация са три – или фотографът копира сам в домашната си фотолаборатория (колко ли са тези, които все още имат такава вкъщи) на традиционната фотохартия на основа сребърен халогенид, или започва диво търсене на фотоателие, което предлага ръчно копиране (и те се броят на пръсти). Третият изход – най-мъдрото решение, особено когато се налага често изваждане на снимките на хартия, е закупуването на фотопринтер, който печата монохромните фотографии само със сиви и черни мастила. Тук веднага някои ще „скочат“ и ще започнат да обясняват колко са скъпи подобни принтери и консумативите за тях, колко време отнема печатът и т.н., и т.н. Но когато става въпрос за професионална работа, при това на най-високо ниво, наистина това е най-доброто решение.

За никого не е тайна, че с навлизането на цифровата фотография и падането на цените на мастиленоструйните принтери фотоателиетата започнаха да имат все по-малко и по-малко работа. За жалост тази тенденция ще продължава и занапред и няма да е далеч денят, в който почти всеки снимащ ще има в дома си фотопринтер – хем по-удобно, хем спестява време, хем процесът ще може да се наблюдава отблизо и навреме да се нанесат корекции по изображението до получаването на снимка с желаното качество и цветове. И докато за любителски цели добра работа върши дори и най-обикновено съвременно мастиленоструйно многофункционално устройство, печатащо с 4 цвята, за полупрофесионалните и особено за професионалните потребители това далеч не е така. Там се изисква изключително високо качество, реални цветове с плавни преходи между полутоновете, минимална зърнистост на изображението, разработка и в най-критичните светли и тъмни места. А това може да се постигне само с фотопринтер от най-високия клас.

Тук ще ви запозная подробно именно с такова устройство – представителя на професионалните принтери с формат А3+ на Canon – Pixma Pro 9500, предоставен ми за тестване от Canon Bulgaria. Най-важните му характеристики:

» Максимален формат А3+ и разделителна способност 4800х2400 dpi.
» Големина на мастилената капка 3 пиколитра.
» Система от 10 отделни мастилници (Single Ink) с пигментни мастила Lucia, в които са включени и едно сиво и две черни мастила за монохромен печат с високо качество и минимален метамеризъм.
» Технология ChromaLife100 за висока устойчивост на избледняване и поддържане на различни видове гланцови хартии на Canon.
» Подобрен цветови контрол, включващ поддръжката на ICC профили.
» Здрава и качествена конструкция – метално покритие и метални капаци, високо качество на изработка на вътрешните и външните компоненти.
» Прав път на хартията, което позволява използването на материали с по-голяма дебелина, две листоподаващи устройства – стандартно и за ръчно подаване.
» Easy-PhotoPrint Pro – програмен модул за Adobe Photoshop от версия CS нагоре, чрез който печатът се задава изключително лесно, бързо и интуитивно.
» Възможност за директен печат от фотоапаратите от серията EOS. Функцията Picture Style работи директно в камерата и улеснява управлението на параметрите за коригиране на изображенията.

Easy-PhotoPrint Pro има изключително интуитивен интерфейс за управление на печата. Всички корекции, прилагани върху изображението през него не се отразяват на оригиналния файл

На външен вид Pixma Pro 9500 изглежда доста внушителен – размерите му са 660х354х191 mm, а теглото – 14,8 kg. Тялото е семпло, изчистено и приятно и което е най-важното – много здраво. Всички капаци и по-голямата част от корпуса са метализирани, метални са и транспортните валяци. Листоподаващото устройство е с доста голям обем – може да събере до 150 листа обикновена хартия. За тежки медии е предвидено ръчно подаване от предната част на тялото.

Може би най-впечатляващото в Pixma Pro 9500 е това, че работи с 10 цвята мастила. Пигментните Lucia са същите, които се използват в широкоформатния imagePROGRAF iPF5000, и благодарение на високата си плътност осигуряват отлично качество на печат върху хартии с различна повърхност – от стандартните матови и гланцови фотохартии до нестандартните тип Fine Art Paper. Според изследвания на независими лаборатории отпечатаните върху хартия Canon с мастила Lucia снимки имат устойчивост на избледняване 100 години за цветните и 200 години за черно-белите фотографии, съхранявани в албум.

Освен стандартните циан, магента и жълто Pixma Pro 9500 използва още червено, зелено, фотоциан и фотомагента, сиво и 2 вида черни мастила – фото черно и матово черно. Всички те се изстрелват от общо 7860 дюзи, разположени на площ едва 20х16 mm.

Използването на 7 цветни мастила допринася за получаването на ярки, наситени цветове независимо от хартията, върху която ще се печата. Допълнителните Red и Green повишават наситеността на червения и зеления цвят с 60%, съответно 30%, в сравнение с тези на принтерите, работещи с 6-цветна система.

Няколко думи и за предназначението на сивото и двете черни мастила. Освен за подбряване на черно-белите изображения, сивото мастило е специално разработено да намалява цветовите отклонения и метамеризма. За тези, които не знаят какво означава тази дума – най-общо казано, това е свойството на предметите да отразяват светлината по различен начин в зависимост от нейния спектрален състав. Най-често причината за това са мастилата, в състава на които влизат множество различни пигменти. В зависимост от специфичната си абсорбционна способност те поглъщат различна част от спектъра на светлината и съответно отразяват различни светлинни вълни. Въпреки това отразената светлина създава еднакво цветово възприятие, защото адитивното смесване на неабсорбираната светлина създава еднакъв краен ефект. Разлика се наблюдава, когато отпечатъкът се гледа на светлина с друг спектрален състав, а това е особено забележимо при неутрални черно-бели изображения. Или по-просто казано, на една светлина монохромната снимка би ни изглеждала напълно неутрална, на друга може да синее, на трета – да червенее и т.н. Сивото мастило на Pixma Pro 9500 е разработено да намалява именно този ефект.

Фотографското черно мастило е предназначено за печат върху гланцови и полугланцови повърхности. Матовото пък е специализирано за печат върху хартиите от типа Fine Art Paper и ленено платно. Характеризира се с висока плътност и повишава контраста и наситеността на отпечатъка. След задаването на вида на хартията за печат (Fine Art), било то в менюто на принтера или през софтуера Easy-PhotoPrint Pro, Pixma Pro 9500 автоматично включва печат с матовото черно.

Дойде време за резултатите от проведените тестове. Това, което винаги е било най-интересно за мен, а и не само за мен, в областта на фотопринтерите, е качеството на печат. Честно казано, скоростта не е пречка – дали ще отпечатам снимката си за 5 или 15 min, за мен, а предполагам, и за повечето от вас, това не е от значение. Въпросът е в качеството. Това е и причината, да не проведа специални тестове за скорост на печат в различните режими и върху различни медии. Наистина не вярвам някой да ползва 10-цветния си фотопринтер, за да печата стандартни офис документи например. По принцип Pixma Pro 9500 е предназначен за професионалните фотографи, подготвящи изложби или представящи снимките си на потенциални купувачи, за художници, които искат да представят творбите си чрез висококачествени отпечатъци и т.н., и т.н. Той не е масов принтер, който да използвате за печат на снимките си за семейния албум. Не че не може да се справи с тази задача, дори напротив – ще надхвърли очакванията ви, но удоволствието би ви излязло доста скъпо. Далеч по-добро решение би бил например термосублимационен принтер с формат 10х15 cm или мастиленоструен от ниския клас, който е с доста по-ниска цена и на самото устройство, и на консумативите за него.

Но да се върнем на нашата Pixma Pro 9500. Стандартната тестова страница за мастиленоструйни принтери, която използвам, съдържа следните основни елементи:

» RGB и CMYK скали с основните цветове от 5% до 100% през стъпка 5%.
» RGB и CMYK скали с основните цветове от 1% до 5% и от 95% до 99% през стъпка 1%.
» Мири с линиатура 100, 200 и 300 lpi за тестване на разделителната способност.
» Негативни и позитивни полета, съдържащи текстове с кегел от 2 pt до 12 pt, написани със стандартен серифен (Times New Roman) и безсерифен (Arial) шрифт.
» Черно-бяла и цветна снимка с преобладаващи неутрални тонове.
» Снимка, съдържаща т.нар. запомнящи се цветове – небе, трева, дървета.
» Снимка с хора от различни раси за проверка на печата на цветовете на кожата.
» Снимка, съдържаща цветни предмети за визуална оценка на реалното цветопредаване.

Всички тестови страници и снимки отпечатах с най-високото възможно качество High на оригинална хартия Canon Photo Paper Pro PR-101 (Super High Gloss), като използвах програмния модул Easy-PhotoPrint Pro. Освен стандартните настройки и характеристики на изображението, които може да променя, той предлага и доста интересни възможности, които досега не съм срещала в друг принтер от този клас, но за това ще стане въпрос по-нататък.

Тестовата страница с формат А4 се отпечата за 6 min и 20 s в режим Best, с цветови профил по подразбиране (Auto). Предпочетох този вариант, защото от опита ми при тестване на принтери, поддържащи ICC профили, съм забелязала, че на стандартната гланцова фотохартия Auto дава най-добри резултати – просто принтерът избира сам нужния профил. При по-специфични хартии вече е наложително той да се сменя съобразно предварително зададените за съответната медиа, а най-правилното и задължително, особено при професионална работа, е принтерът да се калибрира за всеки вид хартия поотделно и да се ползват създадените по този начин профили.

Цветните скали от 5% до 90% се възпроизведоха коректно, с ясно изразена разлика между квадратчетата. Между 90% и 95% тя е почти незабележима, а между 95% и 100% разлика няма. На отпечатаните снимки се вижда, че действително най-високите плътности не се възпроизвеждат безупречно. В интерес на истината аз поне не съм тествала мастиленоструйно устройство, което може да възпроизведе коректно разликите между 95% и 100%.

Разликата в квадратчетата на скалите от 1% до 5% се вижда и с невъоръжено око, ясно и отчетливо, което говори само едно – висока прецизност при отпечатване на светлите тонове.

Що се отнася до RGB и CMYK цветовете, забележките ми са единствено към зеления цвят, който на скалите стои малко по-млечен от нормалното – доста интересно, имайки предвид, че Pixma Pro 9500 има отделно зелено мастило за повишаване на интензитета на зеления цвят. Честно казано, това отклонение в зеленото не се забелязва в снимките – цветът си излиза нормално наситен и ярък. Още нещо, което забелязах при печата на различни цветни кадри – Pixma Pro 9500 печата с лек превес на магентата, което е особено забележимо при печат на лица. Това, разбира се, не е беда, защото този недостатък винаги може да се коригира – било то още при обработката на самата снимка, или преди печат от самото меню за печат.

И тук може би е моментът да ви разкрия една от интересните възможности на Easy-PhotoPrint Pro. Имайки предвид професионалната насоченост на принтера, по мое мнение разработчиците на този програмен модул са се справили доста добре. За да се избегнат всякакви грешки, водещи до преразход на консумативи, те са вградили една много полезна функция, наречена Pattern Print (задаването на цветовите настройки за печат става от Color Adjustments). Под формата на умалени изображения тя отпечатва на една страница 37 различни варианта на избраната снимка, всеки един от които е с различни цветови корекции, изразяващи се в автоматичното намаляване, съответно увеличаване на различните цветове, като числените стойности на всяка корекция се изписват до снимката. По желание може да отпечатате подобна страница с корекции само на един цвят (например само на магентата), а другите да останат непроменени.

В Easy-Photo Print Pro може да избирате между 9 различни вида разположение на избраните снимки върху страницата – от 1, 2 или 4 снимки със или без бели полета до 49 кадъра, тип Thumbnails

Недостатъкът на двата варианта за печат на умалени изображения (Index Print и Contact Sheet) е, че, ако файловете ви са много големи (напр. 10 Мбайта един файл), компютърът ви трябва да е с доста добри характеристики, за да може да изчисли толкова голям брой снимки за печат. Според дадения пример при печат Contact Sheet, съдържащ  максималния брой кадри (49) би станал 490 Мбайта

При слагане на отметка върху Print  Photo Information под снимката се изписват избраните данни  от EXIF информацията

Вариант на Pattern Print може да се направи и по отношение на яркостта и контраста. Тогава Pixma Pro 9500 отпечатва 49 умалени изображения на снимката с различни корекции на яркостта и контраста. Трябва да се има предвид, че за черно-бели снимки е възможен подобен печат само за корекция на яркостта и контраста, и това е обяснимо – когато се зададе Black/White, кадрите се печатат само с неутралните мастила, така че няма цветове, които да коригираме.

Една от приятните изненади в Easy-PhotoPrint Pro е функцията Pattern Print

От ляво на дясно – Pattern Print, приложена за корекция на цветовете при избран метод Print ALL Directions; Pattern Print, приложена за корекция на яркостта и контраста; тъй като черно-белите изображения се печатат само със сивото и черните мастила Pattern Print, може да се прилага само във варианта корекция на яркостта и контраста

Тук да вметна и един недостатък при коригирането на изображението преди печат – всяка корекция, която сме направили, независимо дали е цветова или на яркостта и контраста, се отразява на всички избрани за печат снимки, а не само на посочената в момента. Имайте предвид, че тези корекции не се прилагат върху оригиналния файл, а само при печата.

След това кратко отклонение да продължим с нашата тестова страница. Мирите за разделителната способност се отпечатаха напълно коректно, като дори при 300 lpi под лупа линиите се виждат ясно и отчетливо. Текстовете също са четими при всички големини, с изключение на негативния Times New Roman с големина 2 pt, който е леко неясен.

Радващо за мен беше абсолютно неутралното сиво на черно-бялата снимка от тестовата страница, макар, че е отпечатана с всички мастила, а не само с черните. Що се отнася до останалите тестови кадри, качеството им е отлично, но отново с малката забележка за липсата на разработки в най-ниските плътности. Това се вижда особено добре в снимката с шевната машина, където тъмните области (между 95% и 100%) са се слели в едно. Отново напомням, че аз лично не съм тествала мастиленоструен принтер от този клас, който да може да възпроизведе безпроблемно разликата 95–100%.

И още малко за интересните възможности на Еasy-PhotoPrint Pro. Както вече споменах, той се инсталира заедно с драйверите на принтера, а отварянето му става във Photoshop от File/Automate/Easy-PhotoPrint Pro, при което в него се зареждат всички отворени в момента снимки. В случай, че не искате да печатате някоя от тях, е достатъчно да натиснете стрелката надолу под съответната снимка и броячът да отчете 0 копия.

В режим на цветен печат Easy-PhotoPrint Pro дава възможност за избор на три начина за дефиниране на цветовете (Color Mode) – с изполването на ICC профили (Enable ICC Profiles), Photo Color – повишава цветовата наситеност и контраста, и Linear Colors – запазва цветовете, без да ги трансформира – такива, каквито са били зададени във Photoshop. Според пробите, които пуснах на трите режима, най-доброто решение за отпечатване на цветни снимки е Linear Color.

Оригиналният цифров кадър

Тест на трите режима за цветен печат. От горе на долу: Enable ICC Profile и избран профил на съответната хартия, Photo Color и най-долу – Linear Colors

100% отсечка от оригиналния кадър

100% отсечка от отпечатък от Pixma Pro 9500. Ясно се вижда загубата на детайли в най-тъмните участъци от изображението, въпреки изключително фините мастилени капки

В режим на черно-бял печат пък възможностите, които предлага Easy-PhotoPrint Pro, са Black/White – абсолютно неутрални сиви тонове, Cool Tone, което леко „изстудява“ неутралните, Warm Tone, което ги „затопля“, но почти незабележимо и Custom, където имате възможност сами да си задавате цветовата гама, в която искате да тонирате изображението.

Оригиналният кадър, заснет на филм (35 mm) и сканиран на 1200 dpi на настолен плосък скенер от средния клас

Трите възможни варианта на печат на черно-бели изображения. От горе на долу: Black/White, Warm Tone и Cool Tone

100% отсечка от отпечатъка, сканиран с 1200 dpi. Pixma Pro 9500 печата монохромните снимки само със сивите мастила

От полето Layout пък може да избирате начина, по който снимките ви да бъдат разположени на листа – един кадър със или без бели полета, по две или четири на лист (със или без бели полета), Index Print – печата снимките като индекс с възможност за добавяне на част от EXIF информацията (чрез селектиране на Print Photo Information) и Contact Sheet – странно решение за отпечатване на голям брой снимки в рамка, наподобяваща филмова лента.

И още – в Easy-PhotoPrint Pro имате възможност сами да определите специфична последователност на печат на селектираните снимки, да въртите изображението наляво или надясно (самата снимка, а не хартията), да определяте големината на белите полета и – още нещо, което не съм срещала досега в принтерите от този клас – да кадрирате.

Една от функциите, които не съм срещала досега в нито един софтуер за печат, е възможността за правене на отсечки. Тази корекция отново не се прилага върху оригиналния файл

Накрая ми се иска да кажа няколко думи и за печата върху специалните хартии от типа Fine Art Paper. Заедно с Pixma Pro 9500, от Canon Bulgaria любезно ми предоставиха и по няколко листа А3+ от хартиите Fine Art Paper „Photo Rag“ и Fine Art Paper „Museum Etching“. И двете са специално разработени за мастиленоструйните принтери от серията Canon Pixma Pro и са производство на една от най-големите немски фирми за специализирани хартии Hahnemühle.

Част от фотохартиите, с които може да печата Pixma Pro 9500

Fine Art Paper „Photo Rag“ е изключително фина хартия със 100% съдържание на памучни влакна за придаване на здравина и устойчивост. Не съдържа киселини и лигнин, а повърхностното ù покритие е едностранно. Препоръчва се за печат на репродукции на произведения на изкуството и е особено подходяща за черно-бели изображения. Теглото ù е 188 g/m2 и се предлага във формати А4, А3 и А3+.

Fine Art Paper „Museum Etching“ също съдържа 100% памук, не съдържа киселини и е с едностранно покритие. Особено подходяща е за репродукции на произведения на изкуството, арт фотографии и черно-бели изображения и е чудесен носител за изложби, които ще се експонират в галерии или музеи. Структурата ù е малко по-едра от тази на „Photo Rag“, но повърхностното ù покритие е също толкова фино. Теглото ù е доста сериозно – 350 g/m2. Произвежда се с размери А4, А3 и А3+.

За печат върху специалните хартии се препоръчва, а при по-тежките е задължително, ръчното подаване на хартията, което става от предната страна на принтера. Как се прави това, няма да обяснявам подробно. И върху двата вида хартия отпечатах черно-бели снимки, които, уверявам ви, станаха изключителни! Дълбоко, плътно черно, фини разработки, контраст, острота… Просто тези хартии наистина са създадени за отпечатъци с висока художествена стойност. Изложба, отпечатана на някоя от хартиите Fine Art, би изглеждала невероятно, разбира се, ако самите изображения са подходящи за такъв тип носител. Действително цената е малко височка, но търсим ли възможно най-доброто качество, без съмнение те са най-доброто решение.

Единственото, което малко ме озадачи и е неразбираемо за мен, е това, че тези хартии не позволяват печат без бели полета. Минималните възможни са 35 mm, оттам нататък увеличаването им е въпрос на предпочитанията на фотографа. Или с други думи, максималните размери на изображението, отпечатано на хартия тип Fine Art, е 26х41 cm във формат А3+ и 22,7х35 cm във формат А3. Разбира се, принтерът може да бъде „излъган“, като му се зададе хартия, поддържаща печат без бели полета (например Photo Paper Plus Glossy), а за профил се избере Fine Art „Photo Rag“ (ако ще се печата върху такава хартия). Поради ограничения брой листа от специалните хартии лично аз не съм пробвала този вариант, за да споделя какъв е крайният резултат, но от прочетените мнения на потребителите тази малка хитрост работи добре. И все пак в такива ситуации винаги е желателно първо да се пусне проба.

Що се отнася до разходите на мастила, действително отделните мастилници са огромен плюс. Най-бързо свършва сивото мастило, защото то участва във всички видове печат – цветен, черно-бял, на матова, на гланцова и на Fine Art хартия. С една сива мастилница успях да отпечатам 4 черно-бели снимки с формат А3 на гланцова хартия, 9 цветни със същия формат и на същата хартия, 9 цветни снимки с формат А4 без бели полета на гланцова хартия и 3 черно-бели с формат А3+ на Fine Art Paper. Или най-грубо казано – една сива мастилница стига за отпечатването на около 20 изображения с формат А3 без бели полета.

Изводите – забележките ми са само за липсата на разлика между 95 и 100%, както и за невъзможността за печат без бели полета върху Fine Art Paper. Pixma Pro 9500 наистина се справи чудесно с всички поставени му задачи, а определението „професионален“ му подхожда напълно. Печатът се отличава с незабележима зърнистост, висока острота, детайлност и реално цветовъзпроизвеждане. Черно-белите снимки се отпечатват абсолютно неутрално –
голямо предимство за творците, предпочитащи монохромните изображения. Големият избор на хартии дава необходимата свобода на всеки творец да получи най-доброто в зависимост от своето усещане и желание. Искрено пожелавам в най-скоро време всеки, печатащ често формати до А3+, да може да сложи на бюрото си Canon Pixma Pro 9500. Уверявам ви, ще бъдете доволни!

Easy-PhotoPrint Pro има изключително интуитивен интерфейс за управление на печата. Всички корекции, прилагани върху изображението през него не се отразяват на оригиналния файл.

В Easy-Photo Print Pro може да избирате между 9 различни вида разположение на избраните снимки върху страницата – от 1, 2 или 4 снимки със или без бели полета до 49 кадъра, тип Thumbnails.

При слагане на отметка върху Print  Photo Information под снимката се изписват избраните данни  от EXIF информацията.

Недостатъкът на двата варианта за печат на умалени изображения (Index Print и Contact Sheet) е, че, ако файловете ви са много големи (напр. 10 Мбайта един файл), компютърът ви трябва да е с доста добри характеристики, за да може да изчисли толкова голям брой снимки за печат.  Според дадения пример при печат Contact Sheet, съдържащ  максималния брой кадри (49) би станал 490 Мбайта.

Ваня Абаджиева-Бучел

Ето че в ръцете ми най-сетне попадна и третият от най-тачените модели настолни фотопринтери с формат А3+ – Epson Stylus Photo R2400. Действително само той не фигурираше в „листата“ на тестваните от редакцията модели от най-високия клас, но най-сетне имах възможността да се убедя лично в неговите способности.

Факт е, че именно този модел на Epson е измежду най-предпочитаните от професионалните фотографи не само в България, но и в световен мащаб, което е достатъчно висок атестат за неговите качества. Дори само да хвърлите небрежен поглед на характеристиките му, и вече ще сте поне наполовина убедени, че има защо да е така – формат А3+, 8 цвята пигментни мастила (от които 3 ахроматични), големина на мастилената капка 3 пиколитра, оптимизирана разделителна способност 5740х1440 dpi, възможност за печат на ролна хартия и т.н., и т.н. Но всичко по реда си. Без да навлизам подробно в технически характеристики, тук ще ви запозная с възможностите и качеството на печат на Stylus Photo R2400, като традиционно всичко ще бъде подкрепено с достатъчно примери.

Принтерът печата по добре известната технология на Epson – Micro Piezo Technology, основана на особените свойства на пиезокристалите, сред които е т.нар. обратен пиезоефект, при който в някои пиезоелектрици, намиращи се в силно електромагнитно поле, възниква деформация. В принтерите на Epson пиезоелектрикът е свързан с вибрираща пластинка, наречена диафрагма. Когато върху него се подаде сигнал, той се огъва и оказва влияние върху диафрагмата. От своя страна тя увеличава налягането в камерата и, действайки като микропомпа, „изстрелва“ капка мастило. Веднага след като капката излети, върху пиезоелемента постъпва обратно напрежение, което го заставя да се огъне на другата страна и да вземе новата порция мастило.

Когато върху пиезокристала се подаде електрически сигнал, той се огъва и оказва влияние върху диафрагмата. Тя увеличава налягането в камерата и се „изстрелва“ капка мастило

Едно от предимствата на тази технология е възможността за управление на капката в процес на изстрелването ù от дюзата. В термоструйната технология, с която работят конкурентните принтери, капката се изстрелва с изключително голяма скорост – почти взривно, поради което е възможно образуването на мънички паразитни, капки, наречени сателити. (Разбира се, вече има създадени различни технологии, намаляващи или отстраняващи напълно това явление.) В пиезоглавата това не може да стане, защото веднага след изстрелването на капката произтича рязко „издърпване“ на диафрагмата, в резултат на което мастилото започва да вибрира в среза на дюзата и излишното се „издърпва“ обратно, а капки сателити не могат да се образуват.

Stylus Photo R2400 работи с още една технология, осигуряваща висока прецизност на печата – Variable Size Droplet Technology. Същността ù се състои във възможността за управляване на големината на мастилените капки чрез регулиране на силата на тока. Така се формират капки с различни размери, като големите се нанасят на тъмните области с ниска детайлност, а малките формират светлите участъци.

Няколко думи и за пигментните мастила. Те са последно поколение – Epson UltraChrome K3, и се използват в професионалните широкоформатни модели на компанията. Освен за печат на художествени снимки, такива принтери напоследък се използват и за цветни проби в някои печатници. По принцип за пробен печат обикновено се използват мастила на водна, а не на пигментна основа, тъй като се счита, че те се смесват по-добре и имат по-широк цветови обхват. Така или иначе, явно комбинацията Stylus Photo R2400 и UltraChrome K3 дава добри резултати, а освен всичко останало се препоръчват в геодезията и картографията. А там, както знаете, изискванията са силно завишени – картите трябва да се печатат с повече от стандартните CMYK цветове, за да имат по-широк цветови диапазон и стабилно цветопредаване.

Както вече споменах, Stylus Photo R2400 печата с 8 цвята – стандартните Cyan, Magenta, Yellow, фотомастилата Photo Cyan и Photo Magenta и три ахроматични цвята – Gray, Light Light Black и Black. Черното се предлага в два варианта в зависимост от хартията, на която ще се печата – Photo Black за гланцова и Matte Black за матова хартия. Наличието на три ахроматични цвята предполага професионално, напълно неутрално отпечатване на черно-бели фотографии, точен сив баланс и реалистично цветопредаване. Дали това е така, ще видим по-нататък в резултатите от теста.

Подобно на всички съвременни фотопринтери, и Stylus Photo R2400 може да печата върху различни видове хартия – от стандартната офисна с тегло 64–90 g/m2 до доста ефектни хартии от типа Fine Art Paper с тегло до 325 g/m2, включително и платно. Значително предимство е и възможността за печат върху ролна хартия.

И така, време е за теста. Стандартната ни тестова страница съдържа следните елементи:

» RGB и CMYK скали с основните цветове от 5% до 100% през стъпка 5%.
» RGB и CMYK скали с основните цветове от 1% до 5% и от 95% до 99% през стъпка 1%.
» Мири с линиатура 100, 200 и 300 lpi за тестване на разделителната способност.
» Негативни и позитивни полета, съдържащи текстове с кегел от 2 pt до 12 pt, написани със стандартни серифен и безсерифен шрифт.
» Черно-бяла и цветна снимка с преобладаващи неутрални тонове.
» Цветна снимка, съдържаща т.нар. запомнящи се цветове – небе, трева и т.н.
» Снимка на хора от различни раси за тестване на цветопредаването на човешката кожа.
» Снимка, съдържаща цветни предмети за установяване доколко цветопредаването е реално.

Тестовата страница

Всички тестови страници и снимки отпечатах с най-високото възможно качество (PhotoRPM – Resolution Performance Management) на хартия Premium Glossy Photo Paper, за да „изцедя“ максимално възможностите на този принтер.

По отношение на възпроизвеждане на тъмните тонове, от всички тествани от мен до момента фотопринтери от този клас Epson Stylus Photo R2400 ме удиви с качеството си! В тестовите скали се забелязва разликата между 95% и 97%! Чак от 98% нагоре квадратчетата се сливат – това е най-добрият резултат, който съм получавала до момента! Що се отнася до скалите от 1% до 5%, те се възпроизвеждат безупречно, което означава висока детайлност и в светлите тонове.

За жалост не разполагам с техника за измерване на отклоненията в цветовете според стандартизираните цветни таблици за тестване на различни периферни устройства, както и за измерване на максимална оптическа плътност. Затова мога само да ползвам изследвания, публикувани в Интернет. За цветовото съответствие е използвана цифровата версия на таблицата на Gretag Macbeth – Colorchecker, която е отпечатана върху Premium Glossy Photo Paper с най-високото качество Photo RPM и с ICC профила на Epson, създаден за тази хартия. Резултатите са получени чрез измерване на цветовите стойности със спектрофотометър Gretag Macbeth Eye-One Pro и сочат средна стойност 1,42 – най-добрата от всички тествани от лабораторията принтери до момента. Най-незначително е отклонението в оранжевите, магентните и пурпурните цветове и малко по-високо в червените, жълтите, зелените и сините. Белият, сивите и черните, отпечатани с осемте цвята, имат най-ниска стойност на грешката от всички измерени цветове.

Що се отнася до максималната оптическа плътност, най-тъмното черно, измерено на отпечатък от Epson Stylus Photo R2400, е 2,26 (идеалната стойност за принтери е 2,50, се твърди в изследването) – резултат малко под очакванията.

Да се върнем на нашата тестова страница. Отпечатъкът без съмнение потвърждава посочените изследвания – всички запомнящи се цветове са отпечатани коректно, човешката кожа е възпроизведена с естествен цвят, макар че по принцип се забелязва лек превес на жълто. Най-много обаче се зарадвах на високата детайлност в най-тъмните области на черно-бялата снимка, която, макар отпечатана с осемте цвята, е напълно неутрална. Текстовете са добре четими и в негативния, и в позитивния вариант – до 3 pt със серифния Times New Roman и до 2 pt – безсерифния Arial. Всички резултати са отлични!

Възможностите за управление на Epson Stylus Photo R2400 са достатъчно много, всъщност всички, необходими за персонализирането на печата на всякакви видове документи и снимки. Отбелязвам, че не съм пробвала да пусна нито един текстов документ, защото за мен е грехота на принтер от този клас да се печата текст, а и не вярвам, че някой ще си го купи за това.

Възможностите за управление на Stylus Photo R2400 са напълно достатъчни за персонализиране на печата на документи и фотографии. Правилно зададените настройки са от изключителна важност за постигане на най-високото възможно качество на отпечатаните снимки

Основното меню за печат е разделено на три подменюта – Main, Page Layout и Maitenance. В главното се задава качеството и видът на хартията, ориентацията на листа, дали ще се печата със или без бели полета. Още по-прецизни настройки могат да се направят в разширеното меню (Advanced), в което се определят видът за управление на цветовете, режимът на печат, яркостта, контрастът, наситеността, като има възможност и за ръчен баланс на цветовете. При задаване на черно-бял печат може да се избере дали той да е неутрален, в по-топла, в по-студена гама или сепия. И тук има още едно разширено меню, в което също може да се задават яркостта, контрастът, балансът на тъмните и светлите тонове, максималната оптическа плътност и цветът за тониране.

Менюто Page Layout е типично за принтерите на Epson и предлага стандартен набор от „физически“ операции с бъдещия отпечатък – мащабиране, завъртане на листа, обръщане, печат на няколко страници на един лист, печат на водни знаци, определяне на големината на белите полета и т.н.

В последното меню Service пък може да се направи проверка на нивото на мастилата, дали дюзите са запушени, и ако са, да се зададе тяхното почистване, калибрирането и почистването на печатащата глава и да се проверят параметрите на принтера.

Има една малка подробност, която определено може да обърка хората с по-малко опит в работата с принтери от висок клас. Epson Stylus Photo R2400 може да работи в режим на печат с по-висока скорост (High Speed), който е зададен по подразбиране в разширеното меню на Main. Ако пропуснете да махнете отметката от тази опция, макар и не много, качеството на отпечатъка ще се влоши. Така че бъдете наблюдателни и задавайте внимателно настройките преди печата, за да получите максимално доброто от този принтер.

И още нещо – печатах доста черно-бели снимки върху Premium Glossy Photo Paper, Premium Semigloss Photo Paper и Archival Matte Paper (разбира се, за матовата хартия сложих съответстващото Matte Black мастило) с активирана опция за черно-бял печат. Това, което ми направи впечатление е, че отбелязах и разход на цветни мастила – учудващо за мен, защото повечето от принтерите от този клас печатат черно-белите снимки само със сивите и черните мастила. Явно за подобряване на изображението Epson Stylus Photo R2400 използва и малко количество от другите цветове (за да съм по-точна – Light Cyan и Light Magenta), което, разбира се, не пречи отпечатъците да са абсолютно неутрални. Това трябва да го имате предвид, да не се окажете неприятно изненадани, ако решите да печатате предимно черно-бели снимки и си осигурите достатъчно количество само от сивите и черните мастила.

Възможностите на режима за черно-бял печат. От ляво на дясно: Neutral, Cool, Warm, Sepia. Цветът и степента на тониране могат да се настройват допълнително от разширеното меню

Epson Stylus Photo R2400 е един от най-добрите мастиленоструйни фотопринтери, които съм тествала до момента. Може би единственият недостатък, който би бил забелязан от повечето потребители, е лекият превес на жълтото, което лесно се отстранява чрез намаляването му от менюто за печат (установих, че стойност –5 е достатъчна). Променливата големина на мастилените капки, както и техният малък размер обуславят липсата на зърнистост на изображението, трудно забележима дори под лупа с 8-кратно увеличение. Брилянтен, напълно неутрален черно-бял печат, чудесни, наситени цветни снимки с плавни цветови преходи, изображение, отличаващо се с висока детайлност и острота, фини разработки в тъмните тонове – изключително важно за професионален печат – какво повече може да се иска от един фотопринтер?!

Горе – вляво оригиналният кадър, заснет с компактен цифров фотоапарат, вдясно отпечатък с Epson Standards. Долу – вляво Epson Vivid, вдясно Photo Enhance

Както казах в началото, един бегъл, диагонален поглед върху характеристиките на Epson Stylus Photo R2400 би ви убедил наполовина в неговите качества. Надявам се публикуваният тест да е допълнил другата половина и да може да помогне при нелесния избор на настолен професионален А3+ фотопринтер.

Ваня Абаджиева-Бучел

Много фотографи помнят 70-те и 80-те години на миналия век, когато свръхширокоъгълните обективи (около 20 mm за класическите малкоформатни апарати) бяха мощен инструмент в ръцете на търсещите нова естетика, ново, съвременно звучене на фотографските образи. Със своя широк зрителен ъгъл тези обективи създаваха ярки ефекти в пейзажната, архитектурната и репортажната фотография. В пейзажите заживяха драматични облаци, безкрайни простори, особени съотношения между сниманите обекти, в репортажите – усещане за участие в събитията за истинност, преувеличена големина на помещенията при архитектурните снимки. А сега не търсим ли същото?

Да, разбира се, и вероятно това е една от основните причини Canon да създаде новия свръхширокоъгълен обектив Canon EF 14 mm f/2.8L II USM(14 елемента в 10 групи). Той е предназначен както за филмови и цифрови огледално-рефлексни фотоапарати с пълноформатни матрици (24×36 mm), така и за другите DSLR с по-малки сензори. Естествено, при последните зрителният ъгъл е по-малък.

Canon EF 14 mm f/2.8L II USM е обективът с най-късото фокусно разстояние от знаменитата професионална серия L и е със зрителен ъгъл 114 градуса за формат 24х36 mm!

За достигане на най-добро качество в него конструкторите са вложили два свръхнискодисперсионни елемента (UD), чрез които се потиска типичната за свръхширокоъгълната оптика хроматична аберация. Освен тях Canon EF 14 mm f/2.8L II USM има и две асферични лещи, чрез които се създават условия за получаване на остро, качествено изображение. Съставните лещи на обектива са преизчислени и подобрени. Автофокусирането е бързо и точно благодарение на новия ултразвуков кръгов мотор.

Един от големите проблеми при широкоъгълните проблеми е паразитното отразяване на светлината в тялото на обектива, както и от матрицата в апарата. И тук конструкторите на Canon ни предлагат една новост – антирефлексното покритие на лещите Super Spectra. То намалява тези дефекти и спомага за получаване на качествени изображения.

За жалост много кратко време разполагах с този обектив, но искам да споделя впечатленията си от него (без това да бъде лабораторен тест).

Най-напред да погледнем снимката долу. Там отлично се вижда едно от най-забележителните качества на Canon EF 14 mm f/2.8L II USM – почти пълната липса на сферична аберация в краищата на изображението – нещо, много рядко и трудно постижимо при свръхширокоъгълните обективи. На тестовата снимка съвсем ясно се вижда, че при подходяща гледна точка запазват правилността на пропорциите на архитектурния обект въпреки големия зрителен ъгъл.

Едно от най-отличителните качества на Canon EF 14 mm f/2.8L II USM е минималната сферична аберация в краищата на изображението – нещо, което е много трудно постижимо при свръхширокоъгълните обективи

Искам да подчертая, че при не особено подходяща гледна точка се нарушават пропорциите, но остава чувството за пространственост, за простор.

Въпреки големия зрителен ъгъл на обектива при правилно подбрана гледна точка правилността на пропорциите се запазва

При не особено подходяща гледна точка пропорциите се нарушават, но чувството за пространственост остава

Обективът е с отлична острота. На следващата снимка може да се види целият кадър (горе) и увеличение до 100 cm за офсетов печат (долу). По принцип свръхширокоъгълните обективи имат характерното за тях спадане на остротата в края на изображението.

Canon EF 14mm f/2.8L II USM има отлична острота. Горе – целият кадър, долу – отсечка от увеличение до 100 cm за офсетов печат

Това е неминуемо, защото коригирането на оптическите недостатъци на лещите за подобни фокусни разстояния е практически невъзможно, още повече при висока светлосила, каквато е на Canon EF 14 mm f/2.8L II USM. Поради това и той не прави изключение от правилото – по-ниска разделителна способност в края на кадъра. Това установих от снимката долу, при която отгоре е целият кадър, а отдолу 100% увеличение от средата и двата ù края.

Характерно за свръхширокоъгълните обективи е спадането на остротата в краищата на изображението, а Canon EF 14mm f/2.8L II USM не прави изключение. Горе – целият кадър, под него – отсечки от увеличение до 100 cm от краищата и центъра на кадъра

Автофокусът работеше безшумно, бързо и точно по време на снимките дори и при лоши светлинни условия.

Бих искал да съм внимателен в обобщението за Canon EF 14 mm f/2.8L II USM, тъй като работих кратко време с него.

Като недостатък ще посоча единствено спадането на остротата в краищата на изображението.

Предимства:

» Висока светлосила при много широк зрителен ъгъл.
» Бърз ултразвуков мотор.
» Бърз и точен автофокус.
» По всяко време може да се фокусира ръчно.
» Ново антирефлексно покритие Super Spectra на лещите.

доц. Петър Абаджиев

Дисплеите с хардуерно калибриране са най-висшият клас монитори за работа с цветове. Моделите в този клас всъщност са 1:1 идентични с топ моделите от класа с пълна хардуерна настройка. Разликите са следните:

1. От моделите с пълна хардуерна настройка ръчно се мерят и избират най-добрите бройки.
2. Процесорите на тези най-добри бройки се разрешават за комуникация с напълно автоматизиран софтуер за пълно хардуерно калибриране и генериране на профили. Този софтуер се включва в комплекта на монитора.
3. Добавят се някои екстри като сенници и средства за почистване.
4. За определена стойност на цветовата температура и гамата (например 5000 K и гама 1,8 или 6500 K и гама 2,2) се извършва ръчно фабрично калибриране на всяка една бройка с цветови анализатор (струва около 10 000 евро). За тази екстра се издава уникален сертификат за дадения сериен номер на монитора.
5. Някои модели покриват и дори надхвърлят AdobeRGB цветовото пространство или ECI-RGB.
6. Използване на LED подсветка.
7. Поради точки 1 до 6 цената на монитора нараства спрямо цената на модел с пълни хардуерни цветови настройки. Понякога това нарастване е в пъти (LED подсветка).

Пак да кажем, че поради 10-, 12- и дори 14-битовите LUT на тези монитори и до 16-битовата точност на софтуера им за калибриране и процесорите в тях, загуба на градации няма. Поради същите причини в най-добрите модели балансът на сивото за всички нива от 0 до 255 е впечатляващ.

Най-хубавото при мониторите от високия клас с хардуерно калибриране е лекотата на работа. Да, този клас монитори са трудни за обяснение и разбиране, защото изискват познания по електроника, LCD технологии и управление на цветовете, но пък за сметка на това се настройват безпроблемно. И точно това е едно от най-фундаменталните им предимства. Колкото по-нисък клас е мониторът, толкова по-трудно се калибрира и изисква специалист и 30–60 min, през повечето от които се настройва само менюто на монитора. Хардуерното калибриране е далеч по-просто – изисква само индивид, който знае що е яркост, гама и цветова температура, и 5 до 15 min. През тези 5 до 15 минути човекът пие бира или гледа умно (според способностите), докато мониторът сам си се калибрира, без никаква намеса от страна на пиещия (гледащия). След тези 5 до 15 минути човекът просто трябва да натисне Save, за да запише получения профил. И това е.

Виждали сме хора, които много се боят да калибрират монитора си с хардуерно калибриране. Най-вече защото са виждали как се прави софтуерно и това им е взело страха. Няма по-просто нещо от калибрирането на монитор с хардуерно калибриране! Ако можете да работите с Photoshop, няма начин да не се справите и с тази задача. Извинявам се на хората, които изкарват пари с това, но е факт.

За целта ви трябват:

1. Монитор с хардуерно калибриране.
2. Колориметър или спектрофотометър.
3. Софтуер за калибриране, който идва със самия монитор.
4. Бира.  ;)

И да не вземете да използвате софтуера, който върви с колориметъра на вашия монитор с хардуерно калибриране?! Той е само за софтуерно калибриране. Ако ще ползвате него и ще калибрирате през видеокартата, защо тогава сте си купили толкова скъп монитор с хардуерно калибриране? Колориметрите, така или иначе, си вървят със съответния софтуер, но от пакетчето на колориметъра вадите само уреда и не пипате компактдиска. :) Драйвери за колориметъра със сигурност има в софтуера за калибриране на самия монитор.

Софтуерите за хардуерно калибриране винаги имат версия за Windows и Macintosh. След стартирането им трябва да въведете точно 3 числа – яркост в cd/m2, гама коефициент и цветова температура в градуси Келвин. Обикновено има опция за задаване на нивото на черното. Ако го направите, значи фиксирате контраста на монитора. Ако изберете яркост 100 cd/m2 и ниво на черното 0,5 cd/m2, контрастът ви в най-добрия случай става 100/0,5 = 200:1. Не се плашете, че монитори за 300 лв. имат уж 700:1. Контраст 200:1 си е съвсем нормална стойност. В нормално осветена стая няма да видите повече от 150:1 до 200:1. По-хубавото е, че градациите в контраст 200:1 са разпределени правилно съобразно зададения гама коефициент. Цветовата температура може да въведете както в градуси Келвин, така и като x, y координати.

Има и други интуитивни хитрости. Да речем, имате еталонен източник на светлина – наподобяващо шкаф устройство, което има лампа с точно определен спектър (5000 K), създаваща точно определена осветеност, и монитор, който искате да калибрирате по същия начин. Вместо да се чудите каква стойност на яркостта и на цветовата температура да зададете, достатъчно е със софтуера за калибриране на монитора и колориметъра да измерите спектъра и яркостта на светлината от „шкафа“. Така тези два параметъра директно се фиксират като цел, а след калибрирането мониторът ви ще има същата яркост и цветова температура като осветеността в светлинния шкаф.

Някои софтуери имат и още един хитър начин за фиксиране на цветовата температура. Взимате колориметъра, слагате го на 20–25 cm от листа хартия, чието бяло при зададената околна светлина искате да стане бяло на монитора, и кликвате Measure. Бялото на листа се задава като цветова температура на монитора. Остана само да зададете гамата. Е, според модела монитор тук може да избирате между калибриране на гама коефициент и калибриране в L. След това слагате нежно колориметърчето в прозорчето за мерене, което еднозначно ще ви се появи на екрана, и натискате бутона Start, Measure, Calibrate или както там е кръстен. Отваряте си бирата и се наслаждавате на напълно автоматизиран процес на калибриране. Ако комуникацията между монитора и софтуера за калибриране е по USB интерфейс, процесът ще е завършил за около 5 min. Ако е по DDC (цифров протокол за връзка, който „върви“ по видео кабела – аналогов или DVI), може да почакате до към 15–20 min.

Софтуерите за хардуерно калибриране на монитори предлагат още много екстри. По стара българска традиция често се случва професионалист да се „прежали“ и да си купи монитор с хардуерно калибриране, но да си спести пари за колориметър. Тогава за него е особено полезна възможността да се генерират различни профили, които по-късно да се избират и да се зареждат в монитора, без да е необходимо да се минава през процеса на калибриране, респ. без да е необходим колориметър. Разбира се, след около месец работа е необходимо мониторът да се калибрира отново по вече генерираните профили, за да се компенсират евентуалните изменения от процеса на стареене.

Посткалибровъчни ръчни донастройки. Въпреки прецизните алгоритми на калибриране, напълно е възможно да не останем доволни от възпроизвеждането на определени цветове след приключване на процеса. Да речем, искаме жълтото да бъде малко по-наситено, червеното да стане по близо до магента. Софтуерът за хардуерно калибриране на някои монитори предлага опцията фини ръчни посткалибровъчни донастройки с превю в реално време на следните параметри: яркост, ниво черно, гама или L*, цветови тон и цветова наситеност за всеки RGB и CMY цвят независимо. С местенето на плъзгачите виждаме резултата веднага. След като вече сме доволни, можем да прекалибрираме монитора така, че направените след началното калибриране ръчни донастройки да се асоциират с първоначално зададения профил. Технически тези корекции не се записват в профила и не се използват от Photoshop при трансформации. Всеки път, когато в монитора се зареди профил с направени ръчни донастройки, той светва съобразно тях.

Приоритет на баланса на сивото. Тъй като TFT LCD мониторите с подсветка CCFL и с хардуерно калибриране нагласяват цветовата си температура и гама коефициента с едни и същи LUT таблици, може да зададем приоритет на баланса на сивото. Това значи, че мониторът ще се калибрира по такъв начин, че цветовата температура да бъде максимално близка до зададената цел дори и за ниските нива на яркост.

Емулация на цветови пространства на други монитори. Определени монитори с голяма гама (например AdobeRGB) имат опция в софтуера за калибриране, с която могат да „светнат“ с параметрите на друг монитор, които се задават чрез профила на монитора. Това е много полезно, когато например печатарят, разполагащ с такъв хубав монитор, има профил на вашия монитор и може да види цветовете на своя монитор така, както ги виждате вие на вашия. След това може например да сравни цветовете на отпечатъка и да предвиди доста точно кое не би ви харесало.

Режим на измерване. Измерва се реалният монитор и се сравнява дали отговаря на целта, записана в ICC профила. Разликата се дава като ΔE. Ако ΔE е по-голямо от допустимото, мониторът се нуждае от прекалибриране. Някои софтуери отиват много по-далеч – измерват баланса на сивото, разликата между реалния монитор и профила за различни нива от 0 до 255 и разликата между целта и реалния монитор. Всички резултати се изписват в таблици с L*a*b* и ΔE стойности и служат за реална оценка на точността на калибриране.

Chromatic Adaptation. Практиката показва, че монитор, калибриран на 5000 K, изглежда различно от D50 Lightbox. Тестовете са показали, че ако монитор трябва да отговаря на D50, той трябва да се калибрира на малко по-студена цветова температура – между 5600 и 6000 K. D50 обаче е стандартът, по който си говорят всички ICC съвместими приложения. Следователно, ако мониторът е калибриран на температура, по-висока от 5000 K, е добре точката на бялото му да бъде „свалена“ до D50. Това се нарича Chromatic Adaptation. Линейното преобразуване не е удачно, защото човешкото око възприема нелинейно. За целта са разработени различни математически модели (Bradford, von Kries), които да оптимизират визуализацията на цветовете съобразно човешкото възприятие за цвят, когато мониторът не е настроен на 5000 K.

Някои монитори идват със софтуер с възможност за генериране на матрични и LUT 16-битови ICC профили. Photoshop CS3 би трябвало да работи коректно с LUT профили за монитор. Професионалистът обаче не трябва само да се впечатлява от възможностите на мониторите. След като има толкова много възможности за калибриране, изниква разумният въпрос: „Как да съм сигурен, че измежду всички възможни комбинации мониторът ми е калибриран на нужната за моята работа?“ За целта някои софтуери за калибриране предлагат процедури за проверка по SWOP и UGRA/FOGRA, като дават препоръки за какъв тип печат е подходящ мониторът при дадено калибриране.

След толкова много символи и писания, в крайна сметка на какви параметри да си калибрирам монитора? Адски добър въпрос.

Ако крайният резултат на вашата работа ще излиза на печатарска машина, производителите на монитори с хардуерно калибриране препоръчват яркост 100–120 cd/m2, гама 1,8 и цветова температура 5000 K. Ако софтуерът за хардуерно калибриране поддържа цветова адаптация, може да се опита на 5800 K с избор на Bradford например. При това положение е добре да изберете за работно цветово пространство във Photoshop ECI-RGB. Причината – то е дефинирано точно с 5000 K и гама 1,8 и покрива много добре цветовете, които биха се отпечатали по всички стандартизирани печатарски технологии. Това казват производителите на монитори. Вие, разбира се, ще си ги калибрирате на 6500 K, гама 2,2 и 90 cd/m2. :)

Ако работите предимно за Интернет, препоръчителните стойности са яркост 80–120 cd/m2, гама 2,2 и цветова температура 6500 K.

Ако снимате в AdobeRGB и фотографиите ви са предназначени предимно за офсетов печат, производителите на монитори препоръчват RAW конвертирането отново да бъде в ECI-RGB.

Сравнението между AdobeRGB и ECI-RGB показва, че първото всъщност не е най-удачният избор за печатни материали. AdobeRGB се дефинира с гама 2,2 и 6500 K. Управлението на цветовете е на база D50, а кривата на нарастването на точката (dot gain) на офсетовия печат най-добре се представя с гама 1,8 на монитора. Според производителите, ако монитор е калибриран на гама 1,8 и 5000 К и използва AdobeRGB цветово пространство, се губят около 40 градации за всеки RGB цвят. Това е огромна разлика и е видима предимно при черно-бели градиенти. Накратко, когато избираме RGB работно цветово пространство във Photoshop, е добре да калибрираме монитора с параметри, максимално близки до това пространство, за да избегнем загуба на градации от математика. От друга страна, при избор на цветовото пространство се стремим то да бъде с параметри, максимално близки до цветовото пространство на изходната медия.

За десерт няколко бързи извода. Ако наистина сте професионалист, забравете Adobe Gamma Loader като средство за калибриране на монитор. Натискайте преди начало на нов дизайн Shift+Ctrl+K във Photoshop. Купете си уред за мерене на цвят и спрете да настройвате на око. Купете си по възможност еталонен източник на светлина. Когато сравнявате цветовете на отпечатано листче хартия с екрана на монитора, пъхнете това листче в еталонния източник на светлина и след това калибрирайте монитора съобразно този източник. Ако сравняваният файл е RGB, „прокарайте“ го през коректния профил на принтера с Photoshop с опцията View/Proof Setup, преди да сравнявате. Ако пък имате софтуер, хардуер и умения да си калибрирате принтера – направете го и генерирайте профил на принтера си! В Proof Setup изберете именно този профил на принтера.

Защо (почти) никога не виждаме на екрана на монитора точно това, което сме снимали на живо, или това, което е излязло от печатницата? Защото всяко устройство (монитор, скенер, принтер, фотоапарат и т.н.) има цветови параметри, различаващи се от цветовите параметри на другите устройства. Освен това принтерът и мониторът например работят в две фундаментално различни цветови системи – субтрактивна (CMYK) и адитивна (RGB), подробности за което може да прочетете в предишни броеве на списанието.

Софтуерното калибриране на монитор не може да се сравнява с хардуерното при никакви обстоятелства, колкото и да ви убеждават в обратното. Когато избирате монитор, изберете поне такъв с пълна хардуерна цветова настройка и най-вече да има променлив гама коефициент. За около 1500–1600 лв. с ДДС се намират без проблем 20–21-инчови с разделителна способност 1600×1200 пиксела или широкоекранен 21-инчов с разделителна способност 1680×1050 пиксела. Ако нямате пари, а искате да го имате – работете повече, за да ги изкарате. :) Ако ви напъне да кажете „Абе кой монитор показва верни цветове?“, моля, погледнете предишните статии, публикувани на dpvreview.bg и ги прочетете отначало бавно и внимателно. :)

Бисер Василев

В предишната статия ви представихме фотографските раници и чанти National Geographic, производство на израелската фирма KATA. И както ви обещахме, тук ще ви запознаем със стативите и главите National Geographic, създадени от друга световноизвестна компания – италианската Manfrotto. Най-общо те са разделени в две серии – Expedition за професионални и Tundra за любителски цели.

National Geographic Expedition

Тази серия е създадена за най-тежките условия и съобразно най-високите изисквания на професионалните фотографи. Стативите и главите Expedition са изработени от съвременни висококачествени материали и, забележете, монтирани са ръчно.

NGET1 е статив, изключително бърз и лесен за ползване. Механизмът му за заключване и отключване на краката е съвсем нов – достатъчно е само да ги изтеглите до дължината, която ви е нужна, и те се заключват автоматично. Не е нужно да въртите каквито и да било лостчета или ключалки. Събирането им е също толкова лесно – единствено трябва да натиснете освобождаващия бутон и да ги избутате навътре.

Висока товароносимост, голям толеранс между най-високата и най-ниската точка, множество професионални приложения – всичко това прави NGET1 идеалния статив за работа при екстремни условия. Централната му колона е двусекционна и дава възможност за снимане както от нормална, така и от много ниска гледна точка. Краката му могат да се разгъват на четири фиксирани позиции – 25, 43, 73 и 90 градуса, и имат специални ръкохватки от мека пореста гума, предпазващи ръцете от леденостудената или силно нагорещена метална повърхност при екстремни температури. Завършват с гумен накрайник с голям диаметър и вградени шипове, които увеличават стабилността на статива при хлъзгава повърхност и неравен терен. NGET1 има ремък за носене, на който, когато колоната е в хоризонтално положение, може да се закачи противотежест.

NGET2 е най-добрият от всички олекотени стативи на National Geographic. Той съчетава компактни размери и ниско тегло с изключителна здравина и удобство при използване. За да се намали теглото му, без да се прави компромис със здравината и стабилността, той е изработен от уникални трислойни карбонови тръби с дебелина на стената 1,2 mm, комбинирани с магнезиеви клипсове за бързо отваряне. Патентованият свързващ елемент в горната част на статива позволява централната колона да се фиксира както във вертикално, така и в хоризонтално положение. Колоната е изработена от последно поколение специален високотехнологичен полимер и алуминий. Подобно на NGET1, краката на NGET2 също могат да се разгъват на четири фиксирани позиции и имат ръкохватки от мека пореста гума.

NGEH1 (RC2) и NGEH 2 (RC5) са едни от най-модерните глави в света. Те се заключват с нова специална хидростатична система, която се регулира в зависимост от тежестта на камерата. Вместо чисто механично притискане, в системата се използва хидравлично налягане. Когато заключващият механизъм е свободен, главата се движи изключително плавно благодарение на флуида.

За намаляване на тежестта корпусът на главите от серията Expedition е изработен от магнезий. Ябълката е предпазена от проникването на прах чрез еластичен гумен мех, което осигурява безпроблемна работа, независимо от околната среда.

Главата NGEH1 (RC2) е със стандартна плочка на Manfrotto, а NGEH2 (RC5) е с бързоосвобождаваща се плъзгаща плочка, която дава възможност за прецизна настройка на центъра на тежестта в зависимост от дължината на обектива.

National Geographic Tundra

За National Geographic понятието „аматьор“ не означава неквалифициран, а снимките за спомен не категоризира като скучни. Ако вашата камерата ви служи за увековечаване на места, събития, случки или хора, които са важни за вас, то серията стативи и моноподи Tundra са правилният избор. Тя има за цел да предостави на любителите, съхраняващи ценни за тях моменти от живота, техническите предимства и нововъведения, създадени за професионалистите. Стативите, моноподите и главите от серията Tundra ще ви помогнат да направите удивителни снимки от вашето ежедневие и да запазите незабравими спомени от изживяно приключение.

NGTT1 (Ball Head Tripod) и NGTT2 (Photo/Video Tripod) са двата модела стативи от серията Tundra, комбинирани с глави. В разгънато състояние осигуряват гледна точка от всяка височина, която ви е нужна, а в сгънато са изключително компактни и удобни за носене, било то при поход в планината, при обикновена разходка или по време на екскурзия. Лостчето, заключващо централната колона, е поставено от вътрешната страна на краката. Така то хем е достъпно и лесно за ползване, хем не увеличава размерите на стативите. Краката се заключват със здрави, удобни клипсове и завършват с гумен накрайник с голям диаметър за по-голяма стабилност на всякакъв терен. Допълнителна устойчивост придава и елиптичната форма на свързващите краката елементи, която не позволява тяхното завъртане около оста им. Централната колона се развива и разделя на две части, което в комбинация с възможността за разтваряне на краката на 80 градуса осигурява изключително ниска гледна точка.

NGTT1 е окомплектован с ябълковидна глава за бърза и удобна работа, а NGTT2 – с 3D фото- и видео глава за висока прецизност и плавно движение при снимане.

В серията Tundra на National Geographic е включен и моноподът NGTM1, окомплектован с ябълковидна глава. Подобно на стативите от тази серия, и той е с петсекционен крак, завършващ с гумен накрайник с голям диаметър и ръкохватка от мек полимер за сигурност при работа и защита на ръцете при екстремни температури. За по-голяма компактност е предвидена възможност за сваляне на главата, като в този случай камерата се захваща директно за монопода.

И накрая няколко думи за раницата NGTB1. Това не е просто раница за статив. Тя ще ви осигури много по-голяма от очакваната вместимост – има отделни защитени джобове за камера, аксесоари, лични документи, мобилен телефон и т.н. За предпазване на техниката ви от дъжд и сняг, в комплект с раницата се доставя и специален водонепропусклив калъф.

Характеристики на стативите и монопода на National Geographic

Искам да виждам на екрана това, което ще излезе на печат. Искам монитор, който показва верни цветове. Искам някой да ми калибрира монитора така, че да няма разлика с печата. Като го снимах, изглеждаше по един начин, на екрана е друго, а след печат е трето. Искам да е еднакво. Често сте срещали такива изисквания, нали? А със сигурност и вашите са точно такива. Обвиненията за несъответствие на цветовете почти винаги се отправят към монитора – чисто интуитивно, на човек все му се иска той да може да възпроизвежда с максимална точност това, което е пред очите му. Истината обаче е другаде – дисплеят не е главният виновник. Цитираните изисквания могат да бъдат удовлетворени единствено от „невидимия“ процес, наречен управление на цветовете (Color Management).

За да бъде той ефективен обаче, трябва да бъде разгърнат изцяло – от фотоапарата и скенера, през монитора и принтера, до печатарската машина. Абсолютно задължителни са периодичното калибриране и профилиране на всички хардуерни устройства, използване на софтуер, поддържащ алгоритми за управление на цветовете и преобразуване на цветовите пространства (CMM– Color Matching Module), успешни цветови настройки на софтуера, и нещо много важно – цветова култура и дисциплина на хората, участващи в процеса. Всичко това изисква използването на различни уреди за измерване на цветови параметри, еталонни източници на светлина, добре подбрана околна работна среда. Изводът е, че калибрираният монитор е само един задължителен компонент от големия, същинския процес на управление на цветовете. Дисплеят може много да помогне, но сам-самичък той трудно ще изпълни „простичкото“ желание „Да виждам това, което ще излезе на печат“.

И така, тук ще разгледаме какво точно означава калибрирането на монитор, какви видове калибриране и настройки има. Статията има пряко отношение към теорията на цветовете, включваща цветови пространства, трансформациите им, управлението на цветовете, интерпретацията им в компютрите. Темите са безкрайни, много дълги и обширни, ако щете дори и тежки, поради което ще се ограничим само с практически полезна информация, която ще отговори на няколко въпроса:

» Как се управляват цветовете в компютрите?
» Какво е цветова настройка и калибриране на монитора?
» Каква е разликата между софтуерно и хардуерно калибриране и настройка?
» Кои параметри се калибрират на монитор с хардуерно калибриране и точно какви стойности трябва да им зададем?
» Как да изберем най-добрия монитор за конкретната работа и съответно според бюджета ни.

Преди да започнем обаче, две уточнения:

» В цялата статия под „монитор“ разбирайте TFT LCD монитор. Над 3 години на пазара съществува избрана малка група професионални LCD монитори, които за разлика от масовите им евтини събратя са създадени с цел да се използват за работа, при която цветовете са от изключителна важност. Реплики от рода „TFT мониторите не стават за работа с цветове – в CRT е истината“ отдавна не важат за тази малка група професионални LCD дисплеи. Те обаче важат в пълна сила за масовите бюджетни модели.
» Винаги когато LCD монитор ще се използва за професионална работа с цветове, той трябва да е свързан по цифров (DVI) вход, забележете – и в двата края – и към монитора, и към компютъра!

В колориметрията цветовете се описват чрез дефинирани математически модели – цветови пространства. В тях всеки цвят се дефинира с числа. Бидейки емоционални същества, ние хората сме създали бездушни творения като компютрите, които не работят с емоционална представа за цветовете. Цветът за компютрите са именно числата от математическите модели.

Вляво –CIE XYZ (1931), ху цветова диаграма. Вдясно – CIE Lab

Задачата на процеса на управление на цветовете не е непременно да предаде цветовете от едно устройство на друго, без никаква разлика за нас хората, а да осигури среда, в която надеждно да предсказваме как точно ще се изменят те. Какво ни е нужно, за да ги предскажем надеждно? Отговорът е четири много важни компонента:

1. Цветови профил на всяко едно хардуерно устройство, използвано в системата, с която се работи. Нарича се още ICC профил и в него са описани цветовите параметри на даденото устройство – повече или по-малко точни. Или с други думи, това е математическият цветови образ на реалното устройство и точно той се използва от приложния софтуер в процеса на преобразуване на цветовете. Представлява малко файлче, което е записано в определена директория на твърдия диск и в идеалния случай отразява с нулева грешка реалните параметри на устройството. Разбира се, идеални неща няма, затова в същинския случай винаги има разлика между описаните в ICC профила цветови параметри и реалните на устройството. Процесът на управление е дефакто преизчисление на цветовете от едно цветово пространство в друго по определен алгоритъм и при спазване на определени приоритети на преобразуване на цветовите параметри, или с други думи, преизчисление от даден входен към даден изходен ICC профил. Колкото този профил по-точно пресъздава реалните цветови параметри, толкова по-конкретни ще бъдат изчисленията на софтуера, и обратно. Съвсем накратко (засега) само ще кажем, че създаването му става чрез калибриране, в края на което се генерира профил. Обикновено в компактдиска, съпровождащ всяко периферно устройство, се съдържа и негов ICC профил. Използването му е крайно непрофесионално поради няколко причини:

» В производството винаги има разлика от бройка до бройка, независимо дали става въпрос за монитор, принтер, скенер или фотоапарат.
» Даденият на компактдиска профил важи само за определени цветови параметри. Ако искаме например да настроим монитора си на други параметри, като същевременно запазим точността на изчисленията в компютъра, трябва да имаме профил, отразяващ новите настройки.
» С течение на времето всяко устройство старее и променя параметрите си, следователно същият този профил от компактдиска ще отразява с по-малка точност реалните му цветови параметри.

2. Софтуерни алгоритми, вградени в приложния софтуер (например Photoshop), в операционната система и в драйверите на самите устройства. Тези алгоритми (Color Maching Module) дефинират и извършват нужните математически изчисления при преобразуване от едно цветово пространство в друго. Това са например ACE (Adobe Color Engine), Apple ColorSync и т.н.

3. Свързващо цветово пространство (Profile Connection Space – PCS) – междинно, независимо от устройствата цветово пространство, през което преминават математическите изчисления в процеса на преобразуване. Такива са L*a*b* и CIE XYZ, които са идеализирани математически пространства, но реално нито едно устройство не може да ги възпроизведе 100%. При цветови трансформации именно PCS са пространствата, в които „влизат“ входните данни и „излизат“ изходните. За информация – при всяко конвертиране на цветовете, било то от един в друг вид RGB, или от RGB в CMYK, Photoshop по подразбиране преминава през L*a*b*.

4. Начинът, по който CMM преизчислява едно цветово пространство в друго. Нарича се Rendering Intent и бива четири вида: Perceptual, Relative Colorimetric, Absolute Colorimetric и Saturation. За да не утежняваме статията допълнително, техните точни дефиниции може да намерите в Help-а на Photoshop.

Същността на процеса на управление на цветовете е да осигури среда, в която да можем да предсказваме надеждно как точно ще се изменят цветовете

И така, да видим кои параметри на монитора следва да настройваме и калибрираме.

» Яркост в единица мярка cd/m2
» Цветова температура в градуси Келвин (K)
» Гама коефициент или L* (безмерни величини)
» Опционално – ниво на черното в единица мярка cd/m2. След като сме задали яркост и ниво на черното, това означава, че сме определили и контраста.

Много е важно да се разбере, че има огромна разлика между настройване и калибриране на монитор. Настройването представлява коригиране на цветовите настройки на око, т.е. без уред за измерване на цитираните параметри. След този процес ICC профил не се генерира, следователно няма как да „кажем“ на Photoshop или съответния софтуер, в който обработваме снимките си, какво сме направили. Просто няма профил, а без него програмата не би изчислявала коректно.

При калибрирането се използва уред за измерване на цветовите параметри, а не се настройва на око. Накрая на процеса от получените резултати се генерира ICC профил и Photoshop знае какви са цветовите параметри на монитора ни.

Съществуват два вида калибриране – софтуерно и хардуерно. При софтуерното корекциите на цитираните цветови параметри се правят изцяло или частично във видеокартата. При хардуерното това се прави в самия монитор.

Е, сега остава да направим комбинации от думичките настройка, калибриране, софтуерно и хардуерно.

Софтуерна настройка

При софтуерната (визуалната) настройка задаваме яркостта, контраста, гама корекцията и цветовата температура на видеокартата. Като пример може да се даде Adobe Gamma Loader, който се инсталира заедно с Photoshop. Тук всичко се прави на око и е излишно да обясняваме, че това е домашен метод за някаква цветова корекция на монитора.

В ноутбуците и мониторите от ниския клас единствената контрола е яркостта. В лаптопа тя може да се променя на стъпки (5–10), в мониторите от ниския клас – в проценти от 0% до100%. На пръв поглед, изглежда, яркостта не е проблем – тя може да се променя на всеки монитор, независимо от неговия клас. Дали обаче това наистина е така?

Колориметрията и процесът на управление на цветовете „се интересуват“ единствено от яркост, изразена в cd/m2, а не в проценти от неизвестна величина. Ако направите един експеримент и измерите яркостта на монитора си, ще видите, че почти никога зададената в спецификацията не отговаря на реално измерената. Обикновено разликите са между 10 и 30 cd/m2 за чисто нов монитор и се увеличават в процеса на стареене на монитора. Да не говорим, че яркост 50% далеч не означава, че това е половината от възможния максимум. Ако днес примерно 35% ви удовлетворява, след половин година например, за да имате същата яркост, трябва да зададете друга стойност на същия този процент. Дотук добре. Но на базата на какъв обективен критерий ще направите това? Ами отговорът е, че няма такъв, защото настройката е направена на око.

Да видим какво става с цветовата температура при софтуерната настройка. Ако мониторът не може да променя съотношението между трите цвята – R, G и B, което всъщност е цветовата температура, единственото място, където може да се направи тази корекция, е във видеокартата. Как става това?

На изхода на всяка видеокарта има таблици на съответствие. С малки изключения те са 8-битови. Дори да са 10-битови, масово използваните приложения подават за визуализация към видеокартата 8-битов сигнал. Следователно трябва да изберем такова съотношение между RGB каналите, което да отговаря на избраната от нас цветова температура за целия диапазон на входните нива от 0 до 255.

При софтуерната настройка гама коефициентът се променя изцяло чрез LUT (Look Up Table – таблицата за съответствие) на видеокартата. Защо това далеч не е най-добрият вариант? Както вече споменахме, цветовата температура е съотношение между трите цвята – R, G и B. Гама коефициентът е връзката между изходната яркост на монитора за всеки един от трите цвята и входните нива от видеокартата за всеки един от тези три цвята. Когато LUT на монитора не може да се променя, не ни остава нищо друго, освен да манипулираме сигнала от видеокартата така, че да получим желания гама коефициент на изображението на монитора. LUT на видеокартата обаче са 8-битови, изходът също е 8-битов, следователно е невъзможно да получим гладка гама крива. Неизбежно е на няколко нива (градации), подавани от софтуера към видеокартата, да съответства едно и също изходно ниво. Точно това е фундаменталният недостатък на софтуерната настройка и софтуерното калибриране на гама коефициента.

Да видим един пример. Помните ли онези играчки-ребусчета с 15 плочки с цифри, подредени в 4 реда и 4 колони? Имаме 15 плочки и едно празно 16-о място, за да местим плочките. Днес същото ребусче го има и в софтуерен вариант. Нека плочките са градации, а общият брой на възможните места за плочките (16 в нашия пример) са общият брой места в LUT на видеокартата. Да си представим, че плочките са 16 – точно колкото е максимално възможният им брой в 4 реда и 4 колони. Нека сега да се опитаме да подредим плочките. Невъзможно. Защо? Защото няма нито едно празно място, в което да местим плочките. Точно това е случаят с 8-битовите LUT на видеокартата и 8-битовия им изход. Ако искате да пренаредите плочките, трябва да изхвърлите плочки, за да освободите празни позиции, т.е. да загубите градации, респективно цветове.

Нека сега си представим, че имаме таблица с 256 възможни входни градации, с пространство с 256 възможни позиции и изход с 256 възможни градации. Всяка една градация на входа е заета. Всяка една градация има попадение вътре в LUT и е заета. Искаме да променим съответствието между входните 256 градации и изходните 256 градации. Както стана ясно от примера, това е възможно единствено ако на няколко входни градации съответства една изходна. С други думи, при софтуерно настройване и софтуерно калибриране (във видеокартата) е възможно да се получи коректен гама коефициент, но само за определени нива от 0 до 255. Следователно градиентите на екрана на монитора няма как да бъдат плавни.

Това обаче далеч не е цялата картина. Ако си спомняте какво казахме за цветова температура, ще видите, че при софтуерно (във видеокартата) настройване и калибриране и гама коефициентът, и цветовата температура се настройват в едно и също място – таблиците на съответствие на видеокартата. Вече стана ясно, че дори и сам, гама коефициентът е компрометиран. Сега отчетете, че същите тези LUT трябва да се настроят и от гледна точка на точна цветова температура. Става ясно, че при софтуерно настройване гамата и цветовата температура се определят с голям компромис. Най-често „страдат“ тъмните тонове, където цветовата температура може да „избяга“ с хиляди Келвини.

Е, софтуерното настройване е безплатно, резултатът му е с домашно качество. Каквото и както и да се направи, Photoshop не го разбира, защото не разполага с профил. Може да се направи на всеки монитор просто защото се коригира не мониторът, а видеокартата.

Софтуерно калибриране на монитор без контрол на RGB

Калибрират се яркост, цветова температура и гама коефициент във видеокартата, но за разлика от софтуерната настройка, се мери с уред и се генерира профил. Резултатът от хардуерното калибриране на монитор, който няма контрол върху RGB нивата, е незадоволителен. В този случай с генерирания профил трябва да извършат множество изчисления, за да се компенсират отклоненията на монитора от желаната цел.

Отново да разгледаме един пример. Имаме монитор, работещ със 7000 K и гама 2,2, който няма контрол нито на гама коефициента, нито на RGB нивата. Целта е да го настроим според препоръките за предпечат на 5000 K и гама 1,8. Профилът (отново чрез LUT на видеокартата) трябва да компенсира цели 2000 K и гама 0,4. Това са огромни разлики, водещи до неизбежната загуба на поне 40 градации за всеки RGB цвят.

Целта на калибрирането е мониторът да светне с определена яркост, цветова температура и гама коефициент. Гама коефициентът и цветовата температура трябва да запазят точните си стойности за целия обхват от 0 до 255 на входния сигнал. След това трябва да се генерира ICC профил. С други думи, имаме 3 цветови пространства – цел (желаната яркост, гама, цветова температура), реален монитор и ICC цветовото пространство, описано в получения след калибриране профил. В идеалния случай същите тези три съвпадат, и то за целия обхват на стойности от 0 до 255 за всеки RGB цвят. В реалния случай съвпадението не е 100% и не важи за всяко ниво от 0 до 255.

Как се оценява разликата? Чрез параметъра ΔE. Това е разстоянието между две точки в цветово пространство L*a*b*. Когато ΔE е 1, човешкото око едва долавя разликата между двата цвята. Реално осезание за разлика средностатистическият човек получава при ΔЕ над 2. Много хора оспорват хардуерното калибриране, като твърдят, че и при софтуерното ΔE е от порядъка на 1, та дори и по-малко. Въпросът е между кои две от трите пространства се говори – цел, реален монитор или ICC, и дали измереното ΔE важи за целия обхват от 0 до 255 на входа. Ако говорим за разлика ΔE<1 само между реалния монитор и генерирания ICC профил само за определени нива между 0 и 255 или ΔE за цветовата температура на определено ниво от 0 до 255, това говори за високо качество на софтуера, създал профила. Ако говорим за ΔE<1 между реалния монитор и зададената цел (стойности на яркост, гама и цветова температура) и едновременно за ΔE<1 между ICC профила и реалния монитор, и то за всички нива от 0 до 255 на входа, това говори за високото качество на профилиращия софтуер и най-вече за високото качество на монитора. Последното изречение дойде малко дълго, но с повторно четене става ясно. Та това изречение е технически факт, който важи само за мониторите с хардуерно калибриране и не може да се покрие от софтуерното, въпреки активните твърдения за обратното. Ако трябва да сме честни докрай, въпросното изречение всъщност е вярно дори за ограничен брой монитори с хардуерно калибриране.

Нека все пак да кажем, че има съществена разлика в изображението на монитора преди и след софтуерно калибриране.

Софтуерно калибриране с хардуерно OSD изменение на RGB нивата на монитора

И така, имаме монитор, който може да променя яркостта си и нивата на RGB цветовете. В зависимост от модела и марката на монитора може да имаме по 100 стъпки за контрол на всеки RGB цвят плюс още 100 стъпки за контрол на яркостта. Такъв тип калибриране е интерактивен процес, изискващ неколкократно „гъделичкане“ на настройките на монитора. При толкова възможни комбинации обаче е почти невъзможно да се постигне точно зададената цел. Разликата трябва да се компенсира отново чрез профила.

Какво става с гамата обаче? Марките монитори с хардуерен контрол на гама коефициента са по-малко от пръстите на едната ръка. Ако нашият монитор не е такъв, гамата трябва да се компенсира софтуерно с профила, при което се губят около 19 градации за всеки RGB цвят или по друг начин казано 19х19х19 = 6859 цвята.

Между другото може да си направите опит, за да прецените дали 19 градации са малко или много. Пуснете си линеен градиент от черно до бяло, но чрез тестова програма, а не чрез Photoshop. От тестовата програма започнете да намалявате броя на градациите от максималните 256 със стъпка едно. Уверявам ви, че максимум при достигане на 251 градации ще кажете, че виждате ивици (Banding) и градиентът не е плавен. А това са едва 5 изгубени градации. Това е случаят със софтуерното калибриране, дори при монитори с контрол на RGB каналите.

Пълна хардуерна настройка

Е, следващата стъпка към върха са мониторите с възможности за пълни хардуерни цветови настройки. Думата „пълна“ е критична и означава най-малкото: яркост, множество и точни стъпки на цветовата температура, променлив гама коефициент. И добре дошли са възможност за контрол на ниво черно, независим контрол на цветовия тон и цветовата наситеност за всеки R, G, B и C, M, Y цвят, контрол на цветови тон и наситеност общо за всички цветове. Различните настройки се избират от екранното меню или от фирмен за монитора софтуер, който директно променя електрониката на монитора и използваните в него таблици за съответствие (LUT). Личният ни опит показва, че фабричните настройки например на цветовата температура на такъв TFT LCD дисплей се различават от целта с между 150 K и 20 K и почти няма нужда да се променят чрез манипулация на видеокартата. Някои от тях имат дори софтуер за директен запис в таблиците на съответствие.

Типична схема на обработка на сигналите в професионален монитор с хардуерно калибриране

Нека доразвием дадения пример с играта с плочките. Представете си, че вместо 8 бита, в LUT има 10 бита. Това означава, че на всяка от входните 256 градации съответстват 4 вътрешни в LUT градации (на всяка плочка – празно място за още 3 плочки). Изключението е за градация 255, която си остава с едно ниво. Съвсем очевидно е, че и гама коефициентът, и цветовата температура могат да се настроят значително по-прецизно и с много по-малък компромис. Сега си представете, че LUT таблиците стават 12-битови и 14-битови. На всяка от входните 256 градации съответстват 16 или 64 градации в LUT (на всяка плочка, още 15 или още 63 празни позиции). Гамата и цветовата температура стават все по-точни, а компромисът – все по-малък. А сега си представете, че точността на алгоритмите, с които изчисляват съответствията в LUT, нарастват от 8 на 10, 12, 14, че и 16 бита.

Е, такава видеокарта няма все още, но със сигурност има такива монитори. Всички тези LUT таблици са „изнесени“ в мониторите с хардуерна настройка и хардуерно калибриране, заедно със специализирани 14- и 16-битови процесори за изчисление. Сигналът от видеокартата не се докосва. Благодарение на многото битове в LUT на тези монитори и голямата точност на изчисление на процесорите в мониторите и софтуера за хардуерно калибриране компромисът при калибриране на гама корекцията и цветовата температура е практически невидим. Нулев дори на теория компромис между цветова температура и гама коефициент има само в един-единствен TFT LCD монитор в света – NEC SpectraView Reference 21.
Защо? Защото е с подсветка от регулируеми светодиоди, с които калибрирането на гамата и цветовата температура са два хардуерно разделени процеса. Гамата се калибрира в LUT на монитора, цветовата температура – с интензитета на светодиодите. Ето че вече сме в истинския High-еnd клас.

Е, да речем, че сме щастливи притежатели на монитор с възможности за пълна хардуерна настройка. Искаме да постигнем цел 6500 K, гама 2,2, яркост 100 cd/m2. Бъдете уверени, че тези монитори имат предварително зададени 6500 K и гама 2,2. Ако на такива предварително зададени 6500 K съответстват реално 6400 K – добре. Може да опитаме на 6600 K или 7000 K, за да стигнем по-близо до реалните 6500 K. Хубавото е, че имаме избор и много на брой стъпки. В зависимост от марката и модела, не се учудвайте, че на предварително зададените 6500 K отговарят например реални 6539 K. Точността на фиксираните настройки на професионалните монитори с пълна хардуерна настройка може да бъде съизмерима с резултата след калибриране. Как се постига ли? Чрез мерене във фабриката. За всеки модел LCD панел и прилежащите му лампи чрез мерене се изработват LUT, при които се постигат оптимални резултати за определени стойности на цветовата температура и гама коефициента. Фабричните ръчни измервания за мониторите с пълна хардуерна цветова настройка се правят за модел LCD панел, но не и за всяка бройка готов монитор, както е в „царския“ клас – мониторите с хардуерно калибриране.

Следващата стъпка е да изберем гама 2,2 от OSD. Остава яркостта. В този клас тя се настройва в проценти, макар че вече има модели, при които в самия OSD яркостта се мери в cd/m2. Ако все пак нашият монитор отчита яркостта си в проценти, можем да фиксираме яркостта на око и да пристъпим към

Софтуерно калибриране на монитор с пълни хардуерни цветови настройки

Благодарение на многото и точни стъпки за избор на цветова температура и гама коефициент софтуерното калибриране на монитори с пълна хардуерна цветова настройка се свежда почти само до профилиране. Нужните корекции във видеокартата ще са незначителни, защото чрез настройките си мониторът вече ще е „застанал“ много близо до желаните стойности на цветова температура и гама. Следователно тези монитори са подходящи за работа, изискваща постигането на точни цветове.

Какви са все пак недостатъците? Колкото и да са точни фиксираните хардуерните стойности, тази точност не е гарантирана и варира от бройка до бройка. В процеса на стареене на LCD монитора е възможно фиксираните предварително зададени стойности все повече да се отклоняват от предвидените.

Горе – хардуерно, долу – софтуерно калибриране

Градациите при хардуерно калибриране

Градациите при софтуерно калибриране

Бисер Василев

„Така всички ще знаем повече за света, в който живеем.“
Гардинър Грийн Хъбард – първият президент на National Geographic Society

Всеки фотограф знае, че вдъхновяващите картини са неповторими и ако успее да ги заснеме, то рядко това е повече от веднъж. За части от секундата той се осланя на крехката комбинация от вълшебна светлина, мимолетно усещане, неочаквано събитие, внезапно вдъхновение и… перфектно подготвеното оборудване. Подгответе се и вие да уловите мига с National Geographic, Manfrotto и KATA – новите съюзници в борбата за създаване на най-добрите снимки.

Вероятно повечето от вас знаят, че мисията на National Geographic е да обогатява познанията за нашия свят. Най-важният елемент за успеха ù без съмнение е фотографията. Източник на най-знаковите снимки правени някога, National Geographic изследва и увековечава екстремни природни явления, непознати кътчета на планетата и далечни култури, зорко следи и документира неподозирани прояви на добре познатия природен и културен пейзаж близо до дома. Неотдавна National Geographic обедини усилия с Manfrotto и KATA – водещи производители на професионално фотографско оборудване с дългогодишен опит, и предлага екипировката, на която големите изследователи и репортери се доверяват, за да им помогне да направят най-добрите снимки.

Независимо дали снимате по целия свят или на вашата улица, устойчивото и интелигентно оборудване е незаменим помощник. Когато камерата ви е стабилно закрепена на качествен статив, вие можете по-лесно и бързо да направите точните настройки, да се концентрирате върху композицията и съдържанието на кадъра и да вложите целия си творчески потенциал. Двете серии стативи NG EXPEDITION за високите изисквания на професионалния фотограф изследовател и NG TUNDRA за запаления и пристрастен любител комбинират компактни размери и ниско тегло с професионални възможности, безкомпромисно качество, разнообразни приложения и са пригодени за изключително бърза реакция при работа.

Пътуващият фотограф се нуждае не само от оборудването си, но и от възможността да го съхранява и пренася удобно, безопасно и не на последно място – със стил. За това е създадена новата серия от фотографски раници и чанти EARTH EXPLORER (производство на KATA). Те предоставят достатъчно място за камера, обективи, фотографски аксесоари и лични вещи. Съчетание от изключителна здравина и защита, с елегантен, традиционен дизайн, серията EARTH EXPLORER е отражение на посвещението на National Geographic да изследва и опазва нашата планета. Цялата колекция е произведена от безвредни за околната среда естествени материали.

В тази статия ще ви запознаем именно с тази нова, изключително впечатляваща серия чанти и раници на National Geographic – идеалната комбинация от най-съвременни защитни технологии, традиционен външен вид и усещането на „изследователя“. Днес все повече хора се замислят за заобикалящия ги свят и за тяхното задължение да го обичат и съхраняват. Все повече производители се стремят да създават продуктите си чрез екологично производство. Най-голямото предизвикателство е от безвредни естествени суровини да се произведат материали, които са съизмерими по показатели с високотехнологичните, но агресивни към природата полимери. Фотографските раници и чанти на National Geographic са произведени от естествени материали като лен и памук и са оцветени също с естествени багрила в приятен „земен“ цвят. Пластмасовите заключващи елементи са заменени от масивни патинирани месингови катарами и халки.

NG2475 Medium Shoulder Bag

NG2475 е удобна и функционална ежедневна чанта, в която можете да съберете вашите лични вещи, лаптоп, камера, обективи и аксесоари. Чантата има специални защитни зони, които предпазват деликатното фотографско оборудване. Бърз достъп до техниката осигуряват месинговите копчета тип тик-так, а основното отделение се отваря с двустранен цип. В чантата има специално уплътнени защитни зони, които побират средноголям огледално-рефлексен фотоапарат или видеокамера
и ноутбук. За допълнително освобождаване на пространството е предвидено подвижно подплатено дъно, което може да се отстранява. Дребни предмети могат да се съхраняват в четирите външни джоба, а документи – в специално предвидения самостоятелен голям джоб на задната страна на чантата. Извън нея е възможно закрепването на допълнително оборудване. Вътрешните размери на NG2475 са 38х14х26 cm, външните 42х20х30 cm, а теглото ù е 1,3 kg.

NG5162 Medium Backpack

Изследователите на XXI век се възползват от всяка възможност да увековечат своите приключения за следващите поколения. Фото- и видео документирането е неразделна част от пътешествието на всеки един от тях. Модерното цифрово оборудване има компактни размери и вече не стои въпросът дали да го вземете с вас или не, а как най-добре да го транспортирате. Раниците EARTH EXPLORER са създадени така, че да поберат фотографското оборудване плюс всичко, от което един турист се нуждае по време на пътуването си. В тази раница има място за всичко и покрива най-строгите изисквания за транспортиране и предпазване на деликатната фото- и видео техника, без това да става за сметка на количеството на останалите вещи или достъпа до тях.

NG5162 е раница със средно голям размер, чиято долна част е предвидена за фото- и видео техника. Има предпазни стени с модулни разделители, които позволяват индивидуално разпределение на вътрешното пространство според оборудването. Това отделение може да побере камера, обективи до 300 mm, светкавица, батерии, зарядно устройство, кабели и други аксесоари.

Горното отделение е предназначено за съхранение на лични вещи и е покрито с широк, удобен капак. За ценности, лични документи и дребни предмети пък е предвиден специален скрит джоб. Ако е необходимо, разделителят между горната и долната част на раницата може да се отстрани и така да се получи едно цяло голямо отделение.

На гърба на раницата е разположен джобът за 17-инчов ноутбук и аксесоарите към него. Отваря се чрез страничен цип, който позволява изваждането на лаптопа, без да се налага отваряне на цялата раница. За прикрепване на статив, монопод, брадвичка за лед, спален чувал и други помощни средства служат специалните гайки и каишки от външната страна. Всички дребни предмети, необходими по време на пътуването, могат да се съхраняват в седемте външни джоба. От двете страни има и допълнителни скрити джобове, в които могат да се сложат бутилка вода, статив или друго нещо, което сте забравили да сложите в раницата. Вътрешните размери на NG5162 са 30х14х20 cm, външните 32х18х46 cm, а теглото – 1,8 kg.

В миналата статия ви запознахме с фотографските раници и чанти на световноизвестния израелски производител KATA. Поради големия интерес, който предизвика статията, тук решихме да ви представим една друга, не чак толкова тясно специализирана серия – Ergo-Tech. Използвайки съчетанието от най-висши технологии, материали и дизайн, производителят е създал гъвкави и функционални чанти и раници, приспособяващи се напълно към човешкото тяло. Защо гъвкави? Защото материята, от която са направени, е еластична и позволява разширяването им в зависимост от предметите, които се поставят в тях, разбира се, в известни граници. Предназначени са за носене на ежедневни принадлежности и фотоапарат или видеокамера, а при някои модели – и на ноутбук. Защитата е осигурена от вътрешни модулни уплътнителни камери Flexi-Shield, подсилени от външната страна със специална материя.

Подобно на специализираните фотографски раници и чанти, и в колекцията Ergo-Tech се използват най-съвременни технологии и материали. Да видим кои са те.

» Elasto-Guard – материал с многослойна структура, създаден специално за серията Ergo-Tech. Външният слой е изработен от устойчива еластична тъкан (knit/weave PES/PA), средният е противоударен и е направен от водоустойчив еластичен полимер с дебелина 1–3 mm, а вътрешният слой може да бъде два вида в зависимост от модела. При някои чанти той е като външния – knit/weave PES/PA, а при други е от патентования от KATA материал, наречен Yeloop (виж предната статия), който се използва в специализираните фотографски раници и чанти и позволява залепване на модулни разделители за защита на оборудването и по-добра организация на вътрешното пространство.
» Flexi-Shield е технология, също разработена специално за серията Ergo-Tech. Представлява ситнопореста еластична материя, оформена като камери, разположени на най-уязвимите зони от външната страна на чантите и раниците под формата на ребра.

Тук ще ви представим няколко серии от колекцията Ergo-Tech, която далеч не свършва с тях. За да се запознаете по-подробно и с други модели, посетете сайта на компанията www.kata-bags.com, а ако искате да разгледате цялата серия „на живо“, може да се обърнете към официалния вносител на KATA за България – „Арекс“ ЕООД (тел. 02/937 9757, е-mail: arex@techno-link.com).

Серията Focus е създадена за съвременната дама, която носи със себе си модерни електронни устройства като PDA, мобилен телефон, МР3 плейър, фотоапарат или видеокамера. Основното отделение се затваря с широк капак, а от вътрешната страна има джобове, изработени от Elasto-Guard, защитаващи деликатната техника от механично увреждане. Ако те не са нужни, няма проблем – просто се отстраняват и така се получава едно голямо вътрешно отделение за по-големи предмети. Отвън, от двете страни, чантите от серията Focus са защитени чрез оребряване Flexi-Shield, а отпред имат еластичен външен джоб. Ценните документи може да се съхраняват в специално оформения джоб на гърба на чантата, а в презрамката е вграден самостоятелен джоб за мобилен телефон. Забележете – той е разположен от вътрешната страна на дръжката – добро решение за защита от видими и невидими джебчии, щъкащи по улиците на големите градове. И още едно предимство – дължината на презрамката се регулира в зависимост от желанието ви, а неизползваната част от нея може да се скрие в дискретен джоб. Чантите Focus се предлагат в два размера – 22х20х20 cm и 27х20х25 cm.

Panorama U е следващият модел, в който към всичко, побиращо се във Focus, може да се добави и ноутбук с големина до 15 инча. Голям капак с цип дава достъп до основната част на чантата, където има защитено отделение за лаптоп и три джоба за аксесоари и малки предмети. Цялото съдържание се предпазва от увреждане чрез Flexi-Shield оребряване, а в предния джоб има специална делителна лента, с която може да оформяте пространството според предметите, които ще носите в него. В случай, че решите да не използвате този джоб, просто отстранявате преградата му и така разширявате основното отделение. И Panorama U има презрамка с регулируема дължина, от вътрешната страна на която е разположен самостоятелен джоб за мобилен телефон. Размерите на чантата са 38х15х30 cm.

Format Q – удобна чанта за кръста, с едно основно отделение, бързият достъп до което е осигурен чрез цип. То може да се организира чрез делителна лента според техниката, която носите. Предназначена е за видеокамери или огледално-рефлексен фотоапарат с един обектив с по-малък размер. На капака са оформени три джоба, в които могат да се поставят аксесоарите за камерите или лични документи. Дребни лични вещи могат да се слагат в двата странични джоба, които отново се затварят с цип. Тук също има защитни камери Flexi-Shield, разположени в предната и от долната страна на чантата. Размерите ù са 30х15х45 cm.

Prism U е удобна раница за ежедневна употреба, в която може да поберете PDA, MP3 плейър, фотоапарат, ноутбук с големина до 15 инча, мобилен телефон и лични вещи. Предната ù страна е защитена с Flexi-Shield камери. Има две основни отделения, достъпът до които става чрез цип. В долното са оформени джобове от Elasto-Guard, защитаващи техниката, която носите, а в случай на нужда могат да се отстранят и така да се оформи по-голямо пространство.

Джобът за ноутбук е разположен в задната част и е специално подсилен. От двете страни на раницата има еластични джобове за вода, а под тях – по още един за дребни предмети. В двете презрамки има джобове за мобилен телефон и МР3 плейър. Размерите на раницата Prism U са 30х15х45 cm, като подобно на всички продукти от серията Ergo-Tech, благодарение на еластичната материя, от която са изработени, могат да се променят в определени граници в зависимост от предметите, които се носят.

Преди много, много години в една далечна островна държава е основана компания-легенда в световната електронна индустрия. 95 години след това начало тя произведе първите си 12- и 13-инчови LCD монитори. Само 3 години след това същата тази компания изобрети най-добрата и до днес професионална LCD технология – In-Plane Switching (IPS). След още 10 години създаде едва третия монитор в света, който покрива над 95% от AdobeRGB цветовото пространство. Обзалагаме се, че преди 108 години Кунихику Иуадаре Сан не е имал и бегла представа какво ще бъде Nippon Electric Company днес. Защо сме сигурни ли? Защото никой не можа да предвиди прогреса на NEC Display Solutions дори за последната една година. През март 2006 г. NEC реално пусна на пазара чисто новата тогава 90-а LCD серия. Към онзи момент, след 12-годишно производство на LCD монитори, наследниците на Кунихику Сан в NEC седнаха и започнаха старателно да записват всяка една екстра, която би хрумнала на човек, когато се спомене LCD монитор. От дръжката за лесно изваждане от кашона и механичния дизайн, през 12-битовите гама корекции, професионалните хардуерни цветови настройки, часовниците в реално време за интелигентно управление на режимите за включване и изключване, дистанционното мрежово управление и контрол, та до цвета на светодиодчето на предния панел. Въпросната 90-а серия на NEC има над 30 (словом – трийсет) професионални LCD екстри! Преди само една година човек не можеше да измисли какво няма в нея. Е, 12 месеца по-късно самите NEC го измислиха – първо – широкоекранен, второ – 26-инчов, трето – A-TW-H-IPS матрица и четвърто – 95% покритие на AdobeRGB цветовото пространство.

Тъй като до момента не сме били арестувани от полицията (чук-чук-чук на дърво), едва сега разбираме смисъла на термина „респектиране“. В момента, в който видите NEC MultiSync LCD2690WUXi за първи път, ще се респектирате! Това е думата! Виждате респектиращо повече цветове, впечатляващи градиенти и практически никакво изменение на цветовете под ъгъл. Съвсем логично. MultiSync LCD2690WUXi е едва третият LCD монитор в света, който реално покрива над 95% от AdobeRGB. Истината е, че в момента той е третият и дори вторият в ранглистата на най-добрите LCD монитори за професионална работа с цветове за всички времена и марки. На пъти по-ниска цена от първите два. И знаете ли какво? Ние няма да говорим за това. Ще говорим за NEC MultiSync LCD2690WUXi като професионален LCD монитор за нелинеен видео монтаж (NLE).

Повече от 10 години цифровото видеоредактиране е дефакто стандарт. Какво вижда обичайно един видеомонтажист в ежедневната си работа? Професионални програми за видеоредактиране. Подвижно видеоизображение. И, естествено – режисьор до себе си. Какви изисквания към монитора поставя тази композиция?

Програмите за видеоредактиране съдържат множество палитри с инструменти, които намаляват ефективната работна площ на монитора. Заедно с основния софтуер се използват програми за специални ефекти, които също искат място на екрана. Основният елемент на софтуера е лентата за редактиране, в която се „лепят” кадрите. Колкото по-дълга е тази лента, толкова по-голям времеви отрязък от филма ще виждаме на един екран, без хоризонтален скрол. Последното е особено досадно и вредно за очите. Следователно основното изискване към монитор за NLE е висока разделителна способност при широкоекранен формат на изображението.

NEC LCD2690WUXi предлага 1920×1200 пиксела (формат 16:10), т.е. припокрива на най-високата днешна HDTV спецификация 1920×1080. И не само. 1920×1200 е достижима и за 22-, 23- и 24-инчовите LCD панели. По-големият екран обаче дава много по-добра четимост на шрифтове, по-малка умора на очите и, следователно, по-висока продуктивност. При фотообработка на изображения стремежът е мониторът да има голям брой и малки по-размер пиксели. При NLE не е необходимо да се взираме във всеки пиксел. Ето защо за нелинеен видеомонтаж от ергономична гледна точка 26-те инча на LCD2690WUXi са си чисто предимство.

От последните два броя на списанието знаем, че технологията на LCD панела е най-стойностното в LCD мониторите. Също така знаем, че най-добрата технология за възпроизвеждане на цветове се нарича IPS. LCD2690WUXi е с нов IPS LCD панел – Advanced True Wide Horizontal IPS (A-TW-H-IPS). Буквите A-TW-H идват от новия панел (подсветка, LCD „сандвич“ и поляризатор), който дава три предимства:

» Намалява нивото на черното и премахва оцветяването в червеникавокафяво при гледане под ъгъл. Това означава по-висок контраст. Реалният (измереният) контраст на монитора достига 700:1, което е много висока стойност за IPS панел.
» „Отмества навън“ координатите на червения, зеления и синия цвят в цветовия локус. Оттам и широкото цветово пространство на монитора – 91% NTSC и 95% AdobeRGB.
» Дава реално нищожно изменение на цветовия тон и цветовата наситеност под ъгъл. Последното е свръхважен параметър, защото по спецификация ъглите на видимост се мерят само на база изменение на контраста, т.е. зависимостта на цветовия тон и наситеност от ъгъла, под който се наблюдава, не може да се оцени от спецификацията. Малките реални вертикални ъгли на видимост при много модели превръщат дори масовата опция портретен режим в чисто механична екстра без практическо приложение.

Тези три предимства са задължителни за всяко професионално дисплей приложение. Именно заради третото предимство с NEC2690WUXi е възможно да се изгради видеостена с конфигурация до 5×5 монитора в случай, че 26 инча са малко. Това става с функцията TileMatrix. Мониторът има кадрова памет и сам заделя порция от изображението, съответстваща на позицията му в стената. Компенсацията на дебелината на рамките става с функцията TileComp.

Времето за реакция е критичен параметър за видеоприложение. В предишните два броя обяснихме, че то зависи драстично от яркостта на началния и крайния цвят, между които се прави преходът. Тази зависимост е много различна за различните LCD технологии. Например за VA (Vertical Alignment) панели, ако времето за реакция бяло-черно е, да речем, 12 ms, то при преход бяло-светлосиво може да бъде 50–70 ms. За видеомонтаж преходът черно-бяло-черно е безсмислен. Смислен е преходът между междинните градации. Той се ускорява с управление с пренапрежение, при което горните 50–70 ms могат да се сведат до 13–8 ms.

Нека сега помислим, че цветът на всеки пиксел има 3 компонента – червен, зелен и син. За времето на един цветен преход на даден пиксел времето за реакция на всеки от трите компонента в рамките на този един пиксел е различно (защото всеки компонент прави свой преход) и отново зависи от технологията на LCD панела. Измежду всички LCD технологии при IPS панелите тази зависимост е най-слаба. Времето за реакция почти не зависи от яркостта на началното и крайното ниво. Следователно, от гледна точка на време за реакция, най-добрата комбинация е IPS панел и управление с пренапрежение. Точно това е NEC 2690WUXi – 16 ms черно-бяло-черно (офис работа) и 7 ms между междинните градации, т.е. реално при видео. Напълно достатъчно дори за NTSC видео с 33,4 ms кадър.

Макар и не толкова критично, колкото в предпечата, във видеоредактирането цветовете трябва да се показват коректно. Мониторът за видео трябва да има възможност за точна настройка на цветовата температура на 6500 K и да поддържа тази стойност неизменна във времето. При NEC LCD2690WUXi цветовата температура се избира от 3300 K до 9600 K през стъпка 100 K. Второто изискване е по-сложно. Знаем, че човешкото възприятие за цвят зависи от яркостта и спектъра на източника на светлина. В менюто на NEC LCD2690WUXi може да зададете стойност на яркостта не в проценти, а в реална единица за яркост cd/m2. Ако зададете например 80 cd/m2, мониторът ще поддържа 80 cd/m2 неизменно във времето. Това се постига чрез датчик зад панела, който мери яркостта на лампата, и електронна схема, която компенсира измененията. Това обаче не е достатъчно. В зависимост от околната температура и процеса на стареене на CCFL лампата и електронните компоненти на монитора може да се получи изменение на спектъра на излъчваната от монитора бяла светлина при неизменна яркост. Тук действа втората опция в менюто – AutoColor. Тя динамично следи съотношението между трите цвята – RGB и компенсира евентуално изменение на спектъра чрез динамично изменение на усилването на трите видеоканала. Естествено, най-добрият избор е едновременно активиране и на опцията за стабилна яркост, и на AutoColor. Това NEC нарича X-Light Pro. Тя е особено полезна, когато обстановката в студиото се „сгорещи“. Когато пък решите да правите цветови корекции на видеоматериала, NEC LCD2690WUXi ще предложи висока степен на вярност на цветовете благодарение на професионалните си хардуерни цветови настройки и палитрата с 68 млрд. вътрешни цвята
(12-битови таблици на съответствие).

Знаем, че ергономията изисква яркост 80–120 cd/m2 на монитора в нормални офис условия. NEC LCD2690WUXi идва с много голяма фабрична яркост – 400 cd/m2, т.е. около 3 пъти над използваните стойности. Последните модели CRT монитори са с яркост 120–150 cd/m2, т.е. без яркостен запас, който да компенсира стареенето. За разлика от LCD мониторите, стареенето при CRT означава и загуба на фокус, а често и на сходимост. Последните две са много вредни за очите. Средната работа в едно студио за постпродукция често е над 12–16 часа в денонощие. При поносимо запазване на параметрите CRT монитор би оцелял 12–18 месеца. Високата яркост на NEC 2690WUXi, в съчетание с функцията X-Light Pro, гарантира дълъг живот на монитора при едновременно запазване на оптичните и ергономичните му качества. Това значи ниска тотална цена на притежание.

Съвсем в крак с времето, NEC LCD2690WUXi има HDCP поддръжка и в комбинация с HDCP графична платка и HDCP софтуер е готов за гледане на Full HDTV (1080p) съдържание. Ако обаче ще се прави професионален Full HDTV (1080p) видеомонтаж, най-добре е да се използват MULTEOS моделите на NEC. Те имат сходни функции с LCD2690WUXi, но при размер 40 инча и 46 инча.

И за капак – NEC LCD2690WUXi си има още ред „дребни“ и полезни екстри. CableComp – компенсира и „поправя“ сигнала при голяма дължина на видеокабелите – полезно при обичайната плетеница от жици в студиото. Притежава и опция за автоматично включване и изключване в зададен час за всеки ден от седмицата и изключване, ако околната светлина падне под определена яркост. И още –
опция за автоматично регулиране на яркостта според средната яркост на съдържанието на изображението – полезно, ако мониторът се ползва за офис дейност. Така белите страници стават по-тъмни, за да се щадят очите. Да не забравим мрежовото управление, контрол и самодиагностика в случай на дефект чрез софтуера NaviSet Administrator, ергономичния дизайн с 15 cm ход по височина на екрана и… променлива яркост и цвят на индикаторния светодиод. Вече не се налага, когато гледате филм нощем и ви дразни светенето му, да му лепите дъвки. :)

През последната година моделите от 90-а серия на NEC се доказаха като отличен избор за критична работа с цветове. Причините са IPS LCD панели, пълен набор професионални хардуерни цветови настройки, 12-битови таблици на съответствие, цифрова компенсация на яркостната и цветовата нееднородност. И много, много важно – управление с пренапрежение, за да не отблъскват потребителите с големи стойности на времената за реакция.

LCD2690WUXi обаче е класа отгоре. Три месеца след появата на първите инженерни мостри самите маркетингови специалисти на NEC Display Solutions продължават да мерят и да се изумяват от измереното (не на теория, а измерено) огромно цветово пространство и измерената изключително ниска яркостна и цветова нееднородност на LCD2690WUXi (ΔE<1,14, считано за всички точки на екрана). За няма и два месеца, откакто е реално на пазара, NEC2690WUXi започна да заграбва награди в категория „Монитор“ на всяко изложение, където се появи. Две от впечатляващите са Best of Show Award  2007 на MacWorld и FOSE 2007 (най-голямото събиране в САЩ, където държавната администрация търси за себе си най-добрите ИТ продукти). След класиката NEC SpectraView Reference със светодиодна подсветка за над 4000 евро, LCD2690WUXi е твърдо най-добрият LCD монитор, който NEC са произвеждали въобще, и то на цена в България около 1360 евро с ДДС.

Причината е изненадващо успешният LCD панел. Тези 95% AdobeRGB са много впечатляващи на живо. Само с тях обаче LCD2690WUXi щеше да си остане страхотен монитор за фото и предпечат. Ето защо инженерите на NEC направиха умна крачка. Създадоха не просто продукт с нови параметри, а за ново приложение. Към всичко добро от серия 90 добавиха широкото цветово пространство, големия размер, високата разделителна способност на широк формат, огромната яркост и X-Light Pro. По наше скромно мнение тази невиждана досега комбинация определя NEC LCD2690WUXi като най-добрия LCD монитор за видеоредактиране в света в момента.

Ако все пак някой иска да комбинира видеото с възможно най-професионалното управление на цветове, решението е отново LCD2690WUXi във версия SpectraView 2690WUXi.

Бисер Василев

Годината е 1983-та. В свободното от изпълнение на бойните си задачи време двама приятели, членове на елитно военно подразделение, разпалено обсъждат какво им липсва, за да бъдат бойните им облекла и раници по-функционални и ергономични. Няколко години по-късно, след като напускат армията, решават да се впуснат в ново предизвикателство – да отстранят всички недостатъци на екипировката си, открити по време на бойните действия, като създадат собствена фирма за производство на военни принадлежности. Наричат я KATA.

Днес компанията предлага на пазара широка гама продукти – защитни облекла, бойни бронирани жилетки, функционални армейски жилетки, кобури, армейски раници, комбинирани системи за съхраняване и транспорт на тежко оборудване, леки и функционални системи за транспорт и съхранение на чувствителна техника, чанти, калъфи и раници за фото- и видеокамери и аксесоари, модулни системи, чанти, калъфи и куфари за транспорт и укриване на малки оръжия. От 2005 г. KАТА е член на Vitec Group, а производството ù е базирано изцяло в Йерусалим, Израел.

Какво отличава фотографските раници и чанти на KATA от тези на другите производители. Всъщност аз бих попитала какво не ги отличава. А дали съм права, ще прецените сами. Да видим.

Като начало – подходът при създаването на който и да е от продуктите на компанията е коренно противоположен на този на конкурентите ù – всичко започва от един празен бял лист, т.е. всеки продукт се конструира изцяло наново, а не се доразвива на базата на предишни модели чрез малки подобрения или дизайнерски промени. Изключително ценна е философията при създаването на нов продукт. Да вземем за пример фотографската раница. Всеки ще се съгласи, че не е достатъчно само вътрешното разпределение на пространството или това колко оборудване събира тя. Много важно е тя да бъде лека, ергономична и удобна за носене, особено ако техниката е с голямо тегло. Водени от тази идея, дизайнерите на KATA проектират всички продукти така, че да пасват максимално на човешкото тяло и комфортно да прилепват към него. И не само това. Те трябва да са многофункционални, модулни и да разпределят равномерно тежестта на товара по цялото тяло.

Здравината и сигурността – другият водещ фактор, който е от изключителна важност за всички продукти, произвеждани от компанията. Те са направени от най-висококачествени материали, отговарящи на военните стандарти и изисквания, и са създадени да издържат на тежки условия и интензивна експлоатация. Доказателството – KATA разработва и произвежда екипировка за специалните части в целия свят, както и всички калъфи за стативите на световноизвестния лидер Manfrotto. Синтетични, балистични и композитни материали, устойчиви текстили, метал и пенополимери – това са малка част от материалите, гарантиращи здравината и устойчивостта на продуктите на компанията във всякакви условия и ситуации. Ето защо KATA дава 5 години световна гаранция на продуктите си.

Както вече споменах, продължителните проучвания и разработки са посветени изцяло на удобството на потребителя и са довели до уникални решения. Резултат от този дългогодишен опит са редица изобретения с различни приложения, които са патентовани или са в процес на патентоване в цял свят.

Накрая държа да ви покажа няколко детайла от фотографските чанти и раници на KATA, които демонстрират прецизното изпипване на всички продукти на компанията – от конструкцията им и използваните материали до най-дребните на пръв поглед елементи. Или по друг начин казано – доказателството, че при разработката и производството им действително на първо място е поставен човекът.

Най-напред ще спра вниманието ви на уникалната технология Thermo Shield Technology (TST). Външната повърхност (1) на TST системата е пресована при висока температура под формата на ребра (патентовано). Произведена е от изключително здравия материал Super Nylon, отговарящ на военните стандарти, с висока степен на водо-, прахо- и износоустойчивост (2). Надеждната защита от климатичните условия – студ, горещина и влага, се осигурява от PE+EVA щит (3). Вътрешният уплътнителен слой (4) е произведен от специален пенест материал, характеризиращ се с мека повърхност с гъвкави и еластични свойства. Той омекотява при удар и намалява вибрациите и статичното електричество. Подплатата (5) във вътрешността на чантата или раницата е направена от уникалния материал, създаден от KATA, наречен Yelloop. Той предпазва от надраскване и наелектризиране, а чрез системата Modi-Vers към подплатата, изработена от него, могат да се поставят разделители, позволяващи по-добро организиране на вътрешността на раницата или чантата съобразно техниката, която ще се носи в нея.

Ergonomic Photo System е модулна система, позволяваща закрепването на три чанти една към друга. Към всяка раница за фотографи или видеооператори е предвиден джоб за статив, а на презрамките ù са сложени специални D пръстени, на които може да се закачва фотоапаратът, за да не пада тежестта му върху врата на снимащия.

Ремъците на чантите (два от тях са патентовани) са със специална структура, предотвратяваща свличането им от рамото, като същевременно са оформени ергономично така, че да не притискат врата. Халките, за които те се закачат, са изработени от лек, но изключително здрав материал, а елементите им са разположени под ъгъл за възможно най-удобното лягане на ремъка на рамото.

По-големите чанти за фотографско и видеооборудване имат патентовани самозакрепващи се дръжки с ергономична форма, изработени от термополимер. Те се захващат една за друга само чрез притискането им една към друга. Също за голямо и тежко оборудване е предвидена и количка, която е съвместима с почти всички раници и чанти на KATA. Тя има двойни колела, които се разпъват настрани, като по този начин увеличават стабилността на количката.

Произведена от висококачествен термополимер, уникалната система, наречена Toblerone, поема ударите и по-големите сътресения, като същевременно предпазва от издраскване, кал, вода и т.н. Ъглите на чантите са едни от най-уязвимите места, поради което те са специално подсилени и защитени срещу износване и късане.

В много от продуктите на KATA е включен и двулицев предпазен калъф. Черната му страна предпазва от дъжд и сняг, а сребърната – от прегряване.

И още нещо – размерите на по-голямата част от фотографските чанти, раници и куфари са съобразени с изискванията за размер на ръчния багаж в самолетите.

В случай, че сте зашеметени от многообразието, което предлага KATA и се чудите кой продукт е най-подходящ за вашето оборудване, посетете сайта на компанията. Там под формата на конфигуратор може да се срещнете с виртуалния си „помощник“, на който само трябва да кажете кой модел фотоапарат притежавате. Той моментално ви изважда огромен списък с най-подходящите варианти, като взима предвид и обективите, които притежавате и дали ще носите със себе си и ноутбук например.

Налагало ли ви се е да снимате у дома или в примитивни условия? А използвали ли сте за фон лист хартия, захванат с щипка или парче картон, облегнато на бутилка? А за подсветка да сте „прибягвали до услугите“ на любимото огледалце на мама или на баба? А чудили ли сте се как да закрепите яйцето вертикално и как всъщност го правят професионалистите, изкарващи си с хляба с това? Е, тук ще се опитаме да ви дадем отговор на последния въпрос, като ви представим швейцарската компания FOBA – лидер в производството на студийни аксесоари и системи. „Старото“ поколение фотографи добре познават продуктите ù, но за „цифровата“ генерация тя е почти непозната. И за да не бъдем голословни, ви предлагаме няколко примера, снимани от световни майстори на камерата, които са използвали оборудване на FOBA.

Компанията разработва и произвежда студийно фотографско оборудване и фотографски аксесоари от 68 години. Благодарение на съвместната работа с фотографи от цял свят тя винаги е предлагала революционни нововъведения. Продуктите ù са създадени така, че всеки един от тях (независимо от коя продуктова линия) може да се използва както индивидуално, така и в комбинация с останалите. Това дава възможност на фотографите да надграждат студиото си непрекъснато, без да понасят финансови загуби от несъвместимо оборудване. И всичко това е произведено с легендарната прецизност, която се очаква от всеки един швейцарски продукт.

Стабилната основа на студиото

Скоро след пускането им на пазара студийните стативи FOBA стават стандарт в тази област. Оттогава компанията е направила няколко нововъведения на продуктите, така че да отговарят на най-високите технологични изисквания и да задоволяват нуждите и на съвременната цифрова фотография. Тези стативи гарантират изключителна стабилност и липса на вибрации при работа дори и с най-тежките камери. Могат да се нагласяват и фиксират в избраното положение с лекота, при това безшумно. Предлагат се три различни класа за различните нужди. Шестстенните профили (нововъведение на фирмата), от които са конструирани, са не само елегантни, но осигуряват стабилност и елиминират усукването и въртенето на елементите. Новият моторизиран статив е създаден за места, където камерата не може да бъде достигната лесно – стативът може да бъде командван чрез дистанционно управление, дори и условията да не позволяват присъствие в същото помещение.

Главите за камери – прецизност и качество от Швейцария

Част от голямата гама продукти на FOBA са главите за камери. Tilting Heads са създадени за най-тежките камери до формат 8х10 инча и дават възможност за прецизно позициониране и фиксиране. Изключително елегантната и много здрава Superball е подходяща за всички видове камери и е най-популярната глава на фирмата. По-малката – Mini Superball – е перфектната глава за работа извън студио с малко- и средноформатни камери. М линията на Superball, създадена специално за 35 mm огледално-рефлексни и средноформатни камери, гарантира на фотографа стабилност и удобство при работа, съчетани с минимално тегло.

FOBA маса

През 1966 г. FOBA за първи път показва на света светлинната маса, която във фотографските среди получава нарицателното название, използвано и до днес – FOBA маса. Идеята за създаването ù е да се снимат премети без сенки, което спестява значително време и средства за ретуш. Независимо че много производители копират този продукт, FOBA масите са недостижими по отношение на качество и възможности, които предлагат на фотографите. Акрилният им плот е с матово покритие, което позволява равномерна осветеност и не променя цветовата характеристика на светлината. За светлинните маси FOBA е създала и предлага набор от 14 цвята пластични (част от тях са и полупрозрачни) фонове с матова и гланцова повърхност. FOBA масите са съвместими със системата Combitube.

1001 възможности с Combitube системата на FOBA

Тази уникална система за първи път е показана през 1959 г. и оттогава се е доказала в практиката като безценен помощник на хиляди фотографи по света в най-различни ситуации. Съставена е от 6 елемента, основният от които е алуминиева тръба с диаметър 25 mm и четири различни дължини, завършваща от двете страни със стоманени накрайници, осигуряващи стабилна връзка между отделните компоненти. Combitube е една наистина удивителна система, направена изключително семпло и логично. Колкото повече фотографът я използва, толкова повече се убеждава в безкрайността на приложенията, които тя намира, а лимитът е само неговото съзнание.

Релсова система за таванно окачване на осветление

Захранващи кабели, удължители, генератори, осветителни тела, стативи – те не само пречат на работата на фотографа, но създават у клиентите усещане за хаос и безредие, което е отблъскващо. Решението на този проблем е системата на FOBA за таванно окачване, подходяща за студиа с всякакъв размер. Готовите комплекти са с размери от 12, 16 и 24 m2 и са снабдени с всички необходими аксесоари за нормална работа в студио; към тях можете да добавяте непрекъснато нови компоненти. Системата се инсталира много лесно и не е необходимо дълго и сложно планиране за бъдещото ù надграждане.

Оборудването на FOBA позволява да развихрите фантазията си и с лекота да заснемете удивителни кадри

Нуждата от качествено сканиране на оригинали едва ли ще изчезне скоро. Дори и мощното настъпление на цифровата фотография, въпреки отдавна доказаните ù преимущества пред аналоговата, не може да възпрепятства този процес. Причините са както тривиални, така и прагматични. Няма офис, в който скенерът да е излишен – редовно има купчина хартиени документи, които трябва да се изпратят в цифров вид по електронната поща например. Почти всеки, занимавал се с фотография, има сериозна „колекция“ от негативи или диапозитиви, които е добре да бъдат цифровизирани, да не говорим за професионалните фотографи, чийто дългогодишен труд е изцяло в ръцете на времето… За офис работа често се прибягва до закупуването на многофункционални устройства, които обикновено обединяват принтер, скенер и копир, в някои случаи и факс апарат. Това е добро, евтино решение, почти напълно задоволяващо нуждите на стандартния офис. Да не забравяме обаче, че колкото дадено устройство е по-специализирано, толкова е по-висококачествено от тези, които обединяват няколко в едно.

Що се отнася до запалените фотоентусиасти, сканиращи филмите си, най-подходящи са специализираните филмови или универсалните настолни плоски CCD скенери, които освен непрозрачни оригинали, имат възможност да сканират и негативи и диапозитиви. Разбира се, на пазара се предлагат и CIS скенери с допълнителни приставки за прозрачни оригинали, но поради спецификата на самата технология изображенията, сканирани с тях, не са толкова качествени като тези от CCD скенерите. Поради по-ниската им цена обаче те са често предпочитани, което според мен е доста необмислен ход, водещ до неоснователен компромис с качеството.

Тема на тази статия не е разглеждането на разликите между CIS и CCD технологиите, нито пък основните технически характеристики и конструктивни елементи на двата типа скенери. Моделът, който ще ви представя, е един от най-добрите в този клас и може да постави основата, върху която всички вие може да стъпите при избора на скенер. Разбира се, от горе на долу според финансовите ви възможности, защото притежава отлични характеристики и съответно на това – по-висока цена.

Тук решихме да ви представим Epson Perfection V750 Pro – плосък настолен скенер от високия клас, притежаващ модерни конструктивни решения и отлични работни характеристики. Имайки предвид читателската аудитория на списанието, при теста ще наблегна на сканирането на филми – негативи и диапозитиви с различен формат. Ясно е, че ако той се справи добре с тази задача, за него сканирането на обикновени документи ще е като „детска играчка“.

Последните модели на Epson в този клас всъщност са два – Perfection V700 Photo и V750 Pro. Основната разлика между двата е, че във V750 Pro се използват по-висококачествени просветлени обективи с по-висока разделителна способност и огледало с по-висок коефициент на отражение. Другото е съпровождащият софтуер, но за това ще стане дума по-късно. И двата имат стъкло със специално покритие (Anti-reflection Coating), предотвратяващо появата на бликове и ореол в изображенията. Тук държа да направя уточнението, че въпреки изключително високото качество на сканиране, V750 Pro не може да се сравнява със скъпите професионални барабанни скенери, въпреки че е предназначен и за професионалните фотографи. Това са различен клас устройства, чието сравнение би било некоректно, защото са доста различни и като възможности, и като цена.

Може би най-важната конструктивна особеност на V750 Pro е наличието на система от два обектива, благодарение на която скенерът може да работи в два режима. В първия използва обектив с висока разделителна способност (High Resolution Lens), който фокусира непосредствено на повърхността над стъклото и може да сканира прозрачни и непрозрачни оригинали с широчина 216 mm с разделителна способност 4800 dpi. Във втория режим се задейства по-дългофокусният обектив със свръхвисока разделителна способност (Super Resolution Lens), фокусиран на повърхността на филмите, закрепени в специалните рамки. С него е възможно сканирането само на прозрачни оригинали с максимална широчина 15 cm с разделителна способност до 6400 dpi. Изборът на обектив става през интерфейса на драйверите – при задаване на Film (with Film Holder) се задейства по-дългофокусният обектив, а при избор на Film (with Film Area Guide) – нормалният.

Пълният кадър

Вляво – цял кадър, сканиран от диапозитив 6х7 с 3200 dpi и 48-битова дълбочина на цвета, със средна степен на изостряне; 100% отсечка от изображението, сканирано с High Resolution Lens, вдясно – със Super Resolution Lens

Интересна е възможността за по-фино „фокусиране“ чрез различното позициониране на филма във фокусната дълбочина с помощта на специалните регулировъчни елементи за височината на разположение на рамките с филми. Те представляват щифтове, всеки един от които може да се разположи по два различни начина или да се махне изобщо. Стъпката на регулиране е 0,5 mm, а сумарното възможно преместване е 1,5 mm. Как и доколко влияе това преместване върху крайното изображение, може да видите на илюстрацията.

С помощта на специални щифтове височината на разположение на филма може да се регулира на три степени през 0,5 mm или общо 1,5 mm

Пълен кадър

Резултати от сканирането при различно отдалечаване на филма от стъклото, което се регулира със специалните щифтове на рамките

От изключителна важност за качеството на сканиране е оптическата плътност (или динамичният диапазон), която притежава скенерът. От тази величина зависи възпроизвеждането на плавните цветови преходи и наличието на детайли в най-светлите и най-тъмните области от оригинала. Динамичният диапазон на по-евтините модели е доста скромен и затова често не се споменава в техническите им спецификации. В скенерите от средния клас той рядко надвишава D 3.0, а повечето специализирани филмови скенери са с оптическа плътност между D 3.2 и D 3.8. Е, динамичният диапазон на Epson Perfection V750 Pro е D 4.0! Това едва ли има нужда от коментар! Резултатите от тази негова възможност ще видите по-късно в теста.

В комплекта на V750 Pro са включени 4 рамки за филми и 1 ограничител за прозрачни оригинали:

» За 35 mm филм, разрязан на 4 ленти с по 6 кадъра.
» За 12 кадъра (35 mm), поставени в рамки.
» За средноформатен филм, разрязан на две.
» За два филмови кадъра с размер 4х5 инча.
» Ограничител за прозрачни оригинали с размер 8х10 инча.
Всички рамки имат регулировъчни щифтове, като в комплекта са включени още 5 резервни.

Софтуерът, съпровождащ Perfection V750 Pro, е доста „богат“ – уверете се сами:

» Два компактдиска (за различни езици), съдържащи драйвери, ръководство за употреба, програмите Epson Scan, Epson Creativity Suite и ABBYY Fine Reader 6 Sprint Plus.
» Три компактдиска (за различни езици) с небезизвестния графичен редактор Adobe Photoshop Elements 3.0.
» Компактдиск с професионалната програма за сканиране Silver Fast AI 6.
» Професионален пакет за калибриране Monaco EZcolor.

Целта на целия този внушителен набор от програми е всички възможности на скенера да могат да се използват максимално гъвкаво. Повечето настройки са достъпни през интерфейса на фирмения драйвер Epson Scan, който може да работи в три режима:

» Напълно автоматичен (Full Auto Mode), в който могат да се задават само разделителната способност, видът на оригинала и да се включат или изключат системата за отстраняване на прашинки и драскотини (Dust Removal) и за възстановяване на избелелите с времето цветове (Color Restoration).
» Обикновен режим (Home Mode), в който е достъпен разширен списък за вида на оригинала (снимка, диапозитив, цветен или черно-бял негатив, отпечатък от вестник или списание и т.н.), разделителната способност на сканиране на изображението в зависимост от бъдещото му използване (Screen/Web, Print и Other), регулиране на яркостта на лампата, възстановяване на цветовете, функция за премахване на моарето, което се получава при сканиране на растерни отпечатъци от печатарска машина и използване на технологията Digital ICE Technology.
» Професионален режим (Professional Mode), който разполага с пълен набор от настройки, включително корекция на експозицията, хистограми, криви, корекции на сивия баланс, цветовия тон и т.н. Не забравяйте, че правилният начин на сканиране е всички градационни и цветови корекции по изображението да се задават предварително, преди самото сканиране, а не да се правят след това в някоя от графичните програми. Защото изгубената информация не може да се възстанови.

Няколко думи и за пакета за калибриране Monaco EZcolor. Освен софтуера, в комплекта са включени и две стандартизирани цветни скали IT 8 – прозрачна и непрозрачна, с помощта на които могат да се създадат два цветови профила. Преди сканиране те се избират от драйверите в зависимост от вида на оригинала. Запомнете, че калибрирането е задължително условие за получаване на максимално добри резултати. Това важи за всички периферни устройства.

Digital ICE Technology е технология, която заслужава внимание. Разработена е от американската фирма Applied Science Fiction, а принципът ù на работа е оригинален и прост. Скенерът „обхожда“ филма с инфрачервен лъч под определен ъгъл така, че лъчът да проникне непосредствено в емулсионния слой. Там, където открие дефекти, той се разсейва, а получените данни се записват в паметта във вид на D канал (канал на дефектите) под формата на маска. В хода на нормалното сканиране тази маска се прибавя към основното изображение, а дефектите се заменят с интерполирани данни – удивително проста, същевременно много ефикасна система. За съжаление тя не функционира с черно-бели филми и други прозрачни оригинали, в емулсията на които се съдържа сребро, непропускащо инфрачервените лъчи. Според фирмената спецификация Digital ICE не може да се използва и при филми Kodachrome.

И така, стигнахме до теста и резултатите от него. Както споменах и в началото, основно тествах сканирането на различни видове филми – негативни и диапозитивни, черно-бели и цветни, с различни размери на кадъра, защото, имайки предвид професионалната му насоченост, това е едно от основните предназначения на V750 Pro. За целта използвах стандартния софтуер за сканиране Epson Scan в режим Professional Mode, по-висококачествения обектив Super Resolution Lens, избрах 48-битова дълбочина на цвета, а изображенията записвах в TIFF формат.

Първото, което реших да тествам, е сканирането на 35 mm филми, защото те са и най-масово използваните и най-широко разпространените. Един кадър 24х36 mm, сканиран с 3200 dpi, 48-битова дълбочина на цвета и в TIFF формат, е 77,5 Мбайта. На V750 Pro му бяха необходими 53 s за това, а крайното изображение е с размери 25,5х38 cm при 300 ppi. Разбира се, тази скорост важи само ако не се прилагат никакви функции за коригиране на изображението, достъпни от софтуера на скенера. Всяка допълнителна корекция от рода на изостряне, възстановяване на избелелите с времето цветове и т.н. води до не чак толкова значително намаляване на скоростта. Значителна промяна се получава при сканиране с използване на технологията Digital ICE. Тя може да работи в два режима – „Скорост“ (Digital ICE Lite Technology – Speed) и „Качество“ (Digital ICE Technology – Quality). В първия скенерът работи почти 3 пъти по-бързо от втория, но пък не чак толкова качествено. Често се случва режим Speed да „се престарае“ и да отстрани мними дефекти – фини елементи от снимката, които възприема като дефект. Затова, решите ли да използвате Digital ICE, въоръжете се с търпение и работете в режим „Качество“. Разликата в скоростта наистина е голяма, но пък съответства на разликата в качеството. И така, един 35 mm кадър, сканиран с Digital ICE Lite Technology – Speed при 3200 dpi и 48-битова дълбочина на цвета, е готов за около 3 min, а при изполване на режим Quality – за около 8 min.

Намаляване на зърното с функцията Grain Reduction

Тук е мястото да споделя личното си впечатление от използването на двете функции за отстраняване на прашинки и механични дефекти – Dust Removal и Digital ICE. Както ще видите и на посочените примери, Dust Removal като че ли не е най-силната страна на V750 Pro при сканиране на филм. Освен че част от дребните дефекти не се премахват изобщо, прилагането на средна и висока степен на „почистване“ води до появата на странни артефакти, обикновено на места с по-голям контраст. При сканирането от хартия резултатите са далеч по-добри и е удачно да се използва. С филм Digital ICE определено се справя по-добре с тази задача, но пък с хартия висококачественият режим невинаги работи коректно. Лично аз не успях да открия някаква закономерност в това кой метод кога е по-подходящ за използване. Явно за всеки конкретен случай ефектът от прилагането им е различен. Независимо дали двата метода за премахване на механични повреди и прашинки ще се използват, или не, в зависимост от степента на издраскване и замърсяване на оригинала в повечето случаи се налага и допълнителен ретуш във Photoshop или друга програма за обработка на изображения.

Пълен кадър

Премахване на прашинки и дефекти с Dust Removal

Пълен кадър

Премахване на прашинки и дефекти с Digital ICE Technology

И няколко думи за изострянето (Unsharp Mask), което предлага софтуерът Epson Scan. То може да се прави в 3 степени – ниска (Low), средна (Medium) и висока (High). След проведените тестове и обстойно анализиране на снимките, стигнах до извода, че при сканиране на филм оптималният вариант е да се прилага ниска степен на изостряне, а след това кадърът допълнително да се дообработи във Photoshop, защото там това може да се направи далеч по-прецизно и да се предотвратява появата на артефакти. При сканиране на хартиен оригинал изострянето работи отлично, за което може да се уверите и от примерните илюстрации.

Вляво – целият кадър 24х36 mm, сканиран с 3200 dpi и 48-битова дълбочина на цвета. Крайният размер на изображението е около 38х25 cm при 300 ppi. Вдясно – отсечки 100% –  прилагане на изостряне в Epson Scan

Следващият тест – сканиране на негативни и диапозитивни филми 6х6. Както се казва, „голямото си е голямо“, и разликата в качеството на изображение, сканирано от 35 mm и от 6х6, е доста голяма. За това може да се уверите и от публикуваните примери. Времето, за което V750 Pro сканира един кадър 6х6 при 3200 dpi, 48-битова дълбочина на цвета и без прилагане на корекции, е 1 min и 50 s. При включване на функцията Unsharp Mask с най-висока степен на изостряне то нараства на 2 min и 30 s, а ако към това добавим и функцията за премахване на прашинките Dust Removal, то същият този кадър се сканира за 3 min и 50 s. Използването на Digital ICE, както вече споменах, увеличава това време още повече – на 6 min в режим Speed и 19 min – в Quality. Големината на TIFF файла при сканиране с 3200 dpi и 48 бита e около 275 Мбайта, а с 2400 dpi при същите условия – около 162 Мбайта.

Perfection V750 Pro се справя отлично със сканирането на черно-бели негативи. Снимката е сканирана от негатив 6х6 с 3200 dpi и 48-битова дълбочина на цвета. Допълнително е приложено леко изостряне във Photoshop

Не се сдържах да не тествам сканирането на диапозитив 6х7, заснет с професионална средноформатна камера Sinar. Признавам, много съм впечатлена от резултата! Наистина диапозитивът е с изключително високо качество, но не очаквах настолен плосък скенер, който на всичкото отгоре не е специализиран само за филми, да успее да пресъздаде толкова много фини детайли, плавни преходи и богато многообразие от цветове. Умишлено избрах снимка, съдържаща много цветове (включително и т.нар. запомнящи се), неутрални тонове и метални предмети, които на местата на отраженията имат силна контрастна разлика. Как се справи Perfection V750 Pro, може да се уверите сами. Да не забравяме, че при сканирането с 3200 dpi крайното изображение е с размери около 59х74 cm при 300 ppi или 79х98 cm при 225 ppi – минималното изискване за офсетов печат! Диапозитивът се сканира за 3 min и 20 s, без прилагане на корекции, като обемът на TIFF файла стана около 382 Мбайта (с 48-битова дълбочина).

Пълният кадър

Илюстрация на възможностите на Epson Perfection V750 Pro. Изображението е сканирано с разделителна способност 3200 dpi с 48-битова дълбочина на цвета, от диапозитив 6х7, заснет с професионален фотоапарат Sinar. Всички отсечки са 100% и са подбрани така, че да се види как скенерът се справя с възпроизвеждането на цветовете и неутралните тонове, тоналните преходи, резките контрастни разлики, светлите и тъмните тонове. Лекото изостряне е приложено във Photoshop.

Силно впечатлена от детайлността и тоналното многообразие, които V750 Pro успява да предаде, реших накрая да пробвам как се справя със сканирането на непрозрачни оригинали. Не избрах обикновена снимка, нито пък отпечатък от печатарска машина, а… банкнота. Не за друго, а защото тя съдържа микрощрихови изображения, които са изключително подходящи за провеждането на подобен тест, доказващ качествата на скенера. По обясними причини публикувам само отсечки 100% от банкнотата, не и целия кадър. Отново сканирах на 3200 dpi с 48-битова дълбочина на цвета и без предварителни корекции. Интересен резултат получих след включването на Digital ICE. И в Speed, и в Quality режим не получих нищо повече от размазано до неузнаваемост изображение. И това е разбираемо – технологията възприема микрощрихите като дефекти и се стреми да ги отстрани.

Отсечка 100% от сканирана с 3200 dpi и 48 бита банкнота. От горе на долу – без изостряне, с минимална степен на изостряне (Low), със средна степен (Medium) и с висока (High)

Тук може да видите и как V750 Pro се справи със сканирането на над 70-годишна снимка. Ето един случай, в който прилагането на който и да е от двата метода за почистване на прашинки и механични дефекти не е достатъчен. В такива ситуации се налага допълнително ретуширане във Photoshop или някоя друга програма за обработване на изображения. Автоматичното тонално коригиране на снимката не беше подходящо за случая и се наложи ръчното му задаване чрез кривите в Epson Scan, но пък скенерът доста добре се справи с възстановяването на цветовете.

Оригиналният кадър, сканиран с използване на функцията Color Restoration, на 3200 dpi с 48 бита дълбочина на цвета

От ляво на дясно: отсечка 100% , без корекции; с премахване на прашинките и механичните дефекти с Dust Removal (High); с Digital ICE Lite Technology – Standard и с Digital ICE Technology – High

Смея да твърдя, че Epson Perfection V750 Pro е най-добрият настолен плосък скенер от този клас, който съм тествала до момента. Не случайно той е и носител на наградата на TIPA (Technical Image Press Association) за 2006 г. за най-добър плосък скенер. Плавните тонални преходи, наличието на разработки в светлите и тъмните области, естествените цветове, безупречното възпроизвеждане и на най-дребните детайли – всичко това го доближава максимално до специализираните настолни филмови скенери. Тук той дори има предимство – може да работи и с голямоформатни филми, както и с прозрачни оригинали с размер до 20,3х25,4 cm (8х10 инча). Скоростта му на сканиране също е отлична. Наистина, бързината му намалява при използването на технологията Digital ICE, но пък от друга страна, това спестява маса време за ретуширане на снимките в някоя от програмите за обработка на графични изображения. Не бива да забравяме, че V750 Pro все пак е универсален плосък скенер, на който можем да сканираме и непрозрачни оригинали – снимки, документи, книги и др. Доказателство за неговата универсалност е и влизащият в комплекта софтуер за автоматично разпознаване на текст ABBYY FineReader, работещ безупречно. Мощната програма за сканиране SilverFast и пакетът за калибриране Monaco ЕZcolor са допълнителни „екстри“, чието използване наистина си заслужава.

Ваня Абаджиева-Бучел

В предишната статия ви запознахме с видеостандартите и видовете камери, които се предлагат на пазара в днешно време. В настоящата втора част ще обърнем внимание на конструктивните елементи на видеокамерите, тяхното значение и кои технически характеристики трябва да се съблюдават за правилен избор при покупката.

Матрици

„Каква камера да си купя – 1CCD или 3CCD?“ Това е един от най-често задаваните въпроси, на който ще се опитаме да отговорим тук, като ви разкажем как функционират двете системи.

CCD матрицата всъщност е монохромен сензор, който сам по себе си не възприема цветове. Как тогава изображението би могло да се получи цветно? Най-естественият път е да се сложат 3 матрици и цветоотделителна система така, че потокът светлина да бъде разделен на трите основни цвята – червен, зелен и син, и всеки един компонент да бъде „изпратен“ към своята матрица. Така всеки сензор ще „носи“ информация съответно за червените, зелените и сините лъчи, а при налагането на изображението от трите ще се получи цветна картина. Именно по този начин работят камерите с 3CCD система. Предимствата ù са очевидни – това е най-естественият път за получаване на цветова информация, и то без загуба. Основен недостатък обаче е високата цена – 3 вместо един CCD сензор, допълнителна цветоотделителна система, калибриране на матриците, прецизно изготвяне на целия блок… Сами разбирате защо цената на тези видеокамери е доста по-висока от тази на камерите с една матрица.

Що се отнася до видеокамерите с един CCD сензор, то получаването на цветовете става, като пред всеки светлочувствителен елемент от матрицата е разположен цветен филтър. Най-разпространена е т.нар. Байерова решетка (RGGB система), при която зелените филтри са два пъти повече от червените и сините. В тази система всеки елемент от матрицата отговаря само за един цвят, от където логично изниква въпросът как тогава се създава пълноцветно изображение. Тук на помощ идва цветовата интерполация. Да вземем за пример един „червен“ елемент от матрицата. В него се съдържа информация само за червения компонент, но може да бъде носител и на зеления и синия. Това става чрез интерполиране на информацията от съседните „зелени“ и „сини“ елементи. В резултат се получава пълноцветна картина на една матрица – след интерполацията всеки елемент носи информация за всички цветови компоненти.

Както вече стана въпрос, при 1CCD има известна загуба на информация, защото, ако, примерно, върху „зеления“ светлочувствителен елемент попадне фотон с дължина на вълната, отговаряща на червения цвят, то той ще бъде погълнат от зеления филтър и няма да бъде регистриран от матрицата. В резултат на това в система с един сензор се губи около 3/4 от цветовата информация, която донякъде се компенсира с въпросната интерполация, но въпреки всичко този метод не е достатъчно коректен. Резултатът – при равни други условия картината, заснета с видеокамера с 1CCD, е с по-лошо цветовъзпроизвеждане и с по-малък динамичен обхват, отколкото получената с 3CCD. В частност изображението от камерата с три матрици ще има в пъти по-малко цветен шум от сниманото с камера с една матрица.

За динамичния обхват също всичко е ясно. В 3CCD видеокамера с разделителна способност 800 хил. пиксела например се падат по 800 хил. за всеки цвят. Ако матрицата е една, разпределението е следното: 400 хил. за зеления цвят и по 200 хил. за червения и синия. E, коя система тогава ще осигури по-добри цветови и яркостни характеристики на изображението, предполагаме, че може да се досетите сами.

И така отговорът на въпроса дали 3CCD видеокамерите са по-добри от 1CCD е… не. Не, защото броят на сензорите не е единственият показател, който е важен за получаването на качествено изображение. Известно е, че основен принос за това има цялата система обектив–матрица–електроника, и е твърде възможно например 1CCD камера с по-добра електроника, обектив и по-голяма матрица да даде по-качествено изображение от 3CCD. При равни други условия обаче трябва да предпочетете триматричната система.

Разделителна способност

В последните години надпреварата за „напомпването“ на колкото се може повече пиксели в цифровите фотоапарати и видеокамери започна да става все по-яростна и по-яростна. В любителските фотоапарати например разделителна способност от 10 Мпиксела вече звучи като нещо съвсем стандартно, а четирите мегапиксела се водят едва ли не отживелица. Как обаче се отразява това на качеството на изображението?

Да започнем с това, че важният параметър чувствителност на матрицата се определя от размера (площта) на пикселите – колкото те са по-големи, толкова чувствителността ù е по-висока, и обратно. Тъй като матриците са с ограничен размер, логично е, че за да се сложат повече светлочувствителни елементи, трябва да се намали тяхната големина, следователно намалява и чувствителността им. Да видим какво става при видеокамерите.

Ще вземем като пример DV видеокамера (PAL), която има размер на кадъра 720х576 пиксела. Това означава, че за постигане на оптимален резултат са необходими 720 х 576 = 414 720 пиксела, но само за система 3CCD с оптичен стабилизатор, която не се нуждае от повече пиксели, за да функционира нормално. За да се създадат приемливи условия за цветова интерполация при системите с една матрица, би трябвало да се увеличи броят на пикселите. Ако стабилизаторът е електронен, то този брой трябва да е още по-голям. Практиката показва, че за DV видеокамерите с една матрица и електронен стабилизатор оптималната разделителна способност на сензора е 1–1,3 Мпиксела. Тези, които са с 2, 3, а и напоследък 4 Мпиксела са единствено маркетингов трик, който не води до повишаване на качеството на видеофилмите.

И тук ще споменем още едно интересно свойство на многопикселните камери, които снимат в PAL режим със 720 х 576 х 4 = 1 658 880 и повече пиксела. Всяка точка от изображението съответства на един RGGB „блок“ от байеровата решетка (4 пиксела), което означава, че крайното изображение носи завършена цветова информация, почти като в 3CCD системите. Или с други думи се получава псевдотриматричност, която определено повишава цветопредаването и разделителната способност на видеокамерите от този вид. Що се отнася до ниската чувствителност, дължаща се на малките размери на светлочувствителните елементи, тя донякъде се компенсира чрез усредняване на сигнала от съседни пиксели. По този начин забележимо може да се намали нивото на яркостния шум (зърнистостта на изображението), което е еквивалентно на повишаване на чувствителността.

Така или иначе най-добрата система за снимане на видеофилми в DV формат си остава 3CCD с 400 хил. пиксела на всяка матрица.

Фокусно разстояние и светлосила на обектива

Дори и неопитните любители напоследък започнаха да обръщат внимание на основните качества на обективите на видеокамерите, разбирайки, че колкото e по-голям диапазонът на фокусното разстояние и по-висока светлосилата му, толкова по-висококачествено и сигурно е снимането. Навярно всички ползватели на камери са забелязали, че на обектива са написани цифри, например 1.8/5.1-51. За тези, които не знаят, ще обясним – 5.1-51 от нашия пример означава диапазонът на фокусното разстояние или най-общо казано степента на оптично приближение. Колкото по-малко е фокусното разстояние, толкова по-голямо е полето на видимост на камерата (по-широкоъгълен е обективът) и обратното. Всичко това обаче се отнася само за размера на матрицата на камерата, на която принадлежи обектива.

Втората цифра от нашия пример – 1.8 – обозначава светлосилата. Много хора мислят, че, колкото е по-голям обективът, толкова неговата светлосила е по-голяма. Това обаче не е така. Светлосилата на обектива не се определя от неговия диаметър, а от съотношението между диаметъра на предната леща и фокусното разстояние, което се нарича относителен отвор на обектива. Диафрагмата (блендата) е обратно пропорционална на относителния отвор.

Както вече споменахме, доколко ще бъде качествена картината, не зависи само от един параметър. Така например обектив с относителен отвор 1:1,2 не винаги ще предаде по-ясна картина с по-ниско ниво на шума от този с 1:1,8. Това зависи и от матрицата, а от качеството на работа на електрониката. Така че при избора на видеокамера светлосилата не е единственият параметър, по който трябва да се ръководим.

Широкоекранният режим

Форматът 16:9 започна да навлиза все повече и повече не само в телевизорите и проекторите, но и във видеокамерите, а напоследък – и във фотоапаратите. Тук ще обясним как се формира широкоекранно изображение в съвременните miniDV (и в повечето MPEG-2) камери.

И така, имаме формат DV с размер на кадъра 720х576 пиксела (PAL), който отговаря на нормалния режим със съотношение на страните 4:3. От него той трябва да бъде превърнат в 16:9, като за това има два начина. Първият и най-лесен се изразява в това, че изходната картина трябва да бъде „дорисувана“ до 16:9, а отгоре и отдолу да й се прибавят празни (черни) полета. Това преобразувание се нарича Letterbox, като основният му недостатък е нерационалното използване на кадъра, чиято значителна част е заета от въпросните черни полета. И друго – при обработката във видеоредактиращи програми тези области се разглеждат също като част от кадъра с всички произтичащи от това последствия.

Вторият начин е по-труден за реализация, но пък няма недостатъците на метода Letterbox. При него широкоекранната картина се „смачква“ по хоризонтала до необходимите пропорции, при което изглежда като изтеглена във вертикална посока, с изменени пропорции на предметите. При възпроизвеждането на такъв видеофилм на широкоекранен телевизор (или на стандартен 4:3, но с широкоекранен режим), той отново разтегля изображението, но по хоризонтала, така че в крайна сметка получаваме нормално широкоекранно изображение без каквито и да били геометрични изкривявания. Такова преобразуване се нарича анаморфно или, както напоследък обичат да го пишат в характеристиките на различните устройства – „реален“ или „истински“ формат 16:9.

Да видим как това се реализира на ниво матрица. Тук положението е приблизително същото – на сензор със съотношение на страните 4:3 трябва да се формира изображение 16:9. Подобни са и начините за получаването му – или чрез стесняване на „площта“ във вертикална посока, или разширяването ù в хоризонтална. Тук ще уточним, че матриците на съвременните видеокамери винаги имат „излишък“ от пиксели, който се ползва за фоторежима и/или за електронната стабилизация. И именно за сметка на този излишък е възможна реализацията на втория метод. По първия бихме получили стеснение на зрителното поле във вертикална посока и намаляване на вертикалната разделителна способност на матрицата, а по втория – разширяване на зрителното поле в хоризонтална посока при запазване на вертикалната разделителна способност.

Веднага бързаме да се уточним, че единственият правилен метод за реализация на широкоекранен режим е матрицата да бъде със съотношение на страните 16:9. За жалост обаче в любителските видеокамери това все още не се среща.

Така или иначе при избор на видеокамера предпочитание трябва да се отдаде към тези камери, които реализират режим 16:9 чрез анаморфно, или, както още се среща, „истинско“ преобразуване.

През последните години броят на моделите цифрови видеокамери значително се увеличи. При това увеличението е не само количествено, но и качествено. Освен miniDV и Digital8, се появиха и значителен брой MPEG-2 камери – записващи на DVD, флаш памет и дори на твърд диск. На хоризонта „изгря“ и най-новият стандарт HDV. Огромното разнообразие от видео-
камери има, разбира се, не само положителни, но и отрицателни страни. Сред положителните е фактът, че обикновеният потребител има възможност сред богатите продуктови палитри на производителите да избере точно това, което му е нужно, и същевременно този избор да е съобразен с финансовите му възможности. Отрицателната страна е затруднението, в което той би изпаднал, ако не е наясно с това на какво и как влияе дадена характеристика, кое е най-важното, което да съблюдава при разглеждане на стотиците модели, кои са слабите и силните страни на този или онзи видеоформат.

Тази поредица от статии е именно за начинаещите. За тях ще се опитаме да съберем на едно място най-важните неща, които трябва да се вземат предвид при покупка на видеокамера, като в подробни технически детайли няма да навлизаме.

Видеоформати

Различните MPEG-4 видеокамери и видеорежимите на цифровите фотоапарати не са предмет на разглеждане, защото от тях има още какво да се иска по отношение на качеството. Ще наблегнем на разнообразието от видеоформати, които се използват в любителските камери, и по-точно на DV и MPEG-2. Всички останали формати са производни на тях, като разликата е в разделителната способност, степента на компресия и начинът на записване.

Форматът DV е усъвършенствана разновидност на MJPEG (Motion JPEG), в който компресирането на филма става покадрово – всеки кадър от видеото (статичната картина) се компресира по JPEG алгоритъм с избрания коефициент на компресия. Усъвършенстването на DV се състои в това, че коефициентът на компресия може да се променя в границите на един кадър – сложните за компресиране области от изображението се компресират с по-малък коефициент, а по-лесните – с по-голям, при което общият коефициент на компресия за всеки кадър остава постоянен (1:5). Резултантният видеопоток е, примерно, 25 Мбита/s, а размерът на DV кадъра е фиксиран, като за PAL стандарта е 720х576 линии.

Алгоритъмът на работа на MPEG-2 и в частност DVD (DVD-Video използва именно MPEG-2 в качеството на формат за компресиране) първоначално избира т.нар. ключови (опорни) кадри (I-frames), които се компресират с JPEG компресия така, както е при MJPEG (DV). Съществуват и т.нар. предсказани (междинни) кадри (P-frames), които съдържат в себе си компресирана информация за най-близките предишен и следващ кадър, както и т.нар. интерполирани кадри с двупосочно предсказване (B-frames). При изграждането си те използват едновременно предишни и бъдещи кадри и осигуряват най-висока степен на компресия. Това е и най-важната разлика между MPEG-2 и MJPEG – компресията не е покадрова, самите кадри не са компресирани, а е компресирана информацията между настоящия и най-близко стоящите до него ключови и междинни кадри. Така се постига по-висока степен на компресия в сравнение с MJPEG (DV).

„Обратната страна на медала“ – кодирането, съответно и декодирането на MPEG-2, изисква по-големи компютърни ресурси, доколкото самият процес на кодиране е доста по-сложен от този на MJPEG. При прекодирането (например при редактиране на видео, записано в MPEG-2) качеството се влошава вследствие на разкомпресиране и последващо компресиране при въвеждането на ефекти, субтитри, преходи между кадрите и т.н. В този смисъл MPEG-2 форматът е по-неподходящ за редактиране в компютъра, а още по-неподходящ е DV. MPEG-2 осигурява сравнимо с DV качество при неколкократно по-голям коефициент на компресия само за относително статично изображение. В този случай изменението от кадър към кадър е малко и MPEG-2 компресирането работи добре. Но в динамични сцени, където преходът между кадрите е много различен, качеството на междукадровата компресия MPEG-2 може значително да отстъпва на това на покадровата DV.

И няколко думи за новия стандарт HDV, който има всички шансове да стане следващият основен видео-
формат в любителското видео. Той е още една разновидност на MPEG-2, но използва значително по-голяма разделителна способност от DV. Какво налага неговото разработване? Преди всичко това е бурното навлизане на LCD и плазмените телевизори, чиито цени намаляват едва ли не с дни, и които лека-полека ще станат достъпни за всеки потребител с не особено дебел портфейл. Между другото, както вероятно сте забелязали, в днешно време по магазините все по-трудно се намират качествени телевизори с електронно-лъчева тръба, защото най-големите и именити производители още преди време прекратиха производството им. И така изведнъж се оказа, че DV и MPEG-2 камерите все по-малко и по-малко удовлетворяват изискванията на щастливите притежатели на плазмени и LCD телевизори.

Още в самото начало пред разработчиците на HDV стандарта са стояли няколко задачи. Първата е, че трябва да увеличат значително разделителната способност на видеото в сравнение с тази на DV. Втората е била видеопотока да остане сравним с този на DV, което пък ще даде възможност да се записва HDV филм на същите MiniDV касетки без съкращаване на времето за запис. И така основните 4 фирми-разработчици на стандарта – Sony, Canon, JVC и Sharp се отказали от покадровата компресия, специфична за DV стандарта, и се спрели на междукадровата компресия MPEG-2, въпреки всичките му недостатъци. За да ги компенсират обаче, те решили да наблегнат върху повишаването на разделителната способност. Специално за този формат бил разработен протокол за предаване на MPEG-2 видеоданни по шина IEEE1294 (FireWire), след което този стандарт за предаване на видео получил окончателното си наименование MPEG-2-TS (Transport Stream).

Характерно за HDV формата е, че той включва две основни спецификации: 720p – поредова развивка и 1080i – презредова развивка. Формирането на изображението при 720p става чрез прогресивно сканиране на изображението, показващо на екрана 720 хоризонтални линии. При 1080i на екрана се изобразяват 1080 хоризонтални линии (четни и нечетни) под формата на два полукадъра. Коя от двете разновидности е по-добра, еднозначен отговор не може да се даде. 720p е известна с по-голямата стабилност на изображението, а 1080i – с по-високата разделителна способност. Факт е обаче, че фирмите, разработили HDV стандарта, са от различни страни на „барикадата“, като зад 720p категорично застава JVC (по-късно към нея се присъединява и Panasonic), а отявлен почитател на 1080i е Sony.

Така или иначе, ако рано или късно се спрете на закупуването на HDV камера, имайте предвид, че повечето LCD и плазмени телевизори работят с прогресивно (поредово) изобразяване на редовете, докато предаващите с 1080 реда са все още малко, а и доста по-скъпи.

Сега да видим кои са основните видове камери, използващи описаните видеоформати.

MiniDV и Digital8

Двата типа камери използват един и същ формат за запис на видео – DV. MiniDV записват върху специални MiniDV касетки, докато Digital8 могат да работят със старите Video8 и Hi8 касети, предназначени за аналоговите видеокамери.

Digital8 е бил създаден като преходен формат за запис – от аналогово към цифрово видео. Всички модели на времето са позволявали да се възпроизвеждат аналогови Video8 и Hi8 касети, което е трябвало да гарантира безболезнен преход на собствениците на аналогови камери към цифрови. Този преход отдавна отмина, а повод за закупуването на Digital8 видеокамера като че ли вече няма. Е, разбира се, ниската им цена може да е добро оправдание за покупка, особено, ако имате Video8 или Hi8 записи. Но имайте предвид, че новите модели Digital8 камери не поддържат Video8 или Hi8 (само по-старите имат тази възможност), а и всички нови технологии се внедряват в MiniDV. С други думи, не препоръчваме закупуването на Digital8 видеокамера, макар че ниските цени са изкушаващи.

Алгоритъм на работа на DV – преди филмът да се запише на MiniDV касетата всеки кадър се компресира в съотношение 1:5

MPEG-2 видеокамери (записващи върху DVD, HDD и флаш памет)

Основната разлика между MPEG-2 видеокамерите (с изключение на техническите им характеристики) е видът на носителя, върху който записват. Всички използват стандарта на компресия MPEG-2 и имат сходни битрейти (степени на компресия) за компресирано видео (8–9 Мбита/s). От всичко това следва, че трябва да се спрем на преимуществата и недостатъците на носителите на информация, които се използват в тези камери.

Предимството на камерите, записващи върху DVD диск с диаметър 8 cm, е, че веднага след записването на филма той може да се възпроизведе на домашния DVD плейър. Недостатъците обаче са няколко. На първо място това е малкият капацитет на DVD диска – едностранният е 1,4-Гбайтов, което е достатъчно за записване на около 20 min видеофилм с максимално високо качество. Двустранните DVD дискове едва ли ще помогнат твърде много, защото след записване на едната им страна трябва да се извадят от камерата и да се обърнат, при което отново се губи време. При използването на DVD за еднократен запис, за да се гледа филма на плейъра, е необходимо дискът да се финализира – още веднъж загуба на време. Разбира се решение на този недостатък има – използването на презаписваеми DVD дискове, които освен, че могат да се използват неколкократно, при тях финализиране не е нужно.

Що се отнася до камерите, записващи на флаш памет, те се появиха неотдавна на пазара и са главно производство на JVC. Най-голямото им предимство пред DVD моделите е големият капацитет на носителя – от 4 до 30 Гбайта. Подобно е положението и при записващите върху твърд диск – капацитетът му също е неколкократно по-голям от този на малките DVD-та. Погледнато от друга страна, записаните на флаш памет или на твърд диск филми така или иначе ще трябва да бъдат съхранени на DVD дискове – първо, за да са удобни за гледане, и второ – за да се освободи място за нови записи. Тъй че „везните“ на MPEG-2 видеокамерите се наклоняват в полза на записващите върху флаш памет или HDD главно заради по-големия капацитет на паметта.

Алгоритъм на работа на MPEG компресирането

MiniDV или MPEG-2?

За да отговорим на този въпрос, трябва да вземем под внимание два фактора. Първият – покадровата компресия DV е по-подходяща за компютърен монтаж на филмите, отколкото MPEG-2, имаща по-голяма загуба при обработката. Вторият фактор е качеството на MPEG-2 кодеците – вградените в самата камера все още отстъпват на качеството на добрите програми за обработка на видео. Или с други думи при равни условия конвертирането на DV в MPEG-2 с добър софтуер дава по-високо качество на финалния видеофилм във формат MPEG-2, отколкото би го заснела самата MPEG-2 камера.

Изхождайки от всичко, казано дотук, можем да дадем следните препоръки при избор на видеокамера:

» Ако сте решили да се занимавате сериозно с видеозаснемане, да работите с програми за монтаж на филми, да правите собствени DVD-Video дискове със сложна структура на менюто, трябва да се спрете на някой от miniDV моделите.
» Ако ще използвате видеокамерата за заснемането на любителски филмчета, без да се задълбочавате в обработването им на компютър или създаване на DVD-Video дискове, то вашият избор може да се сведе до избор между DVD, флаш или HDD камера.

Или казано с други думи – ако искате да „изцедите“ от вашия видеофилм всичко до последната капка, и сте готови да отделите за това време и сили, то форматът DV и MiniDV камерите са вашият верен избор. Ако за вас е по-важно лесното обслужване на камерата и желаете да изгубите минимално време за обработката на заснетото видео, изборът ви може да попадне на някоя от разновидностите на MPEG-2 камерите.

Фоторежим на видеокамерата

Както е добре известно, видеокамерите са създадени за заснемане на видео, а за статични снимки са направени фотоапаратите. Затова където, който и каквото ви казва, не вярвайте, че устройство All-in-one от този тип ще работи еднакво качествено в двата режима. Причините за това са няколко, като едната от тях е, че за обработката на фото- и видеоизображения алгоритмите са коренно различни. Всеки един от тях работи най-добре с това, за което е създаден, и най-добре е, като избирате видеокамера, изобщо да забравите, че тя има възможност да записва статични снимки, и обратно – фотоапаратът трябва да се избира по всякакви други характеристики, но не и по това колко дълго видео може да записва, или как свири вграденият в него плейър.

Електронен и оптичен стабилизатор

Във видеокамерите въпросът за стабилизаторите стои приблизително по същия начин, както при фотоапаратите. Тук накратко ще припомним на тези, които не знаят нищо по този въпрос, кои са основните предимства и недостатъци на двата типа стабилизация.

В оптичната стабилизация на видеокамерите участва единствено оптичната система, но не и самата матрица. Изображението се проектира върху сензора след стабилизирането и така за формиране на картината се използва цялата площ на матрицата. Това са и основните плюсове на тази стабилизация. Минусите са, че самият стабилизатор е допълнително „звено“ от оптичната система, което води до значително увеличаване на размера и теглото на самата камера, а и съдържа в себе си механически части, доста по-чувствителни на удар и използващи повече енергия. Да не забравяме, че и моделите с оптичен стабилизатор са по-скъпи от тези с електронен.

Що се отнася до електронния (среща се още с името цифров стабилизатор), той забележимо влошава качеството на картината не само при видеокамерите, но и при фотоапаратите. Част от пикселите на матрицата участват в стабилизацията, но не и във формирането на изображението (например от 800 хил. пиксела на матрицата 400 хил. участват във формирането на картината). Останалите служат за своеобразен буфер – при работа с камерата картината се „движи“ по матрицата, използвайки „буферните“ пиксели електрониката на камерата фокусира тези колебания и внася необходимата корекция за компенсиране на движението на камерата. При това е много важно при своето вибриране картината винаги да се намира в границите на матрицата, без да преминава в буферната зона, в противен случай електрониката няма да смогне да изчисли и предприеме необходимите поправки.

Плюсът на електронната стабилизация е нейната компактност, отсъствието на механични части, ниското ниво на потребление на енергия и евтината реализация. Минусите обаче са повече – използването ù неизбежно оказва влияние върху процеса на формиране и обработката на изображението на матрицата, което води до появата на различни артефакти. В даден момент на заснемане на движещ се обект електронната стабилизация може да се обърка и да реши, че това е трепване на камерата, и да започне да „стабилизира“ изображението, опитвайки се да върне преместващите се обекти „на място“. Да не говорим и за неефективното използване на матрицата – едва половината от нея участва във формиране на изображението.

Дали става въпрос за любителски фотоапарат или видеокамера, непременно изберете моделът, който има оптичен стабилизатор! Използването на електронен ще доведе до видимо влошаване на качеството на изображението, затова, дори и да го има на вашето устройство, не го използвайте!

Следва

Случвало ли ви се е да си купите маратонки Adidas, да сте весели, щастливи и доволни, че най-сетне краката ви ще се чувстват комфортно, „обзаведени“ с обувки на един от най-добрите производители в света? А случвало ли ви се е малко, след като ги поносите, те да се скъсат подобаващо, и чак, след като започнете да разглеждате мястото на „повредата“, да видите, че всъщност вашата придобивка не се казва Adidas, а Adibas?

А да ви се е случвало да си купите стационарен телефон Panasonic, и след по-внимателно вглеждане да видите, че той всъщност се казва Panasoanic? Ми да, как ще го забележите, като шрифтът е същият, името е толкова сходно, и никак, ама никак не сте видели, че има една излишна буквичка „а”, която разваля цялата „идилия“… Е, по-лошо би било само, ако се „опарите“ по този начин със скъпа техника, на която разчитате в работата си. А такива примери са не един и два.

Един от най-често фалшифицираните производители на фотографско оборудване без съмнение е Manfrotto. Излезе нов модел статив и хоп! – братският китайски (и не само китайски) народ тутакси „взаимства“ дизайна до най-дребничкия елемент, какъвто се явява например логото на Manfrotto (променено преди около 2 години и половина именно заради това). Е, мислите си, ама е по-евтин, пък и нали е статив – пак ще върши работа, нищо, че не е оригинален. Да, но не знаете колко работа НЯМА да върши… Може би защото никога не сте работили с истинско Manfrotto. Струва си да опитате. Защото дори и не подозирате колко огромна е разликата между оригинала и фалшификата…

Наред със стремежа си да усъвършенства продуктите, които произвежда, италианската компания обявява невидима борба срещу имитаторите, като непрекъснато сменя дизайна на моделите си и тайно „закодира“ дребни елементи, доказващи, че това е оригинален продукт. В тази „война“ Manfrotto вкарва и малки хитрости, като например специален детектор, подобен на този за фалшивите пари, с който чрез осветяване на конкретен елемент от статива например, се вижда дали той е оригинален или не. Разбира се, този подход не означава, че фалшификаторите няма да успеят отново да създадат поредния „продукт на Manfrotto“, но поне са максимално затруднени и са принудени да инвестират още и още средства за разработка на имитациите.

Така или иначе Manfrotto продължава да върви напред, като ден след ден утвърждава лидерската си позиция на пазара, доставяйки на професионалистите технологични и революционни продукти от най-ново поколение. Последните им модели притежават уникални характеристики и за направата им са използвани сензационни, специално разработени за целта материали.

Тук ще спрем вниманието ви на новите фотоглави 804RC2 и 808RC4, които компанията пусна на пазара преди около половин година. Това са т.нар. 3-way heads – глави, които могат да се движат в трите посоки – наклон напред-назад, наляво-надясно и панорамиране. В сравнение с предишните модели те се отличават с видимо подобрена функционалност и с новия си елегантен дизайн – променени форми, заоблени ръбове, ергономични ръкохватки и още, и още… Може би най-впечатляващото е, че, въпреки огромните подобрения, новите фотоглави не са по-скъпи от старите модели. Конструкцията им е съобразена с особеностите на човешката ръка и с постигането на максимална лекота на обслужване. Новото покритие на ръкохватките не само повишава ергономичността при използване, но и осигурява необходимата стабилност и устойчивост по време на работа. За да подобри максимално защитата на фотографското оборудване, за първи път в света Manfrotto вгражда в тези два модела система от балансиращи пружини (контрапружини).

804RC2

Manfrotto 804RC2 замества досегашния модел 141 RC – един от най-фалшифицираните продукти в световен мащаб. В новата фотоглава за първи път се използва разработеният от компанията иновационен материал за професионално фотографско оборудване, наречен Adapto – специален технически полимер, който по здравина се равнява на алуминия, а по отношение на теглото е с 50% по-лек. Има отлична устойчивост на екстремни температури, не корозира, не се оксидира и поглъща вибрациите.

По оста за движение напред-назад 804RC2 има вградена балансираща пружина, която почти премахва удара при позициониране на камерата в крайно положение. Контрапружината „намалява“ част от теглото на самия фотоапарат – например, ако използвате стандартна глава и камера с тежък телеобектив, при накланянето ù напред ръката ви се напряга повече, за да уравновеси теглото на фотоапарата и обектива. При работа с 804RC2 обаче, благодарение на вградената контрапружина това тегло се поема от главата. Тя има градуирани скали за трите посоки на движение, плочката ù е с резба 1/4″, а допълнително може да се закупи и с 3/8″.

808RC4

За разлика от 804RC2, заместващата досегашните модели 329RC4 и 029 нова фотоглава 808RC4 има балансиращи пружини и по двете оси на движение. Това решение е взаимствано от видеоиндустрията и спомага за плавното движение на камерата по време на кадриране. Ако фотоапаратът е лек и това прави използването на главата неудобно, действието на едната или другата пружина, както на двете едновременно, може да бъде изключено. 808RC4 се доставя с плочка с два адаптора за резба 1/4″ и 3/8″, които се сменят изключително лесно. Има вградени нивелири по двете оси (напред-назад и настрани) и градуирани скали за трите посоки на движение.

Продуктите на Manfrotto може да закупите от официалния вносител за България – „Арекс“ ЕООД, тел. 02/937 9757.

Имах си една мечта – да отида в страната на любимите ми приказни герои на Уолт Дисни – Disneyland. Мечта, която, колкото и странно да звучи, с годините ставаше все по-силна и по-силна. Не бях много сигурна, че някога може да стане, но и не се предавах – усилено продължавах да си мечтая и не губех надежда, че рано или късно тя ще се сбъдне. Оказа се, че твърдението „когато човек много силно иска нещо, то става“ не е поредната безсмислица. През лятото на 2006 г. ми се случи най-вълшебното нещо, което съм можела да си представя – получих неочаквана за мен покана за семинар точно там – в страната на моите мечти – Disneyland. Каква беше еуфорията ми, няма да описвам. С каква трепет очаквах деня на заминаването – също. А какво стана в душата ми, когато зърнах парижкия „град“ на моите мечти, с думи не мога да изразя.

Разбира се, тръгнах тежко въоръжена с цифров фотоапарат с общ капацитет на двете карти памет 7 Гбайта. Бях сигурна, че за „приказната страна“ това никак, ама никак няма да ми стигне. Не знаех обаче колко много няма да ми стигне… Дори идея си нямах… Разбрах го в момента, в който, макар и отдалеч, просто зърнах една миниатюрна част от огромния развлекателен комплекс Disneyland. И се радвах, че предвидливо, за всеки случай бях взела на заем нова фотобанка с капацитет 40 Гбайта, която по всички правила би следвало да стигне за няколкодневното ми пребиваване там. Фотобанка с неизвестна марка, неизвестен произход и неизвестен производител. Но пък с 40 Гбайта… Нали това ми трябваше?!

Щастливо и доволно обикалях из хотелския комплекс Disneyland Resort и с неистово въодушевление натисках спусъка на камерата, опитвайки се да запаметя всеки един момент и всяка частица от гледката, разкрила се пред мен. И бях спокойна – общият капацитет на картите памет и фотобанката, които носех със себе си, беше 47 Гбайта. Какво по-хубаво от това?!

След половиндневна „фотострелба“ и почти запълнени 7 Гбайта реших, че е време да „източа“ двете карти в малката ми походна „банка“ за снимки. Докато файловете се прехвърляха, бях вперила ненаситен взор в страхотните нощни светлини на комплекса и в този момент си мислех, че по-щастлив човек от мен на света няма! Но това не беше за дълго… Реших все пак да погледна до къде е стигнал процесът на прехвърляне на файловете и какво да видя – същата тази безименна фотобанка не работеше… Потресох се! Всичко започва едва сега, още не бях посетила самия Disneylnd, а вече нямам място за снимките си. Включих я, опитах отново и… Нищо. Работи известно време и пак се изключи. Дисплеят ù беше монохромен и на него се изобразяваше единствено видът на поставената в съответния слот карта памет и свободното място на харддиска… И това е. Не знаех дали, кое, колко и как се е прехвърлило. Почти се отчаях… Досетих се обаче, че безименното устройство всъщност изключва, защото охлаждането на твърдия диск е недостатъчно, и се задейства защитата при прегряване (и слава Богу!), без да може да прехвърли някакви си 2 Гбайта снимки. Това спаси положението – просто „пълнех“ картата памет до 1 Гбайт, прехвърлях снимките във фотобанката, снимах пак до 1 Гбайт и пак така… Дразнещо, но поне не неспасяемо.

Тогава се зарекох, че първата ми работа, като се върна в България, ще бъде да си купя истинска качествена фотобанка, с известна марка, на известен производител, с известна страна на произход, независимо от цената ù. И така попаднах на „Арекс“ ЕООД (02/937 9757) – официален вносител на преносимите устройства за съхранение на снимки (или по друг начин казано – фотобанки) на световноизвестната фирма JOBO. Още преди демонстрациите на възможностите на различните модели, само от един-единствен поглед върху тях вече знаех кой е моят бъдещ „спътник“ във фотографските ми приключения – Giga Vu PRO evolution. Невероятно стилен дизайн, изключително качествен дисплей, неописуема картина и звук… Да, това е тя – моята нова фотобанка, която няма да ме предаде като онзи ужасен безименен уред, който се опита да ми отнеме удоволствието да споделя сбъднатата си мечта с приятели и близки.

И така, с гордост и задоволство ви представям носителя на наградите TIPA за 2006 г. и на EISA за 2006–2007 г. – JOBO Giga Vu PRO еvolution – преносимото устройство за съхраняване на снимки, което без никакво съмнение е поредната еволюция в революцията на фотобанките! Малко силно изказване, ще си каже някой… Дали е така – убедете се сами. Да започваме.

Според JOBO петте основни критерия, залегнали в създаването на Giga Vu PRO еvolution, са:

1. Безкомпромисно качество на изображението, постигнато чрез вграждането на изключително качествен дисплей.
2. Бързина на работа, включваща скоростта на обмена на данни между картата памет и фотобанката, на прехвърляне на файлове от и към други устройства (включително и компютър), както и скоростта на възпроизвеждане на изображението на дисплея.
3. Възможности, които напълно да задоволят нуждите на професионалните фотографи. Тук може би трябва да обясня защо непрекъснато ще срещате думата „професионални“ пред фотографи. Ами защото те имат най-високи изисквания, а JOBO е разработила Giga Vu PRO Evolution, съобразявайки се именно с техните критерии. Смея да твърдя, че до момента фирмата наистина е създала най-доброто преносимо устройство за съхранение на снимки, покриващи напълно тези изисквания.
4. Сигурност и надеждност – добре известно е, че преносимите устройства от този тип имат сравнително уязвими твърди дискове, които лесно се повреждат при малко по-силно сътресение. Точно на това JOBO е обърнала особено внимание, като е интегрирала противоударна система за предотвратяване на такива повреди
5. Възможност за ъпгрейд – задължително условие, имайки предвид изключително динамичното развитие на пазара на цифрови камери. Известно е, че RAW форматът на всеки нов професионален или полупрофесионален фотоапарат е различен от този на предишните модели, и че, за да може една програма да го поддържа, се налага нейното ъпдейтване, като съответният файл се сваля от сайта на фирмата-производител на въпросния софтуер. JOBO е помислила и за това, като периодично публикува съответните ъпгрейди на фирмуера за поддържане на RAW файловете на „новородените“ камери.

Архитектура и хардуер

В преносимите мултимедийни плейъри и фотобанки най-често се използва само един централен процесор – Digital Signal Processor (DSP). Той обаче има редица недостатъци – труден е за програмиране, не е толкова гъвкав, има ограничени възможности за развитие и т.н. В стремежа си да създаде най-доброто устройство за съхраняване на снимки JOBO отхвърля това просто и евтино решение и тръгва по друг, далеч по-сложен, но и по-съвършен път – решава да направи умалена версия на преносим персонален компютър. И така в елегантното тяло на Giga Vu PRO Evolution „помества“ всички необходими за целта компоненти – централен процесор AMD Alchemy Au1200 на 400 MHz, два копроцесора за пренос на данни от и към картата памет и от и към компютъра чрез USB 2.0 интерфейс, 128 Мбайта DDR SDRAM, 9,5-милиметров твърд диск с капацитет 40, 80 или 120 Гбайта, LCD дисплей с диагонал 3,7 инча и разделителна способност 640х480 пиксела, четец за CompactFlash карти памет (другите видове – чрез адаптер), всички необходими входове и изходи и, разбира се, операционна система. Да сте чували за друга такава фотобанка? Май не. Подробностите не са излишни. Да видим.

Архитектурата на Giga Vu PRO evolution. С червените стрелки е обозначен високоскоростния пренос на данни от USB порта към твърдия диск

Хардуерът е съставен от 604 компонента с общо 3170 пина, между които са прокарани 2294 връзки, разположени на 6 слоя, и 2604 връзки между слоевете. Или някъде към 3,8 km сигнални шини

Процесорът, който е сърцето на системата, не е просто поредният модел на AMD. Той е създаден специално за преносими мултимедийни устройства, а основните му предимства са ниското потребление на енергия и възможността да работи с бързата DDR SDRAM памет. Притежава отличен LCD контролер и вграден USB 2.0 OTG интерфейс. И още – включва специализирана система за ускоряване на обработката на мултимедийни файлове, която се използва за декодиране и възпроизвеждане на MPEG 2 филми с пълна D1 разделителна способност.

Бързата DDR SDRAM с капацитет 128 Мбайта е напълно достатъчна за декодиране, разглеждане и увеличение на снимките от всяка цифрова камера, включително и от професионалните Canon EOS 1Ds Mark II и Nikon D2X. Giga Vu PRO еvolution работи под операционната система Linux. Всички приложни кодове и настройки на устройството се съхраняват във вътрешна Flash памет, поради което на твърдия диск системни файлове няма. Ако той се повреди, може да бъде възстановен или форматиран само с вградените в Giga Vu PRO еvolution приложения, или пък да бъде сменен, без да се налага инсталирането на допълнителен софтуер.

Фотобанката има два mini-B USB 2.0 порта. Единият е за връзка на устройството с компютъра за двупосочен пренос на данни (Giga Vu PRO еvolution може да се използва и като външен твърд диск). Вторият, наречен USB OTG (On-The-Go), служи за връзка с фотоапарат и (забележете!) за създаване на инкрементален бекъп на друго устройство. Невероятно, но факт!

Да разгледаме един пример. С USB кабел, поставен в USB OTG порта на Giga Vu PRO еvolution, свързваме друга фотобанка на JOBO – например Giga ONE. От менюто на Giga Vu PRO еvolution избираме съответната опция за бекъп и преносът на данни към Giga ONE започва, а след приключването му имаме създадено резервно копие. При всяко следващо задаване тази операция се извършва по инкрементален метод, като към вече направения бекъп на Giga ONE се прибавят само новите снимки, заснети след последното прехвърляне. Пак да попитам – да сте чували за някоя друга фотобанка с такива възможности?

Giga Vu PRO еvolution може да се използва и с принтери, поддържащи стандарта PictBridge за директен печат без посредничеството на компютър. За тези, които имат свръхизисквания, и мечтаят да имат съвършеното устройство, държа да отбележа една малка подробност – фотобанката не може да спомогне за печат на RAW файлове. Причината не е недоглеждане или пестене на инвестиции за интегриране на подобна възможност – просто стандартът PictBridge не я поддържа.

Дизайн и интерфейс

Както вече споменах, първото, което ме грабна, беше изключително приятният и семпъл дизайн –
елегантно черно тяло със заоблени форми, дискретни бутони, вграден високоговорител, огромен LCD дисплей и гумен капак, който е отлична защита от механични увреждания, прах и водни пръски. Наистина външният вид е въпрос на субективно схващане и със сигурност ще има някой, на който да не му хареса, но в крайна сметка да не забравяме, че Giga Vu PRO еvolution трябва да бъде функционален инструмент, а не произведение на изкуството.

Корпусът е направен от изключително здрава пластмаса, което не е компромис, а е много умно решение, защото, ако беше метално, устройството щеше да е хем по-тежко, хем по-скъпо. За устойчивостта несъмнено допринасят и заоблените ръбове на тялото, и макар че и това е въпрос на лично усещане, то е доста ергономично.

Бутоните са разположени удобно, като три от тях са надписани (Home, Back и Settings) и са свързани само с по една команда. Останалите пет, които се намират под дисплея, са многофункционални и изпълняват задачите, изписани на екрана. Разположеният горе вляво над високоговорителя джойстик е 4-посочен, а петата му функция е Enter.

Гуменият капак също има много приложения. Освен че предпазва дисплея, той защитава и всички бутони и слотове както от замърсяване, така и от механични повреди. За да не го губите при използване на устройството, може да го сложите от долната страна на тялото, което не само повишава удобството, но и намалява вибрациите от въртенето на твърдия диск.

Потребителският интерфейс е изключително семпъл – бял текст на черен фон, без забавни иконки, без цветни графики или пък анимирани изскачащи прозорци. Може това да ви се стори прекалено консервативно, но според мен е по-ефективно, лесно за възприемане и за използване, ясно и точно.

Дисплей

Giga Vu PRO еvolution притежава един от най-висококачествените LCD дисплеи за преносими устройства, производство на Sharp. Той е 18-битов (по 6 бита за всеки цвят), т.е. възпроизвежда 262 144 цвята, вътрешните му изчисления са 24-битови, разделителната му способност е VGA (640х480 пиксела), яркостта – 250 cd/m2 (почти като на нормален LCD монитор), контрастът – 250:1, а ъглите на видимост – 160о. От голяма важност е обаче каква част от CIE Lab цветовото пространство обхваща.

Цветовият локус и пространството, което изобразява дисплея на Giga Vu PRO evolution

Но кое е по-интересното – екранът на фотобанката е фабрично калибриран със съответните специализирани устройства на GretagMacbeth и работи с ICC профили за Adobe RGB и sRGB пространствата, в които снимат цифровите фотоапарати. Преди изобразяване на дадена снимка Giga Vu PRO еvolution „разчита“ цветовото пространство, в което тя е заснета, и съобразно това автоматично променя профила, с който работи, за възможно най-точното ù цветовъзпроизвеждане на дисплея.

Мащабиране на изображението

Възможността за увеличение е от особена важност във всички устройства от този тип. По принцип дисплеят им, както и разделителната му способност, не са достатъчно големи за възпроизвеждане на най-фините детайли, поради което често се налага увеличаване на изображението. Повечето фотобанки правят това, като започват от екранната разделителна способност, след което увеличението става постепенно на малки стъпки. Всяка стъпка изисква определено време за изчисления. На практика това означава, че вие трябва да натиснете бутона Zoom от порядъка на 3–5 пъти, за да достигнете до желаното увеличение, т.е. изчисленията се правят 3–5 пъти, което отнема доста време.

В Giga Vu PRO еvolution този процес протича доста различно – още в самото начало устройството декодира цялото изображение, запазвайки наличната информация в паметта си. Мащабирането или разглеждането на отделните части на снимката чрез преместването ù по екрана всъщност се явява изобразяване на част от съхранената в паметта на Giga Vu PRO еvolution информация. Или с други думи времето за първоначалното възпроизвеждане на дадено изображение е малко по-дълго, но всички следващи операции, които вършите по него, се осъществяват много по-бързо.

DVI изход

Повечето фотобанки имат аналогов TV изход, което е напълно достатъчно за възпроизвеждане на изображенията на обикновен аналогов телевизор. Що се отнася до съвременните цифрови устройства обаче, това далеч не е най-доброто решение, защото възможностите на аналоговия сигнал са силно ограничени. Затова в Giga Vu PRO еvolution, освен стандартен аналогов, е предвиден и DVI изход, чрез който може да го свържете с всички последни модели проектори, монитори и телевизори (включително и High Definition). Това може да улесни работата ви значително, особено що се отнася до изнасянето на презентации или представяне на фотографиите ви пред повече хора.

Скорост

Скорост на декодиране. Обикновено един 6-Мпикселен JPEG файл се декодира за около секунда. Бързият микропроцесор и по-големият капацитет на паметта помагат много, но това не е достатъчно. За увеличаване на скоростта на възпроизвеждане и декодиране на файловете в Giga Vu PRO еvolution е предвидена допълнителна кеш памет. При изобразяване на дадена снимка на дисплея се извършват редица операции – първо файлът се чете от диска, декодира се, мащабира се до разделителната способност на екрана и накрая цветовете на екрана се коригират според цветовото пространство. Всяка стъпка изисква определено време, а, колкото е по-голям файлът, толкова това става по-бавно.

Giga Vu PRO еvolution има опция за съхранение на резултатите от всички тези действия на твърдия диск, и, ако тя е избрана, целият куп междинни резултати се зареждат автоматично при повторно разглеждане на снимките. Скоростта значително се увеличава и не зависи от оригиналната разделителна способност на файла. Така например снимка от 16-Мпикселна камера може да бъде възпроизведена толкова бързо, колкото кадър от който и да е компактен апарат, при това без загуба в качеството на изображението. И още – това изчисляване може да бъде прилагано върху цяла папка с изображения с помощта на команда за групова обработка (batch). Разбира се, на твърдия диск трябва да има достатъчно свободно пространство, на което да се записва нужната информация от кеш паметта. След приключване на операцията тя може да бъде изтрита, без това да повлияе по някакъв начин на оригиналния файл.

Високоскоростна връзка с компютър. За увеличаване на скоростта на пренос на данни от и към компютъра, бил той PC или Mac, Giga Vu PRO еvolution има допълнителен хардуерен ускорител, който директно прехвърля данните от USB порта към твърдия диск. А, ако компютърът е достатъчно бърз, преносът на информация може да достигне скорост 20 Мбайта/s.

Скорост на копиране от картата памет. И тук JOBO е направила всичко възможно, за да задоволи нуждите на професионалните фотографи. За повишаване на скоростта на копиране на снимките от картата памет към твърдия диск в Giga Vu PRO еvolution има вграден втори хардуерен ускорител, благодарение на който 1 Гбайт информация се копира за около 2 min. Тук е мястото да вметна и още нещо – скоростта, обявена и изписана върху картите памет, всъщност представлява скорост на четене и запис, но не и на копиране.

Въпреки че копирането от Giga Vu PRO еvolution е много бързо, устройството има функция за автоматично изключване, след като процесът приключи. Това позволява да оставите фотобанката без наблюдение и да продължите да снимате, без да се притеснявате, че батерията ще се изтощи.

Професионални (фото) възможности

Giga Vu PRO еvolution притежава няколко уникални характеристики, базирани на гъвкава софтуерна и хардуерна платформа, и създадени съобразно желанията на професионалните фотографи след направени специални допитвания до тях.

Да видим първо какво може да се изобразява на дисплея:

» Хистограма на изображението по червен, зелен, син и яркостен канал.
» Снимки в черно-бяло, като може да избирате между два метода на конвертиране – използвайки яркостния канал или чрез смесване на R, G и B каналите (Channеl Mixer).
» Разглеждане на изображението по канали.
» Показалец с формата на кръстче, който може да местите по снимката, и така да видите стойностите на R, G и B в избраната точка.
» Предупреждение за преекспонирани области от изображението.
» Пълната EXIF информация.
» Добавяне на ключова дума към EXIF информацията на JPEG файловете.

Безжична връзка. Чрез допълнителна Wi-Fi карта снимките от фотоапарата (разбира се, и той трябва да разполага с Wi-Fi интерфейс) могат да се предават безжично към Giga Vu PRO еvolution, и да се изобразяват на екрана му автоматично.

Проверка за прах върху матрицата. Ето още една уникална характеристика на фотобанката на JOBO! Достатъчно е да направите снимка на ясно синьо небе или на светла едноцветна повърхност при максимално затворена бленда, да прехвърлите кадъра във фотобанката, да активирате функцията View Dust, и готово – устройството ще ви покаже всички прашинки, които има на матрицата на камерата ви.

Поддържане на RAW формат. Подобно на други устройства за съхраняване на снимки, Giga Vu PRO еvolution поддържа RAW формат, но е единственото до момента, което прилага истинско декодиране на RAW файловете. При увеличението им фотобанката на JOBO предлага два варианта – чрез JPEG Preview или чрез използване на RAW данните. Какво означава това?

Един обикновен JPEG файл е съставен от 3 части – малко изображение, което се използва като Thumbnail, част, съдържаща EXIF информацията, и изображение с пълна разделителна способност според JPEG стандартите (виж схемата). За разлика от JPEG, за RAW формата няма стандарти – всеки производител си има собствен формат, та дори и в продуктовата гама на една и съща фирма различните модели имат различни RAW файлове.

По принцип RAW файлът съдържа всички данни, взети от сензора, т.е. изображение с пълна разделителна способност. Повечето съдържат и малък JPEG, който служи само за Preview, и обикновено е с големина до 160 пиксела по дългата страна. Някои камери предлагат едновременно снимане на RAW+JPEG, като големината на JPEG файла се задава от фотографа, и може да бъде от най-ниската до най-високата разделителна способност на фотоапарата. При нормално разглеждане на RAW файлове Giga Vu PRO еvolution сканира малкия JPEG файл, а възпроизвежда този с най-високата разделителна способност. Както вече споменах, при увеличението на файла може да изберете един от двата метода:

1. Чрез JPEG Preview – ако е снимано в RAW+JPEG, използва най-големият JPEG файл, който в зависимост от големината, която му е зададена още при снимането, може да е с далеч по-ниска разделителна способност от възможната за камерата. Предимството на този метод е, че е бърз.
2. Чрез използване на RAW данните – за генериране на изображението използва пълната разделителна способност на файла. Декодирането е много интензивно и може да отнеме от 30 s до няколко минути за всяка стъпка на увеличение.

Между тези два метода е възможно да се появят цветови разлики, но това е нормално, защото Giga Vu PRO еvolution използва специфични настройки за генериране на JPEG изображение за преглед на снимките от RAW файла.

Съдържание на JPEG и на RAW файла. При RAW файла JPEG Preview с висока разделителна способност има само, ако камерата позволява едновременно снимане в RAW+JPEG

Противоударна система. Твърдият диск е прецизно и нежно устройство, което може да се повреди само от едно падане. За да бъде предпазен, той е монтиран върху специален гумен амортисьор, поемащ сътресенията, което увеличава значително шанса му да оцелее при сериозен удар. Работещи устройства са издържали на тест до 50 G върху вибрационна маса.

И още няколко думи за допълнителните възможности на Giga Vu PRO еvolution – той може да бъде използван като преносимо „кино“, „презентатор“ на фотографско портфолио, „прожектор“ за домашни видеоклипове и аудиоуредба. Възпроизвежда DivX, MPEG 1, MPEG 2 и MPEG 4 файлове с пълна D1 разделителна способност, използвана в DVD системите, при това с брилянтно качество – остро изображение, ярки, наситени цветове и невероятна картина. Що се отнася до аудио възможностите му, на него може да слушате МР3 файлове с отличен звук, особено, ако използвате включените в комплекта турбо бас стереослушалки. Така, ако често ви се налага да пътувате, или да сте далеч от „цивилизацията“, Giga Vu PRO еvolution не само ще помага при изпълнението на професионалните ви задачи, но и ще ви забавлява през свободното ви време.

Що се отнася до захранването, фотобанката на JOBO работи с литиево-йонна батерия с капацитет 2200 mAh. Когато е напълно заредена, тя осигурява прехвърлянето на над 25 Гбайта снимки от картата памет или фотоапарата.

Отново за тези, които дълго време нямат достъп до електрическата мрежа, компанията предлага специален акумулатор – Giga Vu PRO PowerPack за зареждане на батерията. Той е с капацитет 29,6 Ah, размери 59х41х82 mm, тегло 300 g и се захранва със стандартния адаптор на фотобанката. След като предаде част от енергията си, акумулаторът запазва останалата за по-нататъшно зареждане.

И така, уважаеми читатели, искам отново да ви попитам – да сте виждали или чували някога за подобно устройство за съхраняване на снимки? Предполагам, че отговорът ви и този път ще бъде „не“. Е, и аз не бях, докато не ми се случи случката, която ви разказах в началото. Това ме и подтикна да ви представя пълната „дисекция“ на Giga Vu PRO еvolution с риска, че тази статия може да ви се стори прекалено тежка. Според мен обаче това е начинът да се докаже, че всичко, което производителят е обявил като възможности, отговаря на истината, а не е маркетингов трик за печелене на клиенти.

И накрая един съвет – когато избирате фотобанка, внимавайте! Ориентирайте се към модели на известни производители, които са наложили името си при производството на такива устройства. В противен случай рискувате безвъзвратно да изгубите „цифровите“ спомени от сбъднатите си мечти.

Ваня Абаджиева-Бучел

И така, уважаеми читатели, тук продължаваме статията „Защо EIZO?“, която „разбуни“ доста духове и предизвика небивал интерес. Целта ни е да ви покажем какво всъщност представлява истински професионален монитор, което пък обяснява защо EIZO е безспорният лидер в производството на професионални LCD дисплеи.

Ако си спомняте, към края на предишната статия от всички монитори, които се предлагат на пазара, импровизирания тест за „професионализъм“ издържаха само съответните модели на EIZO и на NEC/LaCie (припомняме, че професионалните LaCie са идентични с NEC). Да видим сега какви са другите „екстри“, с които разполагат дисплеите на EIZO, допълнително затвърждаващи лидерската позиция на компанията.

Яркост и контрол на яркостта

Професионалният монитор трябва да има достатъчна яркост. Какво значи достатъчна? За работа с цветове и обработка на изображения тя трябва да бъде между 80 и 120 cd/m2 – препоръчителният диапазон при калибриране. Всяка яркост над 150 cd/m2 излишно натоварва очите и изтощава по-бързо лампата на монитора. Всички модели от серията ColorEdge на EIZO са с максимална яркост между 200 и 450 cd/m2.

Изменението на яркостта не трябва да влияе на броя на възпроизводимите яркостни градации, което означава, че тя трябва да се променя само чрез изменение на силата на тока на лампите на подсветката.

В евтините монитори се среща изменение на яркостта чрез изменение на режима на работа на TFT транзисторите на панела. Те обаче, както вече знаем, са нелинеен елемент и логичното следствие е промяна на гамата на монитора, а от там и на цветовия тон и наситеността. И още – режимът на работа на един транзистор определя скоростта му на превключване, следователно се променя и времето за реакция на LCD панела.

Друг нежелан метод за регулиране на яркостта на лампата е чрез широчинно-импулсна модулация на управляващото ù напрежение. Вследствие на това лампата мига с честота около 200 Hz, която е достатъчно висока, за да не се забелязва от човешкото око. Тя обаче действа подсъзнателно и е причина някои хора да се чувстват по-зле при работа с LCD, отколкото със стар CRT монитор.

При всички модели EIZO ColorEdge изменението на яркостта става само чрез изменение на силата на тока на подсветката. Освен това яркостта се калибрира в самия монитор, т.е. хардуерно, през стъпка
0,5 cd/m2, включително с опция за калибриране на нивото на черното.

Стабилизиране на яркостта

За тези, които не са чели първата част на статията „Как да изберем LCD монитор“, публикувана в Digital Photo-Video 3/2006, ще споменем накратко една от главните особености на LCD дисплеите, а именно, че течно-кристалното вещество само по себе си не излъчва светлина. Молекулите на веществото променят интензитета на преминаващата светлина, т.е. я пропускат повече или по-малко. Затова е необходима и външна подсветка, която в повечето случаи представлява живачни флуоресцентни лампи със студен катод.

Цветовете на LCD монитора пък пряко зависят от количеството светлина, което преминава през цветните филтри. Това количество трябва да се определя само от степента на пропускане (съответно непропускане) на течните кристали, т.е. от сигналите на видео-картата. Какво става обаче, ако яркостта на самата лампа се промени от само себе си? Пропускането, съответно непропускането, на панела се запазва, защото видеокартата подава един и същ сигнал, но излъчваната от екрана яркост вече е променена. И тъй като човешкото усещане за цвят зависи и от яркостта на светлината, то ще виждаме цветовете различни. Следователно всякакви самоволни изменения на яркостта на подсветката трябва да бъдат компенсирани.

Да видим как става това в професионалните монитори на EIZO. Докато ние кротко си работим, гледайки в екрана, в задната част на самия панел оптичен датчик непрекъснато измерва яркостта на подсветката. Преди да ви обясним алгоритъма, по който се осъществява компенсацията на изменението на яркостта, ще споменем посоките, в които тя действа:

1. Компенсиране на флуктуациите на яркостта на лампата при включване на монитора или излизане от състояние Stand by.
2. Компенсация на бързите флуктуации на яркостта на лампата, причинени от изменение на околната температура.
3. Компенсиране на дългосрочните изменения на цветовия тон на монитора.

Как става това? От предишни статии знаем, че яркостта на подсветката и излъчваната от екрана на монитора (т.е. тази, която виждаме) не са еднакви. Ето защо първата задача е да се направи еднозначна връзка между тях. За целта на екрана плътно се закрепва фотометър, който ще мери реалната яркост на дисплея. На входа на монитора от графичния контролер се подава R 255, G 255 и B 255 (бяло) и чрез контролните бутони се задава максимална стойност на яркостта на екрана. Показанията на двата датчика за яркост се записват, след което отново при вход „бяло“ яркостта се намалява до минимум. Получената стойност от вътрешния датчик зад панела се нарича AD, не се променя във времето, уникална е за всеки един монитор и се записва в микропроцесора му. Всички тези измервания се провеждат на тъмно.

Плътно закрепеният фотометър измерва реалната яркост на екрана. Всеки монитор се регулира индивидуално според получената стойност AD. Всички измервания се извършват на тъмно.

Оптичният датчик, разположен в задната част на панела измерва яркостта на подсветката през цялото време

От този момент нататък, когато калибрирате монитора, всъщност вие задавате яркостта на екрана (тази, която ще виждате) в cd/m2. Благодарение на ръчно измерената еднозначна връзка между екранната яркост и величината AD, мониторът винаги ще знае колко трябва да бъде показанието на датчика за яркост зад панела, за да се поддържа зададената при калибрирането реална яркост на екрана. Така например, ако преди изключване калибрираната яркост на монитора е била 80 cd/m2, процесорът изчислява съответната AD стойност (показанието на датчика зад панела) и я запомня. След включване на дисплея датчикът започва незабавно измерване на яркостта на подсветката и подава измерената стойност към микропроцесора. Той пък от своя страна подава към схемите за управление на лампите нужните сигнали, които максимално бързо установяват AD стойността такава, каквато е била преди изключване. Реално в началото силата на тока на лампата агресивно се увеличава, докато подмине леко нивото на стабилност, след което деликатно се намалява до нужното ниво. Този процес отнема до 2–3 min, а EIZO е нарекла функцията Brightness Drift Correction.

Функцията Brightness Drift Correction, представена в графичен вид

Какво става по време на работа? По принцип яркостта на CCFL подсветката се променя според околната температура. Датчикът непрекъснато следи за подобни промени, а микропроцесорът „взима“ данни от него 10 пъти в секунда! Ако „забележи“ склонност към увеличаване или намаляване на яркостта, веднага подава сигнал за корекция към управляващите схеми на лампата. Тази функция се нарича Аuto Brightness Control, а тя, заедно с Brightness Drift Correctioin, са наречени с общото име Brightness Stabilization. Доказателство за уникалността им е фактът, че са патентовани от EIZO в Япония и САЩ. Стабилизацията на яркостта гарантира постоянство на качеството на изображението във времето, а това пък дава увереност, че цветовете, които екранът възпроизвежда, са тези, които сте задали при калибрирането.

Описаната стабилизация на яркостта обаче не може да компенсира дългосрочните изменения на цветовия тон и наситеността на дисплея вследствие на естествените процеси на стареене на материалите. Ако работите на монитора по 8–10 часа на ден, такива изменения ще бъдат незабележими за окото ви. Ето защо софтуерът за калибриране EIZO ColorNavigator, съпровождащ всеки монитор от серията ColorEdge, записва датата и часа, когато е направен всеки ICC профил. След изтичане на зададен от потребителя период от време, ColorNavigator периодично сигнализира, че е препоръчително да калибрирате монитора си отново, при същите стойности на калибрираните величини. Целта е компенсиране на евентуални изменения на цветовия тон и наситеността.

Сега да „надникнем“ в света на обикновените LCD монитори. Стабилизирането на яркостта при тях става около час-два след включването им, което означава, че, ако цветовете във вашата работа са от изключителна важност, в нормален 8-часов работен ден вие просто трябва да бездействате между 12,5% и 25% от времето, докато мониторът ви се стабилизира. При включването му обикновен LCD монитор стартира или с много ниска яркост и постепенно достига нивото на стабилност, или пък с прекомерно висока, като достига до стабилно състояние постепенно чрез затихващи флуктуации. Да не забравяме, че един LCD панел може да има няколко лампи, а посочените ефекти могат да се проявяват за всяка отделна лампа в различна степен. Следствието – изключително голяма яркостна и цветова нееднородност при стартиране на монитора.

Стабилизиране на яркостта след включване на монитора

И още нещо – в спецификациите на масовите монитори термин „стабилизиране на яркостта“ изобщо не съществува, а според всичко казано дотук това е една изключително важна функция, която наистина дава стойност на крайния продукт. Следователно е задължителна за всеки LCD монитор, предназначен за професионална работа с цветове.

Алгоритъмът, по който се извършва автоматичното регулиране на яркостта на монитора

Статичен контраст

Професионалният монитор трябва да има колкото се може по-висок статичен контраст, т.е. контрастът в рамките на един и същи кадър. Най-добрата технология за това до момента е S-PVA (Super Patterned Vertical Alignment), която се явява като подобрен вариант на PVA. Молекулите на течните кристали се подреждат под прав ъгъл спрямо управляващите електроди, което позволява постигането на високо ниво на контраста. Разликата между S-PVA и PVA се състои в това, че при PVA при вертикалното им разположение, течните кристали са групирани в четири масива за изобразяване на единичен пиксел, а при S-PVA структурата на пикселите се състои от 8 масива, което увеличава степента на управление на кристалите и позволява постигане на контраст 1500:1.

И сега вероятно ще се запитате защо тогава продължаваме да твърдим, че най-добрата технология за LCD панели за професионална работа е IPS. Ами защото, въпреки по-ниския контраст, ъглите на видимост в хоризонтална и вертикална посока са по-големи. В мониторите на EIZO контрастът е между 400:1 и 550:1, което е напълно достатъчно за професионална работа. Добрата новина е, че тези стойности са реални, а не са само цифри, написани в спецификацията на дисплеите.

Ето една интересна особеност на мониторите EIZO – при тях контрастът не може да се задава и контролира. Озадачаващо, нали? Е, при EIZO няма нищо случайно! Входните сигнали са съгласувани с LUT таблиците, които обяснихме подробно в миналия брой, а те от своя страна – с тон характеристиката на панела, така че да се използва максималния му контраст, и да се виждат градации за целия диапазон на изменение на яркостта от 0% до 100%.

По принцип намаляването на контраста на монитора има смисъл само, ако работите обикновена офисна работа, като целта е щадене на очите. При професионална работа с цветове обаче трябва да използвате пълния му контрастен потенциал. При намаляване на контраста се губят градации в ниските или във високите тонове, защото контрастът на монитора се регулира чрез изменение на съотношението в градациите на входните нива на сигнала от видеокартата. Ако работите на LCD монитор, на който контрастът може да се регулира, нашият съвет е да го поставите на 50%, а, за да компенсирате загубата на яркост в тъмните или светлите тонове, променете гама коефициента на самия дисплей. И пак да напомним – за оптимално цветовъзпроизвеждане по-добро решение от калибрирането няма!

Динамичен контраст

Напоследък голям хит са монитори под 300 лв. с контраст 1400:1, 1600:1, 2000:1. Това обаче са монитори с т.нар. динамичен контраст. Преди да го обясним обаче, да разсъдим просто. Един LCD панел с фиксиран статичен контраст, каквито всъщност са всички, няма как да възпроизведе в един момент изображение с по-голям от статичния контраст на самия панел. Това физически е невъзможно. Каква е идеята на динамичния контраст? Да видим. Ще си поиграем с един такъв монитор с контраст 2000:1, който, да речем, струва 300 лв.

Гледаме филм. Тъмна сцена. Следим входните нива от видеокартата. Правим им хистограма. Светлите тонове са много малко, защото действието се развива на тъмно. Режем светлите и коригираме само тъмните – правим гама кривата в тях по-стръмна, за да виждаме все пак какво става в тази тъмна сцена, и намаляваме яркостта на подсветката. Защо? За да пестим ток, казват. И за да стане черното по-тъмно. Е, то не си ли е тъмно? Ами не е, щото обикновено панелът на такъв монитор е TN и черното си „свети“ доста. Забравили сте защо? Подсетете се – подробното обяснение в статиите за избор на LCD монитор. Та как черното да стане по-черно? Ами като намалим силно яркостта на подсветката в тъмната сцена. Измерваме тъмните тонове – OK, постигнали сме многото черно черно. Супер!

След минута обаче героите излизат на светло. Пак правим хистограма – тъмните градации са малко. Та нали е светло?! За какво са ни тогава? Я да ги отрежем от входния сигнал… Засилваме яркостта на подсветката, „сплескваме“ гамата в тъмните тонове (сбогом, тъмни градации), правим я по-светла и… Воалà – светлото е много ярко, защото лампата свети на max. Кеф! Постигнахме каквото искахме… Та нали динамичният контраст е точно това – съотношението между най-бялото в светлата сцена (максималната мощност на подсветката) и най-черното (почти изключена лампа) в най-тъмната сцена. Обаче… Имаме въпроси.

Ако филмът ни почти през цялото време е нощен или пък действието се развива само посред бял ден, тогава колко ще ни е динамичният контраст? Ми то в спецификациите на дисплея пише – 2000:1. Да, ама точно в кой момент измериха това съотношение, че и ние да се възползваме от него? Кой беше филма, в който са мерили? А между коя и коя сцена в него? А точно между кой и кой момент от тази сцена? Даааааааа, явно зависи от съдържанието на самия филм… А дали с този монитор върви и филм, с който да си използваме въпросния контраст 2000:1, щото инак на друг филм ще се почувстваме някак излъгани – контрастът ни няма да е толкова висок… А така, като си променяме градациите според яркостта на картината, не се ли получава загуба на тъмни градации в светлата сцена и на светли – в тъмната? Ами тогава как точно ще видим оригиналните цветове на филма, като все трябва да си променяме градациите и гамата според яркостта на сцените?

Сами се досещате, че отговори на тези въпроси няма да получите. Те само доказват маркетинговите трикове на голяма част от производителите, предлагащи евтини монитори с уникално висок контраст. Очевидно динамичният контраст е един вид времеви контраст, измерен между два недефинирани времеви момента, и между две недефинирани изображения с недефинирана яркост…

Има въпрос обаче, на който можем да ви отговорим – ако седнем сега на същия този монитор да работим с цветове, този времеви контраст дали ще има някакво значение? Не! Няма да има! Защото, когато работите със статична графика, вие използвате само статичния контраст на панела. Динамичен контраст имат мониторите, предназначени за филми и игри, които напоследък наричат мултимедийни монитори. С много малки изключения, това са дисплеи с TN матрица, с най-малките ъгли на видимост, с 6-битови цветове, с липса на плавен контрол на гама кривата, в повечето случаи със силно неравномерна подсветка. Точно като този, с който си поиграхме преди малко, и който още в миналата статия силно ви съветвахме да избягвате да купувате.

Смешното (или пък логичното…) е, че реалният статичен контраст на тези панели рядко е над 500:1. С много малки изключения производителите пишат динамичния контраст в скоби след статичния (ако изобщо го пишат). Защо тогава е този трик? Ами защото динамичният контраст се прави изцяло с електрониката, а това е евтино. Така може да продадеш иначе трудно продаваем евтин TN панел с реален статичен контраст около 500:1. Е, както масово не са посочени и двата контраста, заблудата е пълна. Хората ще сравняват тези евтини монитори с S-PVA панелите (статичен 1000:1 до 1500:1), ще мислят, че е по-добър, пък и е 2 пъти по-евтин от EIZO например… Удар в десетката! Покупката на годината!

А защо просто някой не вземе да направи панел с истински (статичен) контраст 2000:1? Ами защото не може. Може само до теоретичен 700:1 (реален 500:1) при 6-битов цвят, нищо, че конкуренцията, произвеждаща S-PVA матрици, има статичен реален контраст 1500:1 в 8-битов панел. А защо е така? Ами защото този, който иска да сътвори монитор с истински статичен контраст 2000:1, няма собствена LCD технология – просто произвежда това, което е измислил някой друг, и толкова.

Та във връзка с всичко това, не е лошо да внимавате, като видите дисплеи с контраст примерно 1500:1 или 2000:1 за 300 лв. Ако беше истина, тази статия щеше да е излишна. Щяхме да се изтрепем да обработваме снимки на екрани за по 300 лв. и да виждаме като на добрите стари CRT монитори, които са с контраст около 2000:1. Хубавото на високия статичен контраст е, че може да си го ползвате еднакво и за подвижни, и за неподвижни изображения, без да ви се налага да пипате гамата. Така ще си имате хубави и плавни градации и при статичните снимки, и при игрите, и при филмите. Защото това си е контрастът на панела – отношението между коефициента на максимално пропускане на светлина към минимално пропускане на светлина. Твърдо и непроменимо отношение за всеки произведен монитор.

Време за реакция

Времето за реакция е една от характеристиките на LCD мониторите, на която обърнахме доста голямо внимание в четвърти брой на списанието. Тук ще напомним, че това не е критерий за професионалния монитор при работа със статична графика. Именно защото работата на дизайнера или на човека, обработващ снимки не съдържа динамично движещо се изображение. Просто забравете за този параметър, дори да пише 50 ms.

Да ви припомним още нещо – времето за реакция на монитора зависи от стойността на яркостите, между които се случва прехода. IPS панелите по правило за малко по-бавни. При тях обаче, за разлика от другите LCD технологии, времето за реакция природно е много равномерно и е приблизително едно и също, без значение между кои две яркости е преходът.

Многобройните тестове, правени със специализирана апаратура, и публикувани в Интернет, показват нещо много важно. Когато в спецификацията на монитор EIZO пише например врeме за реакция 30 ms (за CG210 и CG211), то това е най-дългото възможно време въобще. Може да сте сигурни, че ще има и преходи под 30 ms. И тъй като споменахме тези два модела от серията ColorEdge, да продължим примера с тях. Стандартизираното време за преход черно-бяло-черно е реално около 23 ms. Въпреки това обаче компанията записва 30 ms в спецификацията, за да имате по-лошия случай, т.е. за да не бъдете подведени. Това честно японско отношение към клиента е изключително рядко срещано в бизнеса с LCD монитори.

Вероятно у някой, който е имал търпението да прочете тази статия, без да се отегчи, и е разбрал всичко, което се опитахме да обясним по-просто, логично ще се зароди въпросът дали професионалните модели ColorEdge на EIZO стават за гледане на филми? Честно казано, да. „Замазване“ се забелязва рядко и е напълно търпимо. За игри обаче не става, но пък, погледнато от друга страна, едва ли ще играете игри на такъв монитор…

А ако все пак искаме хем качествен монитор с хардуерно калибриране, хем пък да ни послужи и за мултимедийно възпроизвеждане? Решението се нарича EIZO ColorEdge Creator Edition и за сега включва два модела – CE210W и CE240W. Те са широкоекранни, с S-PVA панел, следователно имат най-тъмното ниво на черно измежду всички други технологии и съвсем реален статичен контраст 1000:1. CE210W е първият монитор с TCO’06 Media Displays, което означава, че е един от едва седемте модела в света (3 от тях са EIZO), които според TCO Development са реално годни за подвижно изображение. Един от критериите е реално време за реакция при преход между кои да е две нива на яркост под 13 ms.

Днес почти всеки LCD монитор е с 8 ms, 4 ms, че и 2 ms, и се рекламира като идеален за филми и игри… Сами преценете. Да кажем пак – към момента на писане на статията броят на мониторите, притежаващи сертификата TCO’06 Media Displays, е едва седем, при това в световен мащаб.

EZIO ColorEdge CG221

EZIO ColorEdge CE240W

И така, уважаеми читатели, това беше най-важното за технологиите, вградени в професионалните модели на EIZO. Надяваме се, че сме постигнали целите, които си поставихме при писането на тази статия – първо, да ви покажем какво значи професионален монитор и показателите, на които трябва да обръщате особено внимание при закупуването на какъвто и да е модел, второ – да ви обясним защо японската компания е лидер в производството на професионални дисплеи и не на последно място – защо не бива да се мръщите на високите цени на моделите ColorEdge.

Бисер Василев, Ваня Абаджиева-Бучел

По различните фотографски форуми поне веднъж седмично се появява тема, в която въпросът е „Какъв LCD монитор да си купя?“, като в повечето случаи изискването е да е супер качествен, идеален за работа с цветове, било то предпечатна подготовка или обработка на снимки, и… на ниска цена. Чета. Гъмжи от мнения и съвети – този модел е прекрасен, онзи е идеален, третият е перфектен и всички са много евтини… Чудя се – явно повечето потребители не са наясно, че качествен монитор за малко пари няма.

И в този момент попадам на безкрайно ясен, точен и еднозначен отговор, състоящ се от една-единствена дума – EIZO. И толкоз. Разбира се, след това изказване следват купчини упреци от типа „EIZO, ама са супер скъпи“, „По-добре си вземи друг монитор за по-малко пари“, „Моделът Х е също професионален“. Да, ама аз не съм съгласна. Защото знам кои LCD монитори могат да се нарекат професионални, и най-важното – защо това е така. От сега да ви кажа – броят се на пръсти. А споменатият модел Х е много далеч от това.

В статиите „Как да изберем LCD монитор” се постарах да обясня всички характеристики на LCD дисплеите, видовете матрици и функционалните им възможности, което, поне според мен, би трябвало да ориентира читателя кое е най-важното, което трябва да съблюдава при покупката на монитор. Логичното продължение на въпросната статия е да обясня какво всъщност означава професионален дисплей, като формата, под която реших да го направя, е да ви запозная от близо с технологиите, вградени в професионалните модели на един от най-добрите производители в света – японската компания EIZO.

И така, да започнем. Защо EIZO? Защото в основата на всеки създаден от компанията монитор стои науката за цветовете. Ако имате познания по колориметрия и управление на цветовете между различни устройства, калибриране и настройки, „екстрите“, които предлага EIZO, ще ви бъдат интуитивни и много лесни за разбиране. Просто знанията си за цветове трябва да пречупите през гледната точка на монитора. Ако сте на „ти“ с цветовете, но на „вие“ с LCD дисплеите, преди да прочетете тази статия, може да се запитате „Е не са ли всички LCD монитори такива?“. Отговорът е голямо НЕ. Буквално на пръсти се броят LCD дисплеите, които наистина могат да заменят професионалните монитори с кинескопи в работата с цветове. Затова все още много професионалисти от бранша настояват, че няма достоен наследник за техния Trinitron или Diamondtron. Но не са прави.

В тази статия ще дефинираме оптичните изисквания към идеалния LCD дисплей за професионална работа с цветове. Някои от тях са общи изисквания за монитор, други се налагат поради спецификата на самите LCD монитори. Ще видим и как, и доколко различните модели на EIZO от професионалната серия ColorEdge ги удовлетворяват.

В началото обаче ще ви дадем малка справка за LCD панелите, които компанията използва в мониторите си, защото почти всички изисквания към професионалния монитор зависят именно от тях.

Всички знаят, че EIZO не произвежда панели, но за сметка на това грижливо подбира доставчиците си. Компанията купува само първокачествената продукция, като част от панелите са с поръчкови параметри на компонентите (цветови филтри, лампи и др.). Dual Domain IPS панелите, използвани в мониторите на EIZO, са произведени от непопулярната за масовия потребител компания ID Tech – Япония. Основана е от един от големите производители на LCD панели – Chi Mei Optoelectronics, и IBM Япония. ID Tech е базирана в Япония, в нея работят японци и се управлява от японци. Единствената цел на компанията е развой и производство на най-висок клас LCD панели, достойни да заместят CRT мониторите в професионалните приложения. Там се правят и панелите за RadiForce – мониторите на EIZO за образна медицинска диагностика, които са дори по-висок клас от ColorEdge.

Като пример за технологичното лидерство на ID Tech може да дадем модела им MD22292хх. Само четете. Това е 9,2-Мпикселен LCD монитор с разделителна способност 3840х2400 пиксела при диагонал едва 22,2 инча, което означава невероятно фина стъпка 0,1245 mm между пикселите или плътност 204 точки на инч! Има 4 DVI входа за едновременна визуализация на четири независими екрана, всеки с 1920х1200 пиксела, 10-битови LUT таблици и хардуерно калибриране. Е, това е доставчикът на панели за ColorEdge моделите на EIZO.

Нека да отбележим, че наличието на LCD панел с дадена технология далеч не означава професионален монитор. Равномерността на осветеността, поръчковите цветови филтри и лампи, изпълнението на електрониката, собствените процесори и алгоритми за изчисления вътре в самия монитор, стабилизацията на яркостта, собственият безплатен софтуер за калибриране, натрупаното ноу-хау, опит и собствено производство в Япония правят голямата разлика в качеството на крайния продукт.

Брой на реално възпроизвежданите цветове

Съвременните графични контролери подават 16 777 216 цвята (по 8 бита за всеки RGB цвят) към монитора. Съществува и 10-битов интерфейс, с който към монитора се подават 1 073 741 824 цвята. Следователно мониторът трябва да възпроизвежда не по-малко от физически 16 777 216 цвята, без използване на хитрини като Frame Rate Control. Това значи мониторът да има физически 8-битов LCD панел и 8-битова управляваща го електроника. Само с това изискване от „листата на професионалните LCD монитори“ отпаднаха 90% от тях, защото те са с 6-битови панели (262 144 цвята). Всички дисплеи EIZO ColorEdge са с истински 8-битови LCD панели.

Цветово пространство

Най-важното изискване към професионалния монитор е да възпроизвежда цветовете възможно най-прецизно, т.е. с максимален брой нюанси. Почти всички LCD монитори имат претенцията да са sRGB съвместими. На фиг. 1 CIE Lab цветовото пространство е представено чрез т.нар. цветови локус, в който може да видите обхвата на sRGB, Adobe RGB и CMYK (ISO Coated) пространствата. Да погледнем разликата между sRGB и CMYK, което се използва при печат на печатарска машина. В sRGB не са включени жълтозелените, наситенозелените, изумрудените, циановите и най-късовълновите нюанси на синьото. Част от тях обаче влизат в CMYK пространството или, с други думи, отпечатъкът ще съдържа повече цветове, отколкото виждаме на монитора. Рискът от неприятна изненада никак не е малък. Спасението се нарича цветна проба, след която в повечето случаи се налага коригиране на изображението. Да, но това отнема време, нерви и пари.

Фиг. 1. CIE Lab цветовото пространство, представено чрез цветовия локус

Хайде сега да погледнем Adobe RGB и CMYK. Ясно се вижда, че CMYK цветовото пространство се вписва напълно в Adobe RGB. Изводът? Ами за професионална работа с цветове ни трябва монитор, възпроизвеждащ Adobe RGB. До момента на писане на тази статия в света има само три такива LCD дисплея. Два от тях работят с подсветка от светодиоди (LED), а единственият, който е с CCFL лампи, но покрива напълно Adobe RGB, е EIZO ColorEdge CG220/221.

Дали това, че останалите модели от серията ColorEdge работят в sRGB, е фатално? Не, не е. Не е фатално обаче само в случаите, в които мониторът е калибриран, и се работи с профили на съответното входно или изходно устройство – скенер, принтер, минилаб, печатарска машина и т.н. Запомнете го! Това е принцип, който всеки, работещ с цветове, трябва да спазва – за да получите коректен краен резултат, мониторът ви трябва задължително да е калибриран. Независимо какъв е. Забравете за профили, свалени от Интернет! Калибрирането се прави за всеки монитор поотделно и няма нищо общо с марката, модела или производителя.

Но да се върнем към единствения монитор в света с CCFL подсветка, възпроизвеждащ Adobe RGB цветовото пространство – EIZO ColorEdge CG220/221. Как го постига? От миналите статии знаем, че цветовите филтри на LCD панела имат за цел да преобразуват „бялата” светлина на лампата в цвят, т.е. те трябва да пропускат светлина с определена дължина на вълната. Спектърът на CCFL лампата обаче е доста широк, а цветовите филтри трябва да могат да потискат дължини на вълната, които са извън спектъра на дадения червен, зелен или син цвят. Филтрите на панела на EIZO CG220/CG221 са подбрани така, че да имат висок коефициент на пропускане за зеления цвят, с което „зеленият“ връх на триъгълника се отмества нагоре в локуса. Освен това в спектъра на лампата присъства зелена компонента с по-къса дължина на вълната и голяма амплитуда, с което зеленият връх се отмества и наляво. Или, с други думи, възпроизвеждането на Adobe RGB пространството зависи от спектралните свойства на подсветката и от честотната лента на цветовите филтри на LCD панела.

Предавателна характеристика

Мониторът най-просто казано преобразува електрическите сигнали в оптически. От видеокартата постъпват сигнали с нива от 0 до 255 за всеки R, G и B цвят. На изхода на монитора на всяко ниво отговаря яркост. Каква трябва да бъде връзката между тях за оптимално възпроизвеждане на цветове? Човешкото око средно е по-чувствително в по-тъмните области на изображението, отколкото в по-светлите. Следователно връзката (гама кривата) е експонента с коефициент над 1.

При CRT мониторите т.нар. модулационна характеристика на кинескопа има естествена нелинейност. При LCD дисплеите обаче, нелинейността се създава изкуствено чрез електрониката. Тази характеристика е най-видна, ако се визуализира градиент. В случай, че мониторът не може да го възпроизвежда плавно и равномерно, то той не може да възпроизвежда коректно и цветове. Близките тонове ще се сливат или ще се оцветят нереално.

Предавателната характеристика на монитора зависи от свойствата на самото течнокристално вещество (т.нар. тон характеристика на панела) и от управляващата електроника. След производство, всеки LCD панел е с неравномерна тон характеристика. Дори два съседни на поточната линия дисплеи от един и същ модел ще са с различна крива. И още нещо – след като той е произведен, тон характеристиката му не може да се променя.

Как EIZO постига идеалната гама крива от панел с неидеална крива? В мониторите са интегрирани три 10-битови таблици на съответствие (LUT) – по една за всеки цвят. Какво значение има това? Ами просто е. Ако електрониката на обикновения монитор обработва сигнала така: 0, 1, 2, …, 254, 255, то EIZO с 10-битова LUT таблица го обработва така: 0, 0,25, 0,5, 0,75, …,254,5, 254,75, 255. Следователно за всеки R, G и B цвят броят на електронните нива вече не е 256, а 1021 (не е 1024, защото бялото няма как да стане по-бяло), което ще рече, че стъпката е много по-фина – 1/1021. Именно с тази стъпка се избират стойностите от физическата неидеална тон характеристика на панела (синята крива на фиг. 2), с които да се интерполира крива, възможно най-близка до идеалната (червената). Или с други думи за всеки един от входните 16 777 216 цвята отговарят 3х1021 = 1 064 332 261 вътрешни в монитора електронни цвята, от които ние отново виждаме само 16 777 216, но подбрани така, че да няма сливане между близките нюанси.

Фиг. 2. 10-битова гама корекция

Хайде сега погледнете отново триъгълника, обхващащ sRGB цветовото пространство, и си представете как от равномерно разположени в него около 1 млрд. точки трябва да се изберат 16,7 млн., които, съобразно човешкото зрително възприятие, ще дадат възможно най-линейно оптично зрително усещане. Как става този избор? По единствения възможен начин – чрез ръчно измерване. Във фабриката на EIZO в Япония, японец, на тъмно, с цялата му японска отдаденост, за всеки един панел, за всеки един монитор, за всяко едно входно ниво от 0 до 255, за всеки един от трите RGB цвята мери и подбира кое ниво от 0 до 1021 в LUT таблицата да отиде към самия панел. Всичко това, разбира се – с уреди. Сега вече започна ли да ви става ясно защо тези монитори са скъпи?

При почти всички модели ColorEdge ръчната настройка на LUT е за гама 2,2. Изключение прави единствено CG220/CG221, който е за гама 1,8. Защо? Защото той покрива 100% AdobeRGB (оттам и CMYK ISO Coated) и се предполага, че ще се използва като еталонен монитор, който да покаже цветовете едно към едно, каквито ще ги създаде печатарска машина. Всеки ColorEdge монитор идва със сертификат, на който е начертана ръчно калибрирана във фабриката гама крива.

Та ето така се постигат плавни и фини градиенти в дисплеите на EIZO. Мониторите от серията ColorEdge са с хардуерно калибриране на гамата в диапазон от 1 до 2,6 през стъпка 0,1, като самото калибриране се прави с колориметър или спектрофотометър и безплатния софтуер ColorNavigator, влизащ в комплекта на монитора.

Всички тези процеси включват преобразуване на цветови пространства, което значи умножение на матрици. Крайният резултат зависи драстично от точността на изчисленията, а специалистите на компанията са установили, че стандартните интегрални схеми не могат да дадат нужната прецизност. Затова те изобретяват собствена специализирана схема, която е 14-битова в повечето модели от серията ColorEdge (с изключение на CG211 и CG221, при които е 16-битова). Защото с колкото повече бита е точността на изчисленията, толкова по-малко грешки се получават при преобразуване на цветовите пространства, и толкова повече нюанси ще се възпроизведат, особено в тъмните области.

Фиг. 3. Процент на грешката при 10-битови (вляво) и 14-битови изчисления. Долу – така изглежда сивата скала при съответните изчисления

В началото на статията споменахме за 6-битовите LCD монитори, които са около 90% от продаваните на пазара. Тяхната предавателна характеристика няма как да е идеална, защото постъпващите 16 млн. цвята се „орязват“ до 262 хил., следователно гама кривата ще е много далеч от идеалната. Много производители наричат 6-битовите си модели „професионални“ или „графични“, с което директно подвеждат потребителя. Много важно е да знаете, че 6-битов панел по никакъв начин не може да се използва за професионална работа с цветове. Дори без да отчитаме останалите критерии като ъгли на видимост, контраст, яркост и стабилност на яркостта, яркостна и цветова еднородност.

Как стои въпросът при мониторите с реални 16 млн. цвята, но без 10- или 12-битова гама крива? Ами при тях стойностите от физически непроменимата S-образна тон характеристика на LCD панела се избират през стъпка 1/256, следователно цветовете ще са по-некоректни, а градиентите – по-лоши.

Изводът – поради природната S-образната тон характеристика на LCD панела, дори той да е наистина
8-битов, ако гама кривата не се коригира с 10- или 12-битови LUT таблици, няма как да видим физически 16 млн. цвята на екрана.

След като още в началото от „списъка на професионалните“ отпаднаха 90% от мониторите, предлагани на пазара, след последното изискване за 12-битовите LUT като че ли останаха само две марки, които за сега издържат на „теста“ за професионализъм – EIZO и NEC/LaCie (професионалните LCD монитори LaCie всъщност са еднакви с NEC).

Компенсация на яркостната и цветовата нееднородност

В добрите стари CRT монитори тези два дефекта на изображението се получаваха вследствие на неточно попадение на електронния лъч и на неравномерно нанасяне на луминофора на екрана на кинескопа. При LCD дисплеите това е един от най-големите недостатъци по принцип. Причините са различни – нееднородна осветеност, неидеална геометрия на LCD панела, нееднородност в някой от слоевете, нееднородни свойства на самото течнокристално вещество, управляващите схеми… Всичко това води до появяването на яркостно и цветово неравномерни области от общата повърхност на екрана.

Ето как изглежда един реален LCD монитор от тази гледна точка. В центъра екранът е по-светъл, по периферията неравномерно потъмнява и дори се оцветява. Според разположението на лампите, картинката може да с друга геометрия, но принципът се запазва. Ако цветовата разлика ΔЕ в тези области е по-малка или равна на 1, то тя се счита за неразличима. Стойност 2 за ΔЕ се смята за праг на различимост, а от 3 нагоре е ясно изразена и видима. Изводът е, че яркостта и цвета на един пиксел зависят от пространствените му координати в двумерната равнина на екрана.

Представете си сега, че екранът е бял или сив, и започнем да мерим нееднородността му. Ще установим, че в различните области от екрана тази нееднородност ще е различна, т.е. LCD панелът ще има различна гама крива (различна нелинейност). Така, освен от координатите, яркостта и цвета на един пиксел ще зависят и от подадения от видеокартата сигнал. Едно и също изображение ще изглежда с различни цветове в различни части на екрана.

За да се справи и с този проблем, EIZO прилага технология, наречена Digital Uniformity Equalizer (DUN), след прилагането на която за всяко ниво на входния сигнал ΔE става ≤1, а само в самите краища ΔE става ≤2. За сега тази технология се прилага само в моделите ColorEdge CG221 и CG211. Ето как работи тя.

Да си представим, че към монитора е подаден сигнал за бяло (R=G=B=255). Яркостната и цветовата нееднородност трябва да бъдат компенсирани поотделно. Екранът се дели на множество правоъгълни области.

Компенсация на яркостната нееднородност (фиг. 4). За всяка област се мери средна яркост. Ако тя надхвърля строго определения праг от средната яркост на съседните ù области, се коригира до постигане на еднаквост със съседните ù. Коригирането се извършва, като се променя яркостта на всеки подпиксел в рамките на коригираната област. Когато този процес се приложи последователно за всички области, в края на процеса екранът ще има равномерна яркост.

Фиг. 4. Компенсация на яркостната нееднородност

Компенсация на цветовата нееднородност (фиг. 5). Цветовата нееднородност на дадена област се компенсира аналогично, но чрез промяна на съотношението между трите R, G и B цвята така, че да се постигне уеднаквяване с централната област на екрана.

Фиг. 5. Компенсация на цветовата нееднородност

Компенсация за всички нива на яркост (фиг. 6). Дотук всички направени компенсации бяха за ниво бяло (255). Да, но нивата са от 0 до 255, т.е. трябва да бъде приложено същото за всички нива от 0 до 255. След края на този процес за всяка точка от екрана за всяко входно ниво ще е постигната и яркостна, и цветова еднородност. Или гама стойността на всеки пиксел вече няма да е функция на пространственото му разположение.

Фиг. 6. Компенсация на всички нива на яркост

Как става това? Ами пак във фабриката в Япония. От японец. За всяка една бройка, защото и нееднородността е случаен и неповторим феномен за всеки монитор. Този път обаче процесът е много по-сложен. Използват се тримерни матрици, множество измервания и изчисления. Например компенсацията на цветовата нееднородност означава възможност да се променят много фино нивата на трите основни цвята. 10-битовите LUT таблици вече се оказват недостатъчни и затова в моделите, работещи с технологията DUN (CG221 и CG211), се използват 12-битови таблици. От своя страна по-финото изменение изисква по-малка грешка при изчисление, поради което процесорът на EIZO вече не е 14-битов, а 16-битов. Специализираната схема отново е собствена разработка. И какво се оказва? Ами оказва се, че, за да правиш професионални монитори, се налага да разработваш и специализирани 16-битови процесори.

Фиг. 7. Примерни измервания на цветовата нееднородност на монитори на EIZO преди и след компенсирането

В тази връзка къде са обикновените монитори? Ами отидете на някое изложение и питайте китаеца на щанда на масовата фирма. Ако го накарате да разбере какво го питате, медитацията ви е завършила напълно. Нямате никакви емоции. Монитор не ви трябва. Вие сте в нирвана.

Цветова температура

Защо мониторът трябва да има коректна цветова температура, е ясно. С оглед на това, че аудиторията е фотографска, само ще кажем, че цветовата температура на всички монитори EIZO ColorEdge се калибрира в диапазона 4000–10 000 K през стъпка 100 K. Съотношението между трите цвята се напасва посредством същите 10-, 12-битови LUT таблици, а софтуерът за калибриране позволява да измерите спектъра на светлината в стаята и буквално да го вкарате в монитора. Така по-коректно може да сравнявате цветовете на току-що взетия отпечатък от печатницата с тези на монитора. Това в случай, че сте си забравили източника на еталонна светлина.

Ъгли на видимост

Професионалният монитор трябва да има минимално изменение на цветовия тон и наситеността под ъгъл. Това зависи единствено от технологията на LCD панела. Колкото по-еднакво изглеждат молекулите под различен ъгъл на гледане, толкова по-малко ще се мени и изображението. Ъгълът е важен, не защото ще гледате монитора отстрани. Както обяснихме в статиите за избор на LCD монитор, ъгълът на видимост по спецификация се дава на база изменение на контраста. Ако беше на база изменение на цветовия тон и наситеността, или да речем ΔE (L*ab), което всъщност е важно за нас, щяхме да гледаме едноцифрени градуси в спецификациите на 99% от моделите на пазара. Ако гледаме на дисплей с TN матрица (над 90% от пазара), само при движение на погледа (без главата) ще виждаме различен нюанс. Аналогична е ситуацията, когато сме отворили две еднакви изображения едно до друго, а още по-лошо едно под друго. Следователно малкото изменение на цветовия тон и наситеността под ъгъл е абсолютно задължително.

В момента това е достижимо само за S-IPS, Dual Domain IPS, AS IPS, A-TW-IPS матриците. За минимално изменение на тона и наситеността под ъгъл те имат до 4 оптични направления за всяка молекула от течния кристал. С известни уговорки при LCD дисплеи с диагонал над 21 инча е възможно да се използва и S-PVA технология.

EIZO ColorEdge CG19 и CG220/CG221 са с Dual Domain IPS панел, CG210/CG211 са с AS-IPS. EIZO CE210W, CE240W са с S-PVA панел, който не променя цветовия тон и наситеността си при фронтално гледане. Изменение ще види например седящият до вас човек.

Къде са масовите монитори с TN панели? Ако помните, благодарение на гама корекцията (или по-точно липсата на такава) на тях им останаха по-малко от теоретичните максимални 262 144 цвята. Е, сега поради много лошите им ъгли на видимост, от гледна точка на цветови тон и наситеност, им останаха още по-малко…

За жалост тази статия започна да придобива заплашителни размери и, предполагам, вече ви е отегчила. Не знам дали написаното дотук е достатъчно да ви убеди, че за професионални цели EIZO е най-подходящият избор, но така или иначе статията ще продължи в следващия брой. Там ще може да научите повече за контрола и стабилизацията на яркостта, статичния и динамичния контраст и времето за реакция на мониторите от серията ColorEdge на EIZO.

Изказваме специални благодарности на Бисер Василев, който взе дейно участие при подготовката на тази статия и предостави всички необходими материали и илюстрации.

Ваня Абаджиева-Бучел

Един от най-важните фактори за успешна работа при заснемане и наблюдение на диви животни и птици е правилният избор на стативи и глави. На първо място – обитателят на дивата природа не трябва да види и чуе вас, но не трябва да види и чуе и оборудването ви. Търсейки обекта, вие трябва да сте изключително подвижни, което означава удобна за носене и максимално олекотена техника, добре защитена от влиянието на околната среда.

Сега вероятно ще се запитате дали има специализирани стативи и глави за снимане и наблюдение на диви животни. Отговорът е да, има, и това е серията VIEW на световно известната италианска компания Manfrotto. Новата фамилия VIEW е наследник на добре познатата сред запалените фотографи-анималисти серия NAT. Създаването на новите продукти е продиктувано от изключително динамичното развитие на фотографската техника и спортната оптика и логичното следствие от това –  повишената взискателност на фотографите и наблюдателите на дивата природа. Над 30-годишният опит и традиция на Manfrotto в разработването и производството на стативи и глави за фото- и видеокамери са позволили на компанията да създаде най-доброто до момента специализирано оборудване за заснемане и наблюдение на диви животни. За разлика от NAT серията продуктите VIEW се продават само в комплект статив с глава. Това не е направено случайно. Специалистите на Manfrotto са отлично запознати с изискванията към подобен род оборудване, знаят най-добре какво точно е необходимо на фотографа, преследващ и дебнещ дивите си обекти, и вследствие на това са създали оптимални комбинации, способни да удовлетворят всякакви изисквания. По този начин те улесняват ориентирането в богатата гама продукти на компанията и слагат край на иначе безкрайните дилеми за избор на правилната комбинация статив–глава.

Както споменахме в началото, един от най-важните фактори да свършите фотографската или орнитоложката си работа е незабележимото ви и безшумно присъствие в „света“ на дивите животни. За да отговорят адекватно на това изискване, стативите от серията VIEW са с анодно тъмнозелено матово покритие, което почти напълно ви слива с околната среда, и не позволява хвърлянето на издайнически отблясъци от слънчевите лъчи. Що се отнася до втория фактор – безшумната работа, Manfrotto ви гарантира плавно и бързо беззвучно движение на главата, което е почти невъзможно да бъде доловено от кацналата отсреща птица или разхождащото се животно.

Здравината, устойчивостта и удобството при употреба са също важни характеристики, които не бива да бъдат пренебрегвани. Стативите VIEW са изработени от материали, гарантиращи дълготрайност и при екстремни условия на ползване. По отношение на материалите двата варианта, включени в серията VIEW, са:

»          Алуминиеви стативи с анодно тъмнозелено матово покритие с фина текстура.
»          Стативи, изработени от свръхлеки карбонови влакна, които са с 30% по-леки от алуминиевите. Цветът им е тъмносив матов.

Съобразено с работата във всеки сезон от годината и съответните атмосферни условия, всички стативи имат ръкохватки от фина пореста гума, защитаваща ръцете ви от нагорещената или леденостудена повърхност на металните крака. Клипсовете, чрез които те се освобождават с едно движение, позволяват да ги позиционирате бързо, лесно и тихо. Краката на всички стативи от тази серия могат да се разгъват на 4 фиксирани позиции – 25, 43, 73 и 90 градуса.

Главите от фамилията VIEW са флуидни, което дава възможност за меки и плавни движения при проследяване на обекта. Имат ръкохватка с фиксирана дължина, ергономична дръжка с меко покритие и отделни заключващи механизми за панорамиране и накланяне. Плавното и постоянно движение по двете оси се осигурява от система флуидни контейнери. Главите са с лесно отключваща се плочка, което дава възможност за бърза смяна на една камера с друга. За да се предотврати случайно ù освобождаване, плочките са с двойно заключване. Двете глави от серията VIEW са с матов черен цвят.

След като ви запознахме с възможностите на продуктите от серията VIEW, ви предлагаме 3 лесни стъпки за правилния избор на оптимална конфигурация:

1. Задължително трябва да знаете теглото на камерата и оптиката, и според него да се спрете на единия от двата варианта – максимална товароносимост 2,5 kg или 4 kg.
2. Трябва да решите до каква максимална височина бихте искали да достигне статива. Тук вариантите също са два – 150 cm и 180 cm, като височината варира с ±5 mm в зависимост от главата.
3. Трябва да изберете общото тегло на комплекта. Както вече споменахме, тук възможностите са алуминиеви или свръхлеки карбонови стативи.
За фотографите и биолозите, наблюдаващи и изучаващи дивите животни серията VIEW Manfrotto предлага 8 конфигурации. Главите са два вида – 700RC2 с товароносимост 0,5–2,5 kg и 701RC2, която може да носи от 1,5 kg до 4 kg. Стативите са 4 вида и се различават по материала, височината и цвета. Техните характеристики може да видите на съответните таблици, които, надяваме се, ще ви помогнат да се ориентирате бързо и лесно, и ще спомогнат за правилния избор на оптимална за вашите цели конфигурация.

Продуктите от серията VIEW може да закупите от официалния представител на Manfrotto за България – „Арекс“ ЕООД (тел.: 02/937 9757, e-mail: arex@techno-link.com).

Зависимостта ни от естествения източник на светлина – слънцето често може да осуети реализирането на дадена фотографска задача, защото то не винаги свети толкова ярко и от посоката, от която на нас ни се иска. Светлината му не винаги е толкова мека или толкова остра, колкото желаем или пък е с неподходяща цветова температура. Човечеството е намерило решение на този проблем, като за целите на фотографията е създало най-подходящите източници на светлина – импулсните. Основните им предимства пред халогенното, метал-халогенното, луминесцентното и друг вид изкуствено осветление са изключително големият им коефициент на полезно действие, отличното съотношение между размера на тялото и мощността, повторяемостта на резултата и големият избор от различни рефлектори и аксесоари, чрез които характеристиките на светлината може да се променят.

Много често свързваме качествените светкавици с високи цени. Пазарът ни е залят от продукти с ясен или неясен произход, а ориентирането в многообразието наистина е сложно. Изхождайки от този факт, решихме да ви представим електронните фотографски светкавици VISATEC, защото те са с много високо качество, но на достъпни цени. Разработени са от световноизвест-
ната швейцарска компания Bron Elektronik AG, чиято търговска марка broncolor повече от петдесет години е лидер в областта на професионалното импулсно осветление за фотография. За да задоволи всички изисквания на фотографите, и съобразявайки се с техните финансови възможности, компанията създава марката VISATEC – малкия „брат“ на broncolor. Електронните светкавици VISATEC притежават изцяло качеството, сигурността и технологичните постижения, използвани в оборудването broncolor. Това което ги отличава, е, че в тях не са включени част от функциите, които се използват рядко и в специфични случаи.

Електронните светкавици VISATEC са създадени, за да покрият изискванията и очакванията на професионалните, полупрофесионалните фотографи и любителите, и са еднакво подходящи за портретна и продуктова фотография, както и за снимки на открито. Използването им е максимално опростено и са оптимизирани за работа при 120 V и 220 V, благодарение на което може да работите във всяко кътче на света, без да зависите от различните стандарти на електрическата мрежа. В такава ситуация единственото, което трябва да направите, е да смените пилотната лампа.

Многостранното приложение и надежността на електронните светкавици VISATEC се дължат на стремежа на Bron Elektronik AG да е винаги в крак с постоянно променящите се нужди и тенденции на пазара. Непрекъснатото разработване на нови продукти и развитието на съществуващите е в основата на стратегията на компанията, посветена изцяло на потребителите. Чрез осветлението VISATEC тя доказва, че не е задължително качествените продукти да са скъпи и предлага оптимално съотношение качество–възможности–цена.

В продуктовата гама на VISATEC са включени две групи компактни тела – SOLO и LOGOS, и генератор на батерия за две електронни светкавици. Всички осветителни тела са с гаранция 2 години.

Ще ви запознаем с основните характеристики на електронните светкавици VISATEC, които ги превръщат в най-важния ви съюзник във всяка снимачна ситуация в студиото и извън него.

Задействането им може да стане по 5 различни начина:

1. Ръчно чрез натскане на тест бутона, което се използва изключително рядко.
2. Чрез синхронен кабел, който е на отделна нисковолтова електрическа верига. С това се предотвратява повредата на синхронния контакт на фотоапарата.
3. Чрез вградената фотоклетка, която може да задейства светкавицата, като използва импулс от друго осветително тяло или от инфрачервеното устройство.
4. Чрез Flash Trigger устройство, което се поставя в гнездото за светкавица на фотоапарата и излъчва инфрачервен импулс, задействащ електронните светкавици в момента на натискане на спусъка на камерата.
5. С радиосигнал – Radio Frequency System (RFS) е система за дистанционно управление, работеща на кодирана радиочестота. За разлика от подобни устройства на други производители, даващи възможност само за дистанционно задействане на светкавиците, RFS системата на VISATEC позволява и контрол, и управление. Чрез компютър или ноутбук вие може да включвате или изключвате телата, да променяте мощността им и да контролирате всички функции, без да се налага да ходите от тяло до тяло – ценно предимство, спестяващо време и нерви. Основните предимства на RFS са безпроблемното снимане в големи помещения и на открито, където няма подходяща повърхност, от която може да се отрази инфрачервеният лъч на Flash Trigger устройството. Обхватът на действие на RFS е много голям – от 20 m в затворени помещения до повече от 30 m на открито. Тази модерна система замества синхронния кабел и инфрачервеното устройство и позволява да контролирате всички важни функции на светкавиците VISATEC LOGOS. На всяка една от тях може да зададете собствен адрес, а в софтуера, съпровождащ устройството може да запаметите до 4 различни светлинни ситуации. Миниатюрният трансмитер предлага 10 цифрово кодирани канала, които са значително предимство пред задействането чрез инфрачервен предавател. Radio Frequency System е включена само в моделите от серията LOGOS.

RFS устройствата за дистанционно управление

Вярно цветовъзпроизвеждане. Лампите и предпазните стъкла на светкавиците са с ултравиолетово покритие, което елиминира нежелателното UV излъчване. Те светят с цветовата температура на дневната светлина (5500 K), при която съотношението между R, G и B цветовете е еднакво, а това гарантира коректно цветопредаване на изображението.

Сигнал за готовност. Светкавиците VISATEC ви дават информация за тяхната готовност. За разлика от повечето студийни светкавици на други производители, които дават сигнал за готовност при 70% заредени кондензатори, с VISATEC вие го получавате единствено и само тогава, когато те са заредени 100%.

Dimishing е друга много полезна функция, която дава визуална представа за готовността на светкавицата за работа. Когато бъде излъчен светлинен импулс, пилотното осветление изгасва до момента, в който светкавицата е готова за следващото снимане. Така например, ако снимате фотомодел и правите серия от снимки, сте така увлечени в „хващането“ на най-изразителния момент, че забравяте, че светкавиците имат нужда от време за зареждане и пропускате ценни кадри. Ако работите на места, където електрическата мрежа е слаба, Dimishing я предпазва от допълнително натоварване.

Мощността на светкавиците се регулира плавно в интервала 3–4 бленди (зависи от модела) и имат вградена система за разреждане на кондензаторите.

Пилотното осветление е с мощност 150 W и може да работи в три режима:

1. С максимална мощност, независима от избраната мощност на светкавицата.
2. Пропорционално на избраната мощност на светкавицата.
3. В режим Dimishing.

Моделите на VISATEC са с активно охлаждане с вентилатор, което дава възможност за по-продължителна работа. Имат и вградена термозщита, която предпазва уредите от прегряване.

Байонетът е уникален и е патент на Bron Elektronik AG, като неговото предимство е, че рефлекторите могат да бъдат много лесно монтирани и демонтирани и имат свободно движение на 360о.

Електронните светкавици VISATEC са със здрав метален корпус, а в комплекта са включени предпазна капачка и предпазно стъкло, защитаващи лампите при транспорт и работа.

Както вече споменахме, в продуктовата гама на VISATEC са включени две серии компактни фото-графски светкавици – SOLO и LOGOS.

Основната разлика между тях е в командния панел и в част от функциите, които са добавени в серията LOGOS. При VISATEC SOLO управлението на мощността се осъществява чрез потенциометър с точност до 1/3 от блендата, докато при LOGOS то е чрез бутони с точност до 1/10, като стойностите се изобразяват на LCD дисплей. Допълнителните функции при LOGOS са задаване на до 50 импулса – стробо ефект, с който може да направите впечатляващи фотографии или чрез „натрупване“ да получите по-голямо количество светлина, когато ви е необходимо – например при осветяване на големи сгради или помещения. Друга опция е наличието на звуков сигнал, който по желание може да бъде включван или изключван. Възможността за бавно зареждане (Slow Charge) е много полезна при по-стари и слаби електрически мрежи. Уникална за Bron Elektronik AG е и функцията за промяна на пропорционалността на пилотното осветление.

За разлика от SOLO електронните светкавици LOGOS се предлагат със или без вградена RFS система. В случай, че сте закупили LOGOS без система за радиоуправление, тя може да бъде добавена допълнително в заводите на Bron Elektronik AG.

Основните технически характеристики на студийните светкавици VISATEC може да прочетете в таблиците, а тук само ще споменем, че към тях могат да бъдат прибавяни различни аксесоари – рефлектори, клапи, пчелни пити, цветни филтри и дифузьори, софтбоксове в 5 различни размера, 4 вида чадъри, оптичен спот и др. Всички светкавици VISATEC са тествани и се препоръчват за цифрова фотография.

Технически характеристики на светкавиците VISATEC

Дълго се чудех как да напиша тази статия. Не защото няма какво ново да се каже за последния модел професионален фотопринтер на Hewlett-Packard – HP Photosmart Pro B9180 с формат А3+, а защото съм толкова впечатлена от резултатите, получени от тестовете, че, каквото и да кажа, ще е слабо и крайно недостатъчно. Благодаря на Hewlett-Packard България, че ми дадоха възможността първа в страната ни да се докосна до това „произведение“ на инженерната и изследователска мисъл, и сама да се убедя, че всичко, обявено от компанията за този принтер, не е просто сбор от силни думи с маркетингова насоченост или самохвални тиради, а е истина!

Да, знам, че тук някои ще погледнат скептично на това силно изказване, но само да имаше как тези някои да видят на живо отпечатаните снимки и тестови страници, щяха сами да се уверят, че написаното тук не е поредната медийна лъжа. А, за да разберете защо те са толкова добри, тук ще ви представя най-новите технологии, които компанията е интегрирала в HP Photosmart Pro B9180, и благодарение на които, смея да твърдя, снимките съперничат 100-процентово на копираните по конвенционален метод върху фотохартия на основа сребърен халогенид. Разбира се с уговорката, че за постигане на това е нужно да се използват единствено и само оригинални консумативи. За тях също ще стане дума, защото в един принтер е важна не само конструкцията и вградените технологии, но и мастилата, с които работи, както и носителите, върху които печата.

Scalable Printing Technology

Пет години, 1,4 млрд. USD и неуморна работа на стотици специалисти – толкова е отнело създаването на революционната технология Scalable Printing Technology (SPT) на Hewlett-Packard. Разработката ù започва още през 1999 г., а първите принтери, в които е вградена, се появиха на пазара едва през есента на миналата година. В наименованието ù „Технология за мащабируем печат“ е залегнал и основният принцип, на който е създадена, а именно, че чрез изменение на размерите на печатащата глава е възможно интегрирането ù в устройство с всякаква големина – от домашен фотопринтер, през многофункционално устройство, та до машина за професионален печат. Главата се изработва по фотолитографски метод върху силициева подложка, аналогично на днешните процесори. Уникалното в тази технология е, че на изключително малка площ са разположени огромен брой дюзи. Първият принтер с вградена SPT технология е HP Photosmart 8250, който е с една печатаща глава за 6-те цвята, има 3900 дюзи, разположени върху площ с широчина едва 1,37 cm, или, по друг начин казано, за всеки цвят има по 650 дюзи.

Всяка глава на HP Photosmart Pro B9180 съдържа по 2112 миниатюрни дюзи, през които наведнъж преминават стотици частици пигмент

Вижте само какъв напредък има в SPT технологията, вградена в професионалния модел HP Photosmart B9180, при това само за една година – главите са общо 4 (по една глава на всеки 2 цвята), като всяка съдържа 2112 дюзи, разположени на площ с широчина 2,22 cm. С прости изчисления се получава, че за всеки цвят има 1056 дюзи или общо 8448 за осемте цвята! За една-единствена секунда главата изстрелва 600 млн. мастилени капки!

За да се разпредели такъв огромен брой капки върху хартиения лист обаче, главите трябва да се движат много бързо, изпитвайки чудовищното ускорение 4g! За да може това въздействие да се сведе до минимум, специалистите от HP са направили всичко необходимо за намаляване на масата на подвижните части. Ето защо принтерите на компанията, работещи с SPT, са с неподвижни мастилници и подвижни печатащи глави. Всички мастила се подават едновременно към съответната глава по тръбички с помощта на реверсивна помпа. Вероятно тук ще се запитате защо е нужно, след като мастилата са подадени веднъж, трябва да се връщат обратно. Ами защото при такова високо ускорение на печатащата глава в мастилата се образуват мехурчета въздух, вследствие на което капките се формират неправилно, „изстрелват“ се по непредвидима траектория, да не говорим, че от някои дюзи е възможно да не излизат въобще. По принцип стандартното решение на този проблем е „продухване“ на дюзите, когато главата се намира в крайно положение, при което мастилата не попадат върху хартията, а в специален приемник. Този метод обаче има един основен недостатък, а именно, че води до повишаване на разходите на мастила, а от там до намаляване на икономичността и ефективността на печатащата система.

HP Photosmart Pro B9180 печата с 8 цвята, като мастилниците са отделни

Hewlett-Packard са решили проблема по много елегантен начин – в печатащата глава се използва система за активно управление на въздуха, чрез която мастилата се разделят от пяната, а тя се извежда в специална камера. След кондензирането ù се превръща в нормално мастило и се връща обратно в мастилницата.

New Electrostatic Drop Detection

Ето и една съвсем нова уникална система на Hewlett-Packard, вградена за първи път в HP Photosmart Pro B9180, и наречена New Electrostatic Drop Detection (NEDD). Тя служи за управление на 8848-те дюзи на печатащите глави, а принципът ù на действие се заключава в следното. Когато мастилото в някоя от дюзите свърши, системата я открива съвсем точно и автоматично компенсира тази липса чрез „изстрелване“ на мастило от съседна дюза, на абсолютно същото място на страницата. Как става това?

Печатащата глава е позиционирана над NEDD сензора. При всяко изстрелване на мастилена капка, електрически заредена пластинка, разположена в горната част на сензора, индуцира електричен заряд в падащата капка в момента, в който тя се отделя от главата. Преминавайки покрай капацитивния сензор, капката индуцира електрически заряд в него и полученият сигнал се усилва от сензора. Този усилен сигнал съответства на големината на заряда и служи за определяне на състоянието на дюзата – дали е здрава, или повредена, съответно дали изстрелва капка, или не. По този начин NEDD системата открива повредените дюзи. За да се запази качеството на печата, липсващите капки се компенсират, като се изстрелва мастило от съседни дюзи, като новите капки се позиционират на мястото на липсващите. Освен че спомага за удължаване на живота на печатащата глава, NEDD системата има още едно предимство – тя следи за броя на повредените дюзи и предупреждава, когато техният брой нарасне до такава степен, че качеството на печат стане неприемливо.

Уникалната NEDD технология управлява 8848-е дюзи на печатащите глави

HP Densitometric Closed Loop Colour Calibration

Невероятно, но факт – HP Photosmart Pro B9180 има вградена система за калибриране на цветовете, осигуряваща максимално точно възпроизвеждане на оригинала. Първото калибриране се извършва още със самото инсталиране на принтера, а всяко следващо може да се зададе по желание от контролния панел на устройството или от съпровождащия го софтуер. В стандартния комплект влиза и пакет с фотохартия, предназначена само за това.

Процесът протича по следния начин – HP Photosmart Pro B9180 отпечатва страница със съответните скали, след което автоматично връща листа обратно в принтера. Денситометричният сензор започва да се движи, подобно на сканиращо устройство, осветявайки листа с четирицветни LED диоди. Чрез измерване на отразената от всяко квадратче светлина сензорът „разчита“ неговата цветова плътност и я сравнява с фабрично зададени стойности. В случай, че калибриращото устройство „засече“ отклонение от референтния цвят, компенсира несъответствието с подаване на повече или по-малко мастило. Сензорът служи и за „разпознаване“ на вида на поставената в листоподаващото устройство хартия, на нейната големина и дали е изравнена правилно. В случай, че открие някакъв проблем алармира чрез изписване на предупреждение както на дисплея, така и на свързания с компютъра монитор.

Денситометричният сензор измерва цветовата плътност на всяко квадратче от специалната скала, сравнява получените стойности с фабрично зададените  и коригира несъответствията

Нови пигментни мастила HP Vivera

Мастилата са не по-маловажни от всички останали компоненти на един принтер. Новите HP Vivera 38 са специално разработени за HP Photosmart B9180 и образуват единна система с печатащите глави, гарантираща безкомпромисно качество на отпечатаните изображения.

На пръв поглед, ако човек не се замисли по-дълбоко, ще реши, че мастилата са просто оцветена вода. Всъщност обаче тази течност е доста сложна по химически състав. За разработка и производство само на един вид мастила НР са необходими 3–4 години и над 50 хил. часа инженерна и научна работа. Във всяка една мастилница, освен водата, се съдържат оцветители, повърхностно-активни вещества, свързващи полимери, овлажнители, консерванти, стабилизатори и дори добавки, намаляващи огъването на хартията. Разбира се, водата играе ключова роля в най-важния процес на термоструен печат – образуването на мехурчетата и „изстрелването“ на капката. Повърхностно-активните вещества оказват влияние върху силата на повърхностното напрежение и на процеса на формиране, „изхвърляне“ и разполагане на мастилените капки на повърхността на хартията. Специалният овлажнител служи за намаляване на парообразуването в дюзите, а задачата на консервантите е да се борят с микроорганизмите, за да запазят характеристиките на мастилата постоянни.

Въпреки всичко най-важният компонент си остава оцветителят, който има основна „вина“ за получените цветове. Той бива 2 вида – на основата на багрила и на пигментна основа. Първият вид съдържа миниатюрни молекули оцветител с размери около 2 nm, които от водния разтвор проникват в слоевете на хартията. Пигментните мастила пък съдържат неразтворими във вода частици пигмент с размери 50–150 nm, поради което не проникват в хартията, а остават на повърхността ù, гарантиращи остро изображение и „по-дълбок“ черен цвят.

Именно такива са мастилата HP Vivera 38, използвани в HP Photosmart Pro B9180. Голямото им предимство е, че имат висока светло- и водоустойчивост, и са съвместими с повечето видове хартия. Според изследванията, проведени от Wilhelm Imaging Research, отпечатък от този принтер с HP Vivera 38 върху фотохартия на HP има устойчивост на избледняване 200 години.

HP Photosmart Pro B9180 използва 8 отделни мастилници с пигментно мастило – Matte Black, Photo Black, Neutral Gray, Cyan, Light Cyan, Magenta, Light Magenta и Yellow.

И тук компанията е направила поредната иновационна стъпка, като за създаването им е използвала технология, която за момента е единствена в света – Electrosteric Encapsulated Technology (EET). Всяка частичка от пигмента е обвита с отрицателно зареден гумен слой, който увеличава силата на отблъскване между отделните частици, и осигурява необходимата дисперсия. Под действието на отрицателните заряди частиците не могат да се слепят и утаят, което е гаранция за качествен печат и постоянни резултати. Мастилата остават с нисък вискозитет, дюзите работят ефективно и са с по-дълъг „живот“.

Строеж на пигментна частица на HP Vivera

Комбинацията от две черни и едно сиво мастило пък гарантира отпечатването на неутрални черно-бели снимки и повишава плътността на черното, особено при печат на произведения на изкуството върху специализирана хартия. Сивото фотографско мастило е трето поколение и е специално разработено за отпечатването на репродукции и неутрални сиви тонове.

Микроскопска снимка на пигментите на HP Vivera

Изключително разнообразие от нови видове хартия

Хартията, върху която се печата, също има огромно значение за получаване на оптимални резултати. В тази насока Hewlett-Packard е създала уникални хартии, напълно имитиращи специализираните картони за рисуване с акварел, туш, та дори и платно за маслени бои. Но да започнем с новата, така да се каже, най-често използваната фотографска хартия HP Advanced Photo Paper.

Разработена специално за новите пигментни мастила HP Vivera, тя осигурява получаването на удивително качествени отпечатъци, водоустойчивост и дълъг срок на съхранение на снимките. Както вече споменах, според изследванията на Wilhelm Imaging Research фотографиите, отпечатани на HP Photosmart Pro B9180, са с дълготрайност 200 години. По-интересните видове, както и характеристиките на хартиите, може да прочетете в табл. 2, а тук ще ви разкажа накратко за тяхната структура и повърхностно покритие.

Има два основни вида покритие – порьозно и на основата на гел. В номенклатурата на НР на основата на гел са хартиите HP Premium Plus Photo Paper, които са най-подходящи за печат с мастила на основата на багрила. Не че е невъзможно да се използват и с пигментни, но няма да се получат оптимални резултати. HP Premium Plus Photo Paper изсъхва по-бавно, но пък имат висока устойчивост на избледняване.

Новата HP Advanced Photo Paper е с порьозно покритие, което под действие на капилярното налягане абсорбира мастилото с голяма скорост. Тъй като съдържа неразтворими във вода керамични пигменти, покритието е напълно устойчиво на вода и механични повреди като издраскване например. Всеки един слой притежава уникална функция. Вижте сами:

» Защитен слой – това е най-горният слой, съдържащ миниатюрни керамични пигменти, предпазващи от надраскване и отпечатъци от пръсти, и придаващи водоустойчивост. Защитният слой на HP Advanced Photo Paper е 2,5 пъти по-тънък в сравнение с този на предишните хартии на Hеwlett-Packard.
»  Носител на изображението – това са два слоя, които са разположени точно под защитния и заедно спомагат за високата абсорбционна способност на хартията. Пигментите, използвани в тези слоеве, са базирани на собствена разработка наночастици на НР. Повърхността на всяка една от наночастиците е проектирана за оптимална съвместимост с новите мастила Vivera.
» Полиетиленови слоеве – те са два и са разположени под и над „сърцевината“ на хартията. Служат за защита от проникване на вода и мастило. Тънкият горен полиетиленов слой придава равномерен гланцов вид на отпечатаното изображение, а долният предпазва страницата от огъване и осигурява пълна водоустойчивост.
» Основен слой – сравним с традиционната сребърно-халогенидна фотохартия, той придава брилянтен вид на отпечатаните снимки.

Структура на новата фотохартия HP Advanced Photo Paper

HP Aquarella Art Paper е част от новата продуктова гама хартии на НР, наречена Digital Fine Art Media. Тази хартия е с едностранно матово повърхностно покритие, с едра релефна структура и възпроизвежда живи и наситени цветове. Разработена е специално за HP Photosmart Pro B9180 и новите пигментни мастила HP Vivera 38 и е подходяща за отпечатване на акварелни репродукции и важни бизнес документи като изискани покани например. HP Aquarella Art Paper е водоустойчива, с текстура, имитираща истинските акварелни картони, а отпечатаната картина почти не може да се различи от оригинала. Въпреки че при излизането си от принтера е напълно изсъхнала, се препоръчва, преди да бъде сложена в рамка или албум, да се остави да престои 24 часа.

HP Artist Matte Canvas е най-атрактивния за мен носител от всички новоразработени хартии на HP. Всъщност това не е хартия, а меко платно, което имитира платната за маслени бои и, вярвайте ми, отпечатаната на него репродукция се отличава от оригинала единствено и само по липсата на релеф, оставен от четката при нанасянето на боите! То е със средна плътност, с памучно-полиестерни нишки и има специално едностранно матово покритие, което предпазва повърхността от напукване, и придава водоустойчивост. Основата на платното, както вече споменах, е памучно-полиестерна, pH неутрална и не съдържа киселини. Интересното е, че отпечатъкът може да се ламинира с течен ламинат, след което да се лакира и да му се придаде релеф. Така репродукцията, отпечатана на HP Photosmart Pro B9180 върху HP Artist Matte Canvas по нищо няма да се различава от оригинала. И за този носител компанията препоръчва да престои 24 часа, преди да се предприемат завършващи обработки или преди да се сложи в рамка.

HP Hahnemühle Smooth Fine Art Paper – изключително фина матова хартия със 100% съдържание на памучни влакна за придаване на здравина и устойчивост. Тя е с едностранно повърхностно покритие, без съдържание на киселини и е напълно водоустойчива.

HP Hahnemühle Watercolor Paper е с 50% памучни влакна, отлично хомогенизирани миниатюрни частици, без съдържание на киселини и напълно водоустойчива. Релефната ù текстура е по-фина от тази на HP Aquarella Art Paper и е с повърхностно покритие само от едната страна.

Това, което мога да кажа за новите хартии на НР, е, че всички те са изключително атрактивни, имат отлично цветовъзпроизвеждане и създават илюзията, че отпечатъците всъщност са оригинални картини. По отношение на работа с различни носители HP Photosmart Pro B9180 е доста универсален – може да печата върху хартии и платна с тегло от 80 g/m2 до 800 g/m2!

Някои от най-интересните видове хартия от серията Digital Fine Art Media на HP

Табл. 1. Основни характеристики на новите хартии на НР

Резултати от теста

Ако сте имали търпението да прочетете всичко, казано до тук, вероятно вече се досещате какви биха могли да бъдат резултатите от проведените тестове. Преди да ви ги представя обаче, ще спра вниманието ви на новата страница, която изготвихме специално за тестване на мастиленоструйни принтери. Тя съдържа следните основни елементи:

» RGB и CMYK скали с основните цветове от 5% до 95% през стъпка 5%.
» RGB и CMYK скали с основните цветове от 1% до 5% и от 95% до 99% през стъпка 1%.
» Мири с линиатура 100, 200 и 300 lpi за тестване на разделителна способност.
» Негативни и позитивни полета, съдържащи текстове с кегел от 2 pt до 12 pt, написани със стандартен серифен (Times New Roman) и безсерифен шрифт (Arial).
» Черно-бяла и цветна снимка с преобладаващи неутрални тонове.
» Снимка, съдържаща т.нар. запомнящи се цветове – небе, трева, дървета.
» Снимка с хора от различни раси за проверка на печата на цветове на кожата.
» Снимка, съдържаща цветни обекти (в случая плодове) за визуална оценка на реалното предаване на цветовете.

Новата тестова страница за мастилено-струйни принтери

Всички тестови страници и снимки печатах с възможно най-висококачествения режим – Maximum dpi, защото исках да „изцедя“ най-доброто, на което е способен този принтер.

Специален тест за установяване на скоростта на печат не правих, защото за един фотопринтер според мен най-важното е да печата качествено, а не бързо. Не пуснах и стандартни документи на офис хартия, защото при положение, че работи с 8 цвята, и то на А3+ формат, сърце не ми даде да му задам да върши толкова обикновена работа. Пък и никак не ми се вярва някой да си го купи, за да си печата документацията на офиса. Наблегнах на големите формати, защото HP Photosmart Pro B9180 определено е предназначен за професионалните фотографи, подготвящи изложби, или представящи снимките си на потенциални купувачи, за специалисти, желаещи да възпроизведат максимално близко до оригинала копие на художествено произведение, или за художници, които искат да се представят пред някоя галерия чрез висококачествени отпечатъци на своите картини, например.

За жалост, за да ви илюстрирам резултатите, трябва да сканирам отпечатъка, за да го превърна в цифров вид, което влошава значително качеството, води до загуба на фини детайли и поради това не може да предаде информацията точно и обективно. Затова предпочитам да направя изводи от тестовата страница и просто с думи да се опитам да ви убедя, че този принтер е действително удивителен, невероятно точен в цветовъзпроизвеждането и максимално прецизен.

И така, изводите от теста. Всички цветни скали от 5% до 95% се възпроизведоха коректно, с ярко изразена разлика между квадратчетата. Удивителното е, че с невъоръжено око се вижда и разликата в скалите от 1% до 5%, което гарантира изключителна прецизност при възпроизвеждане на светлите тонове. От 95% до 99% видима разлика няма, но, честно казано, се съмнявам, че принтерите от този клас на други производители биха възпроизвели коректно тези големи плътности. Така или иначе в снимките, които отпечатах, имаше разработка и в най-светлите, и в най-тъмните тонове, като видима загуба на информация не установих. Имайте предвид, че всички тестови фотографии не са случайно подбрани. Повечето са с голяма контрастна разлика и критични участъци, а целта ми беше да установя дали наистина HP Photosmart Pro B9180 ще може да се справи с тази нелека задача. Е, справи се.

Мирите за разделителната способност също се възпроизведоха безупречно, като дори при 300 lpi под лупа линийките се виждат ясни и отчетливи. Буквите се отпечатаха също отлично, като единствено „запушване“ установих при негативния текст със серифен шрифт с кегел 2 pt.

Доказателство за ефективното калибриране с вградения в принтера денситометър е резултатът от черно-бялата снимка, поместена на тестовата страница. Тя е възпроизведена напълно неутрално, без никакви цветови отклонения. Да не говорим, че мастилените точки са толкова фини и гъсто разположени, че дори и под лупа с 8-кратно увеличение ми беше трудно да разбера дали снимката е отпечатана само с двете черни и сивото мастило, или с всички едновременно. Е, оказа се, че е с всички. HP Photosmart Pro B9180 възпроизведе и цвета на кожата, и запомнящите се цветове с удивително сходство.

За най-накрая оставих може би най-интересния тест, който несъмнено доказва изключителната атрактивност и високото качество на продуктите и технологиите на Hewlett-Packard. Заедно с драйверите се инсталира и Plugin за Photoshop, който улеснява печата с HP Photosmart Pro B9180 през програмата. Отваря се от File/Automate/Photosmart Pro Print и съдържа всички елементи за бързо и безпроблемно стартиране на печата: избор на вида и големината на хартията, качеството на печата, изходното листоподаващо устройство, ориентацията на страницата, начинът на разположение на изображението в печатния лист и най-интересната функция – задаване на цветовото пространство. Тук съществуват 4 възможности:

» Printer Managed – снимката се конвертира от текущото работно цветово пространство на Photoshop в това на принтера.
» Photoshop Managed – освен стандартните Adobe RGB и sRGB, тук може да се избира между 9 цветови пространства за съответните видове хартия според автоматично инсталираните заедно с драйверите на принтера ICC профили.
» No Color Management – профили не се прилагат.
» Black & White – задава се при печат на черно-бели изображения, при което принтерът работи само с двете черни и сивото мастило.

Реших да пробвам дали наистина ще има разлика при използването на първите три от тези четири възможности, като за целта отпечатах две снимки – портретна, за да проследя възпроизвеждането на цвета на кожата, и снимка на цвете, съдържаща много цветови нюанси. Трябва да ви кажа, че резултатите са потресаващи! Изображенията, отпечатани със зададен Printer Managed метод за конвертиране на цветовото пространство, се оказаха брилянтни – с верни цветове, контраст и наситеност. Използването на Photoshop Managed при зададено Adobe RGB пространство не доведе до чак толкова добри резултати – променени цветове, недостатъчен контраст и липса на разработка в някои детайли от снимките. Подобни слаби резултати получих и при печат в режим No Color Management. Изводът – явно специалистите на Hewlett-Packard са се справили безупречно и с безспорно важния показател управление на цветовете.

Явно е, че за последната година Hewlett-Packard е извървяла много дълъг път, и е финализирала изключително интересни разработки. Те тепърва ще се доказват и налагат чрез новите продукти, които компанията ще пусне на пазара в скоро време. Що се отнася до HP Photosmart Pro B9180, от всички проведени тестове и отпечатани снимки мога да кажа, че той с гордост може да носи определението „професионален“. Че е най-добрият в света принтер от този клас, не мога да твърдя, поради простата причина, че до сега нито един от представителите за България на конкурентните на Hewlett-Packard компании не е пожелала да ми предостави подобно устройство за тестване, поради което и нямам база за сравнение. До момента обаче безспорно HP Photosmart Pro B9180 е най-добрият принтер, на който съм печатала, и от него съм получила най-брилянтните отпечатъци на изключително сложни за възпроизвеждане снимки. Още веднъж благодаря на Hewlett-Packard България за това, че ми даде възможността да се докосна до това почти съвършено устройство, и най-важното – че ми го предостави с мостри на всички видове хартии от новата продуктова гама HP Digital Fine Art Media.

Табл. 2. Технически характеристики на HP Photosmart Pro B9180

Ваня Абаджиева-Бучел

В първата част на статията подробно ви запознах с основните видове матрици, които се използват в съвременните LCD монитори. Както обещах, тук ще продължа темата за избор на дисплей с най-важните технически характеристики, на които трябва да се обръща особено внимание при закупуването му. Безспорно най-важните параметри на LCD екраните са времето за реакция, ъгълът на видимост, яркостта и контрастът, както и различните аспекти на цветопредаването. Именно те са от изключителна важност за коректното възпроизвеждане на изображението, за качеството на картината и не на последно място – за здравето на човека, на което мониторът влияе по един или друг начин.

Време за реакция

Понятието „време за реакция“ често се бърка с „време на послесветене“, което е актуално и за класическите CRT монитори. В електронно-лъчевата тръба светлинният лъч преминава през всяка точка от екрана според кадровата честота. При попадане върху отделна точка от луминифора в зоната на лъча тя мигновено започва да свети, а след преминаването на лъча – угасва. Угасването обаче не е мигновено, а по плавна експонента в течение на няколко милисекунди. Ето защо движещ се върху черен фон бял квадрат например, ще има абсолютно рязка предна граница и слаба бяла „опашка“.

На LCD матрицата движещите се изображения изглеждат по друг начин. Поради сравнително високия вискозитет на течните кристали от момента на изменение на електрическото поле до пълното завъртане на кристала могат да минат от единици до десетки милисекунди. В този случай движещият се на черния фон бял квадрат ще има нерязка предна граница поради ненулевото време на светване на пиксела и също нерязка задна граница поради ненулевото изгасване на пиксела. За разлика от мониторите с електронно-лъчева тръба обаче, тук практически няма да остава слаба светлинна следа от послесветене. Много от потребителите се объркват при опита да оценят времето за реакция на LCD мониторите по някой от многобройните тестове, когато на екрана се възпроизвеждат движещи се с различна скорост квадрати. Те обръщат внимание само на „опашката“ зад квадратите, а игнорират размитите им задни граници.

Под време за реакция на пиксела се разбира сумарното време за включването и изключването му, т.е. преходът черно-бяло-черно (BWB). Единственият действащ до момента стандарт за определяне на времето за реакция е ISO 13406-2, според който под време за включване на пиксела се разбира времето, необходимо за изменение на яркостта от 0% до 90%, а за изключването му – това, при което яркостта се изменя от 100% до 0%. По принцип времената за включване и изключване се различават, като в някои случаи тази разлика е съществена. Ключовият момент обаче е, че при измерването пикселът преминава между две крайни състояния, а преходите между тях, т.е. между оттенъците на сивото, не се отчитат.

Преходът между крайните състояния съответства на максималния ъгъл на завъртане, т.е. за превключване от черно в бяло кристалът трябва да се завърти на по-голям ъгъл, отколкото за преминаване от черно в сиво. Кристалите се управляват от електрическо поле и, за да могат да се завъртят на по-малък ъгъл, към всяка „клетка“ на LCD панела се прилага по-ниско напрежение. Това води до отслабване на електрическото поле между електродите, а оттам и до понижаване на скоростта на завъртане на кристала. Така, от една страна, кристалът трябва да се завърти на по-малък ъгъл, а от друга, това става с по-малка скорост. Резултатът е, че за всички видове матрици времето за превключване от черен на бял пиксел и обратно се оказва най-малко. Превключването между всякакви други междинни състояния в най-добрия случай ще стане за същото време. На практика обаче в почти всички случаи то е съществено по-дълго, като за някои видове матрици разликата може да бъде 5 пъти.

И така ясно е, че стандартът ISO 13406-2 „налага“ измерване на времето за реакция при превключване между черно и бяло. Но защо в последно време някои производители дават в спецификациите към дисплеите си време за реакция от сиво до сиво (Gray-to-Gray, GTG)? Със същия успех бихме попитали времето за преход между кои градации на сивото се измерва. Или пък как точно е изчислено средното време за реакция – като средно аритметично или средно геометрично? Както виждате въпросите, по които категоричен отговор не може да се даде, са доста, което пък поне за момента е доказателство за възможността всеки производител да тълкува времето за реакция от сиво до сиво по най-изгодния за него от маркетингова гледна точка начин.

Ако потребителят работи основно с текст, тази особеност няма да бъде проблем, защото при възпроизвеждането на черен текст върху бял фон LCD матрицата има най-добри показатели. При работа със статични обекти показателят време за реакция също не е от съществено значение. В много динамични игри обаче изображението не се отличава с висок контраст и яркост и в този случай някои матрици „демонстрират“ изцяло своите недостатъци спрямо обявеното от производителя време за реакция.

Напоследък започнаха да се появяват LCD монитори, в спецификациите на които е обявено сензационно време за реакция от 2 или 4 ms. Дали това е истина и как ли е постигнато това? Най-широко разпространената засега технология за ускоряване на това време е т.нар. Response Time Compensation (RTC) и е реализирана чрез електрониката на самия дисплей, без да променя самото производство на течнокристалните матрици. Според нея времето за реакция може да се ускори чрез подаване на управляващо напрежение, по-високо или по-ниско от необходимото за завъртане на кристалите. Всъщност тази технология води до ускоряване на превключването от сиво към сиво, но не и на прехода черно-бяло-черно.

Ъгли на видимост

Този параметър е един от най-специфичните за LCD дисплеите. Това се дължи на факта, че за технологиите, в които пикселът е излъчващ, а не модулиращ елемент, ъгълът на видимост няма никакъв смисъл. Просто пикселът или свети, или не.

Както вече стана дума в първата част на статията, ъгълът на завъртане на равнината на поляризация на светлината зависи от ъгъла, под който светлинният лъч попада върху течния кристал. Проблемът е в това, че той от своя страна зависи от ъгъла, под който се наблюдава екранът. Ясно е, че е напълно невъзможно да се гледа от абсолютно прав ъгъл, най-малкото заради това, че дори и да сме застанали точно в центъра, краищата на екрана ще се виждат под съвсем друг ъгъл.

При отклонение на погледа встрани матрицата започва да губи контраста си – черният цвят става по-светъл, а белият – по-тъмен. Производителите определят ъгъла на видимост като ъгъл спрямо перпендикуляра към повърхността на екрана, при гледането от който изображението в центъра на екрана има контраст, не по-нисък от 10:1. При това се посочват не 4, а 2 ъгъла на видимост, като двата хоризонтални и двата вертикални се сумират.

Хоризонтални и вертикални ъгли на видимост

В това определение на „ъгли на видимост“ обаче има няколко „капана“. Първият от тях е съотношението 10:1. На практика такъв контраст означава, че на екрана може да се чете текст, но за работа със снимки например или гледане на филм и дума не може да става. При контраст 10:1 човешкото око възприема изображението като силно избледняло, почти безцветно. Това означава, че реалните ъгли на видимост, при които няма да се забелязва съществено „изкривяване“ на изображението, се оказват много по-малки от тези при контраст 10:1.

Второ, измерването на ъглите на видимост се прави в центъра на екрана. Очевидно е, че в краищата екранът ще се гледа под друг ъгъл. Така например, ако от центъра на монитор с големина 19 инча се гледа на разстояние 1 m под ъгъл 45 градуса, то отдалеченият край ще се вижда вече под ъгъл, по-голям от 50 градуса.

Третият „капан“ е, че при измерването на ъглите на видимост под внимание се взима само контрастът, но не и цветовите отклонения. А те са характерни за повечето видове матрици – при достатъчно голямо отклонение встрани от перпендикуляра белият цвят придобива мръсножълт оттенък. Забележимо се променят и други цветове.

И накрая – по никакъв начин не се отчита възможността за несиметричност на ъглите на видимост. Както вече стана въпрос, двата вертикални и двата хоризонтални ъгъла се сумират. Това може да доведе до ситуация, при която на монитор с голям ъгъл на видимост във вертикална посока контрастът на изображението видимо да се отличава в горния и в долния край на екрана, дори и да се гледа от центъра. Това е следствие от факта, че ъгълът на видимост от горната страна на перпендикуляра е по-голям от този на долната, а сумата от двата позволява в спецификацията да бъде записано доста голямо число. Производителите, които дават и четирите ъгъла на видимост, за съжаление са рядкост, като някои от тях дори ги получават чрез просто делене на две на ъгъла на видимост от спецификацията на матрицата. А за несиметричността не е спомената и дума.

Изводът – визуалното възприемане на много матрици е далеч от „идеала“, зададен в паспортните характеристики на монитора. Причината – при измерването на ъглите на видимост се използват критерии, които силно превишават прага на чувствителност на човешкото око към отклонение в изображението. Затова, ако ъглите на видимост се оценяваха според ъглите, при които изображението не претърпява забележими с невъоръжено око изменения, биха се получили далеч по-скромни цифри.

Яркост и контраст

Тези два параметъра се използват и за характеризиране на CRT мониторите. Тяхното значение обаче нарасна с навлизането на пазара именно на LCD екраните, при които техният диапазон е много по-широк.

Яркостта на монитора традиционно се определя като яркост на чисто белия цвят, измерена в cd/m2 при цветова температура 6500 К в центъра на екрана. И тъй като да се създаде идеална равномерна подсветка е практически невъзможно, яркостта в различните точки на екрана е различна. Обикновено тя е малко по-висока на местата, срещу които е разположена лампата за подсветката. В повечето монитори неравномерната яркост е под прага на чувствителността на човешкото око, поради което не пречи на работата.

Както вече стана въпрос, максималната яркост може да варира в доста големи граници при различните модели монитори. Най-често срещаната яркост в LCD екраните е 250 cd/m2, която е достатъчна практически във всички случаи. За работа с текст например е достатъчна 70–100 cd/m2 (в зависимост от околното осветление), за работа с изображения – 120–130 cd/m2, а за игри и филми – 180–200 cd/m2. В това отношение LCD екраните не само, че удовлетворяват нуждите на почти всички потребители, но и значително превъзхождат CRT мониторите, особено ако повишението на яркостта при тях е свързано с влошаване на фокусирането на лъча и съответно намаляване на четимостта на изображението.

Друг не по-маловажен параметър е контрастът. Той се определя като отношение на яркостта на белия цвят към яркостта на черния. Очевидно понятието „черен цвят“ тук може да бъде прието само условно. Известно е, че сериозният недостатък на LCD панелите се крие именно в това, че във всички случаи през тях се пропуска определен процент от светлинния поток. Поради това „изключеният“ пиксел не е черен, а тъмносив.

Да допуснем, че при преминаване на светлинния поток L в LCD панела „включеният“ пиксел има коефициент на пропускане n, а „изключеният“ – m. Контрастът тогава ще бъде равен на отношението на яркостта на „включения“ пиксел към тази на „изключения“ (n/m). Числата n и m се определят изключително от конструкцията на самия LCD панел и по никакъв начин не зависят от падащия от подсветката светлинен поток L. Ето защо е разпространено предположението, че много производители постигат по-висок контраст само чрез увеличаване на яркостта на подсветката. Такъв подход обаче води до повишаване не само на контраста на белия, но и на черния цвят, а в крайна сметка общият остава непроменен.

За съжаление ниският контраст е съществен недостатък в много видове монитори. Ако например на даден LCD екран с контраст 500:1 яркостта е 250 cd/m2, това означава, че черният цвят е с 500 пъти по-ниска яркост от белия, т.е. нивото му е 0,5 cd/m2. При работа с недостатъчно ярко околно осветление тази, така да се каже, малка величина води до това, че черният цвят изглежда тъмносив, и още по-важно – на такъв „псевдочерен“ фон неравномерната яркост е значително по-забележима. За сравнение – в качествените CRT монитори контрастът достига 1000–2000:1, а нивото на черното може да бъде съществено по-ниско – около 0,1 cd/m2.

Посоченият в техническите спецификации на LCD монитора контраст всъщност не е характеристика на самия монитор, а на неговата матрица. Съответните измервания се провеждат от производителите на матрицата в лабораторни условия със специализирано оборудване. При това и яркостта на подсветката на матрицата, и подаваните към нея сигнали са зададени точно. В „реалните“ монитори обаче към всичко това се прибавят особеностите на електрониката, използваните от производителя методи за регулиране на яркостта и контраста, както и други фактори, абсолютно независещи от самата матрица. Ето защо реалният контраст на монитора отчасти няма почти никаква връзка със зададения контраст на матрицата. Освен това реалният контраст се определя и от вградената в настройките на монитора яркост на екрана. В зависимост от модела на монитора при намаляване на яркостта контрастът може или да се увеличава, или да се намалява.

Някои от производителите разделят в LCD мониторите регулирането на яркостта на две функции –
собствена яркост (Brightness) и яркост на подсветката (Backlight). Такова разделяне в общия случай е маркетингов трик. Технически погледнато, регулирането на яркостта на екрана чрез други методи (освен изменение на яркостта на подсветката) е необосновано и води до забележимо намаляване на контраста и увеличаване на времето за реакция при намаляване на яркостта. Затова при такива монитори се препоръчва яркостта (Brightness) да се постави на оптимално от гледна точка на изображението ниво, а за по-нататъшна настройка да се използва функцията Backlight.

Както вече казахме, контрастът на матрицата зависи от съотношението между коефициентите на пропускане на „включения“ и „изключения“ пиксел. Очевидно „изключеният“ пиксел не може да стане още „по-изключен“. По друг начин казано, регулирането на яркостта на лампата на подсветката не може да окаже влияние върху коефициента на пропускане на матрицата, следователно не може да влияе на контраста. В LCD мониторите, които нямат подобно разделение, „регулиране на яркостта“ не означава нищо друго, освен регулиране на яркостта на подсветката.

Цветопредаване

Достоверността на възпроизвеждането на цветовата гама на монитора зависи от много параметри, най-важните от които са гама корекцията, цветовата температура и разредността на матрицата.

Цветовъзпроизвеждането на монитора се описва с т.нар. цветови криви, показващи зависимостта между входящия и изходящия сигнал. Цветовите криви са нелинейни и имат вида Out=Inγ, където Out е изходящият, а In – входящият сигнал. Максималният входящ сигнал се приема за равен на 1, а минималният – на 0. Равномерното увеличаване на входящия сигнал би трябвало да доведе до равномерно увеличаване и на изходящия, т.е. устройството би трябвало да е линейно. В реалния свят обаче абсолютно линейно устройство не съществува. На практика равномерното увеличаване на входящия сигнал води до неравномерна промяна на изходящия. Всъщност нулевото и максималното значение на двата сигнала съответстват, но всички останали значения между тях силно се различават. Така например половината от входящия сигнал съответства едва на 1/4 от изходящия.

Методиката, която е разработена за компенсиране на нелинейността на устройствата, е именно гама корекцията (среща се също и като „линеаризация“). Тя представлява процес на построяване на преобразуваща функция, обратна на гама функцията. „Налагането“ на двете функции води до компенсация на внесените изкривявания и линейност на предаването. След линеаризацията резултатната гама функция става равна на 1.

Вляво – линейно и вдясно – нелинейно устройство

Принцип на линеаризация на нелинейно устройство чрез използване на гама корекция. При наслагването на двете функции, резултантната гама става равна на 1

Както е добре известно, в продължение на много години в типичните за полиграфията и други области дейности, свързани с точно цветопредаване, са били използвани Apple компютрите, за които стойността на γ е 1,8. По същото време за стандарт на персоналните компютри, работещи под Windows, се е приемала стойност 2,5. Това било свързано с особеностите на работата на електронно-лъчевата тръба, която сама по себе си има γ 2,45–2,55. Когато обаче сферите на дейност, при които били използвани двата вида компютри, се „пресекли“, възникнал сериозен проблем – изображенията, обработени на Apple, се възпроизвеждали некоректно на компютрите, работещи под Windows, и обратното. За излизане от тази ситуация Microsoft и Hewlett-Packard, към които по-късно се присъединили и Pantone и Corel, разработили стандарта sRGB. Съгласно този стандарт стойността на γ трябва да бъде 2,2, а цветовата температура – 6500 K. Тази междинна стойност дала възможност изображенията, обработвани и в двете системи, да бъдат възпроизвеждани с минимално отклонение.

Все още много източници препоръчват след линеаризацията гама функцията да бъде 1,8. Тази цифра исторически е била приемана тогава, когато лазерният принтер е бил единственото изходно устройство за издателските системи. В днешно време, с появата на системата за управление на цветовете (Color Management System) и развитието на програмите за обработка на изображения, които могат самостоятелно да се настройват спрямо характеристиките на изходното устройство, и да осъществяват необходимите преобразувания на файловете, общото значение на гама функцията е по-добре да бъде равно на 1. Към предимствата на стойността 1 може да се прибави възможността за по-точно регулиране, особено в полутоновете и сенките.

Ако за CRT мониторите γ 2,5 е естествена стойност, дължаща се на самото устройство, и корекцията ù не представлява особена трудност, при LCD екраните въпросът не стои така. В тях предавателната характеристика няма нищо общо с гладката степенна функция, защото електрониката на монитора трябва да се приспособи изкуствено, отчитайки реалните характеристики на панела. Резултатът – кривата не само, че не съвпада с теоретичната, но в зависимост от входящия сигнал може да бъде по-ниска или по-висока от нея. На практика това означава, че, ако реалната крива минава по-високо от идеалната в тъмните тонове, но по-ниско в светлите, мониторът ще изобразява тъмните тонове като по-светли, а светлите – като по-тъмни, отколкото са в действителност. И тъй като характерът на отклонението зависи от нивото на сигнала, коригирането на изображението може да се направи само чрез правилно създадени цветови профили. А промяната на яркостта и контраста влияе еднакво на цялата крива, а не само на отделни участъци от нея.

Да не забравяме и още нещо – мониторът има всъщност не една, а три гама функции, различаващи се една от друга в някаква степен. Това се дължи на факта, че цветовете на екрана се получават от трите основни цвята – червен, зелен и син, а всеки от тях си има своята нелинейност. Може да се получи доста сложна ситуация, при която при едно ниво на сигнала например по-високо ще бъде нивото на синьото, а при друго – на червеното. Вследствие на това неутрално сивият цвят на монитора ще бъде леко оцветен в зависимост от това дали доминира синият или червеният цвят. Очевидно чрез обичайните настройки на RGB тази грешка не може да бъде отстранена, защото те влияят на цялата крива, а не само на отделни участъци от нея.

Изводът, който може да се направи тук, е, че във връзка с особеностите на работа и настройките на LCD екраните, цветовите профили и калибрирането имат съществено по-голямо значение, отколкото при CRT мониторите. Ако на конвенционалните монитори с електронно-лъчева тръба коректно направеният цветови профил обикновено променя в малка степен яркостта и общата тоналност на изображението, то при LCD екраните измененията могат да се окажат значителни. Това е от особена важност за работещите в областта на полиграфията и други дейности, изискващи много точно цветово възпроизвеждане, а въпросът дали да се направи цветови профил на LCD монитора или не, въобще не подлежи на обсъждане. Отговорът е еднозначен – при подобни професии некалибрираният „плосък“ монитор е неизползваем.

Следващият много важен параметър на изображението от гледна точка на цветопредаването е цветовата температура. Най-просто казано, тя определя тоналността на изображението на екрана на монитора. Колкото по-ниска е цветовата температура, толкова „по-топли“ са цветовете. Работата е там, че при човешкото око понятието „абсолютно бял цвят“ не съществува. Очите се адаптират според различните светлинни условия и в зависимост от тях може да се възприемат няколко различни цвята вместо бял. Затова в зависимост от околната осветеност изображението на екрана ще се възприема като „по-топло“ или „по-студено“.

За компенсиране на този ефект в мониторите е предвидено регулиране на цветовата температура, позволяващо мониторът да се настрои така, че в конкретни условия белият цвят да изглежда наистина бял, а не синкав или жълтеникав.

Цветовата температура се измерва в градуси Келвин (К) и е равна на температурата на абсолютно черно тяло, излъчващо в същия спектър. Най-широко разпространени в съвременните монитори са следните стойности на цветовата температура:

» 5500 К – била е въведена от специалистите на Kodak под името Daylight.
» 6500 К – използва се при обработка на изображения предимно за предпечат. За сравнение – 6000 К е цветовата температура, съответстваща на ярката слънчева светлина при безоблачно небе, а 6500–7000 К – при леко заоблачено небе.
» 9300 К – цветова температура на лека сянка в ясен ден. Дава на изображението леко синкав оттенък. Препоръчително е да се използва само в помещения с лампи, светещи със студена, синкава светлина, характерна за сравнително стари модели такива лампи.

Съгласно стандарта sRGB оптималната цветова температура е 6500 К.

При повечето монитори с електронно-лъчева тръба настройката на цветовата температура не е особен проблем. В LCD мониторите обаче това не е толкова лесно. Първо, в повечето от тях не е предвиден плавен преход между отделните стойности (ако стъпката на промяна е по-висока от 500 К, не може да се говори за плавен преход). Повечето LCD монитори имат в настройките си 2 до 5 зададени варианта на цветовата температура, включително и възможност за промяната ù ръчно чрез регулиране на трите основни цвята поотделно. По подразбиране обикновено тя е зададена на 5500–7500 К.

Второ, за много LCD екрани различните от зададената по подразбиране цветова температура са почти неизползваеми. Често вместо „меко“ изменение на тоналността на изображението при намаляване на цветовата температура сивият цвят приема силен розов или червеникав оттенък, като в същото време белият се променя съвсем малко. Аналогична е ситуацията и с повишаване на температурата – сивият цвят придобива синкав оттенък, а белият цвят или не се променя, или тази промяна е съвсем незначителна. Такъв дисбаланс между температурата на белия и сивия цвят влияе отрицателно на изображението и потребителите се принуждават да я настройват ръчно, променяйки цветовата температура на трите основни цвята поотделно. Другият вариант, разбира се, е да се използва фабричната ù настройка. За жалост и тя не е гаранция за коректен баланс между белия и сивия цвят.

Редно е да се каже, че не всички LCD монитори притежават този недостатък. Има модели с плавна регулация на цветовата температура (през стъпка 100 К) и с добре балансирани сив и бял цвят. Но самият факт, че съществува възможност от проблем, логично води до извода, че при купуване на LCD монитор трябва да се обърне сериозно внимание на цветовата температура.

И третият основен показател за правилното цветовъзпроизвеждане е разредността на матрицата. Съвременните графични адаптери работят с 24-битов цвят (на всеки един от трите цвята по 8 бита). Това гарантира възпроизвеждането на 16,7 млн. цветови оттенъка. Най-модерните графични карти са с 32-битов цвят, като имат допълнителна 8-битова сива маска. И докато CRT мониторите са аналогови устройства и понятието „брой на цветовете“ за тях пряко е неприложимо, на LCD матрицата се подава цифров сигнал, за който понятието има толкова важно значение, колкото и за графичните адаптери.

Повечето от 17-инчовите матрици имат 18-битово цветопредаване и могат да изобразяват не повече от 262 144 цвята. Опитът за пряко възпроизвеждане на 24-битовото пространство на видеокартата на 18-битова матрица води до не чак толкова добри резултати – просто „излишните“ цветове се „отрязват“ и става практически невъзможно да се работи с графика или с фотографии. Всички плавни градиенти стават „плоски“, с резки и много силно забележими преходи между цветовете.

Всъщност, говори ли се за цвят и скорост, за отлично съчетанието между тези две характеристики не може да се говори. Всички високоскоростни LCD монитори намаляват броя на битовете на всеки цвят от 8 на 6. Тази 6-битова дълбочина обаче води до изобразяването на много по-малко цветове – 262 144 срещу 16 777 216 за 8-битовата. Как се справят производителите с този проблем?

Един от методите за отстраняването му е чрез изкуственото „заглаждане“ на цветовите преходи в мониторите и не е добър. Той се състои в това, че недостъпните за видеосистемата цветове се възпроизвеждат като „смес“ от точки с различен цвят. Очевидно при необходимост да се възпроизведе линия с дебелина 1 пиксел например, „заглаждането“ на цветовите преходи ще даде силно неудовлетворителен резултат. Подобен метод е подходящ само за достатъчно големи едноцветни участъци. Ето защо в LCD панелите се използва технология за покадрова смяна на цвета. Ако е необходимо да се възпроизведе точка с „отсъстващ“ от матрицата цвят, вместо една точка последователно се изобразяват 2 точки с цветове, най-близки до желания – едната по-светла, другата по-тъмна. Цветовете се сменят с честота, равна на кадровата, благодарение на което човешкото око възприема „усреднен“ цвят, много близък до този, който трябва да се възпроизведе на екрана. Този метод се нарича Frame Rate Control (FRC) и позволява получаването на 16,2 млн. цвята на 18-битов монитор, като трябва да се има предвид, че, въпреки всичко, част от цветовете се губи безвъзвратно и никакви способи не могат да компенсират изцяло „недостатъчните“ 6 бита.

Качеството на реализацията на FRC силно се различава в различните модели LCD монитори, но за разлика от истинската разрядност на матрицата, лесно може да се провери чрез някоя от програмите за тестване на монитори (като например PassMark). Те извеждат на екрана плавни цветови градиенти (от черно до един от трите основни цвята). На такова изображение различаването на цветовите преходи е или много трудно, или невъзможно, тъй като човешкото око теоретично може да различава 256 оттенъка, а именно толкова се получават при използването на 8-битови данни на всеки цветови канал. Реализацията на FRC може да се смята за успешна, ако на плавния градиент не се виждат рязко отсечени граници, получени от преходите между нюансите. В случай, че такива има, значи в монитора или въобще не е вградена функцията FRC, или тя не е достатъчно добра. Такъв монитор може да се използва при работа с текст, но за обработка на изображения и работа с цветове е крайно неподходящ.

Как да разберем дали LCD мониторът използва 8-битова или 6-битова дълбочина на всеки основен цвят? По принцип почти нито един производител не обявява тази характеристика. Повечето пишат в спецификациите си общия брой на цветовете. Базирайки се на предположения можем да кажем, че, ако са обявени 16,7 млн. цвята, това означава, че дълбочината на един цвят е 8 бита. Но пише ли 16,2 млн. или 16 млн. цвята, то това е почти сигурен белег, че истинската дълбочина е 6-битова. Да не говорим, че време за реакция под 12 ms би могло да се реализира само при 6 бита, а за екраните с над 20 ms вече може да се предположи, че са с 8. Така че при избор на LCD монитор имайте предвид всичко, изложено във връзка с дълбочината на цвета и времето за реакция.

Функционални особености

А сега да се спрем и на по-важните и интересни функционални особености на LCD мониторите. На първо място това е типът на входовете – цифрови и аналогови. Всичко се свежда до това, че LCD модулът е цифрово устройство, и сигналът в него се предава по цифров интерфейс, а не по аналогов, както при конвенционалните CRT монитори. Освен това в LCD екраните всеки цвят се задава отделно за всеки пиксел. Затова при включването на LCD към аналоговия изход на видеокартата сигналът трябва да се „разпредели“ така, че информацията в него да се раздели за всеки пиксел, за да не си влияят един на друг. За това е нужна точна настройка на честотата и фазата на сигнала. Разбира се, такава схема излишно усложнява конструкцията на монитора и внася допълнителни проблеми – отклонения в изображението, свързани с неточната настройка на фазата и честотата (обикновено се изразяват в смущения и леко трептене), както и изкривявания, предизвикани от преобразуването на сигнала от аналогов в цифров. По тази причина използването на цифров интерфейс в LCD мониторите е напълно логично. Така се избягва „намесата“ на трите основни източника на смущения – цифрово-аналоговия преобразувател на видеокартата, аналоговия кабел между видеокартата и монитора и аналогово-цифровия преобразувател на монитора.

В настоящия момент цифровият интерфейс за LCD мониторите е DVI (Digital Video Interface). Колкото по-висока е разделителната способност на монитора, толкова повече нараства необходимостта от използването му. Така например, ако мониторът е 15-инчов с разделителна способност 1024х768 пиксела, DVI интерфейсът допринася само за по-лесното настройване на екрана. При 17- и 19-инчовите модели с разделителна способност 1280х1024 пиксела към това вече се прибавя и забележимото подобряване на качеството на видеосигнала, а за моделите с 1600х1200 пиксела DVI вече става единственият „разумен“ за използване интерфейс.

Аналоговият интерфейс обикновено е изпълнен в обичайния D-Sub конектор. И тук е необходимо да се напомни, че DVI изводите биват два вида – DVI-D, който е само за цифров сигнал, и DVI-I, който може да приема и цифров, и аналогов видеосигнал. Повечето производители използват DVI-D конектори за цифров сигнал и D-Sub за аналогов, но има и модели, в които тези два порта са обединени в универсалния DVI-I. Някои съвременни монитори имат повече входове, като например два универсални DVI-I (практически това са 4 входа, но едновременно могат да се ползват само 2, защото физическите конектори са само два) или един DVI-D и два аналогови D-Sub. Така или иначе, към такъв тип монитори могат да се включат едновременно два източника на сигнал, и да се превключва между тях от менюто за настройка на монитора.

Някои от съвременните LCD монитори могат да работят и в портретен режим. По-добрите използват хардуерно, а не софтуерно завъртане

Ваня Абаджиева-Бучел

Годината е 2003. Световното изложение CeBIT в Хановер. Палата №25 – Меката на мониторите. Трескаво разглеждам щанд след щанд с тайната надежда, че тук за първи път „ще срещна“ бъдещия си професионален CRT монитор. Макар и само като наблюдател, съм щастлива, че все пак по някакъв начин се докосвам до недостижимото – малки, леки, тънки, и грациозни LCD дисплеи. Изглеждат съвършени. Знам, че скоро няма да мога да притежавам подобно бижу. Знам, че тези модели ще се появят в България месеци след това, но така или иначе цената им наистина ще е недостижима. Но не се отчайвам, дори напротив – радвам се на възможността да видя подобни „космически“ устройства. И си оставам с мечтата…

Поглеждам тук, спирам се там, разговарям с любезните изложители, продължавам напред. И се потрисам – CRT монитори няма. Решавам, че може би аз съм в грешка, че не съм обиколила както трябва огромната палата. За жалост се оказва, че CRT монитори просто няма. Тогава разбрах – ще минат година-две и те просто ще изчезнат от пазара. Ето, че така и стана – да намериш нови CRT модели е равносилно на това да видиш бяла лястовица. Поне на Запад е така. Разбира се, у нас положението е малко по-различно, но пък налице са всички признаци в недалечно бъдеще и ние да се изравним в това отношение с „белите държави“.

И така огромното разнообразие на LCD дисплеи вече е факт. Появиха се редица знайни и незнайни марки, а всеки производител твърди, че неговите са най-добри. Цените станаха достъпни дори и за обикновения потребител, а що се отнася до професионалистите – те или все още предпочитат да работят с добрия си стар „приятел“ – мониторът с електронно-лъчева тръба, твърдейки, че само той става за обработка на изображения, или отдавна са си закупили някой от истинските професионалните модели. Така или иначе скоро всички ще минат на LCD дисплеи поради простата причина, че в недалечно бъдеще CRT монитори просто няма да има.

Този факт, както и многобройните въпроси на тема „Какъв модел LCD монитор да си купя и защо?“, задавани предимно в Интернет пространството, ме подтикнаха да подготвя две статии. В настоящата ще ви обясня принципа на работа на основните видове матрици, а в следващия брой ще може да прочетете подробно за най-важните характеристики, на които трябва да се обръща внимание при закупуването на LCD монитор.

Как работи LCD мониторът

LCD (Liquid Crystal Display) дисплеите са съставени от вещество (цианофенил), намиращо се в течно състояние, но притежаващо и някои свойства, присъщи на кристалните тела. Неговият вискозитет и анизотропни свойства (в частност оптични) са свързани с ориентирането и подреждането на молекулите му. В основата на всеки LCD панел стои нематичното свойство на течните кристали да завъртат равнината на поляризация на преминаващата през тях светлина на ъгъл, който зависи от положението на кристала спрямо светлинния сноп, както и това, че положението на течния кристал може да се променя с помощта на електрическо поле.

Най-общо казано, LCD панелът представлява две стъклени пластини с нанесени върху тях прозрачни електроди, между които се намират течните кристали. От двете си страни този „сандвич“ е покрит с поляризиращ слой от специално обработен полиамиден филм. Повърхността му, грубо казано, е набраздена с тънки линии, определящи посоката (главното направление), в която се ориентират продълговатите молекули на течния кристал. Оптичните равнини на двата поляризиращи слоя са перпендикулярни една на друга, като направлението на „улеите“ съвпада с равнината на съответния поляризиращ слой. При движението си от единия поляризатор към другия молекулите на течния кристал се опитват да се ориентират в посока, еднаква с разположените перпендикулярно едни на други „улеи“, в резултат на което се завъртат плавно на 90 градуса и образуват обемна спираловидна структура, наречена Twisted Nematic (TN). Ако през подобна конструкция се пропусне светлинен поток, преминавайки през първия поляризиращ слой, той ще се поляризира в равнината на този слой. По-нататък, преминавайки през спираловидната структура на нематика, той ще се завърта постепенно, докато съвпадне с оптичната равнина на втория поляризатор, и не премине от другата страна на панела. За наблюдателя панелът ще бъде прозрачен, защото човешкото око не е чувствително по отношение направлението на поляризацията на светлината.

Ако обаче на панела се приложи напрежение, молекулите на течните кристали ще се ориентират по посока на това напрежение, спираловидната структура на нематика ще се разруши и той няма да е в състояние да „преведе“ светлинния поток между разположените перпендикулярно един на друг поляризатори. С други думи, променяйки приложеното напрежение, прозрачността на панела може да се регулира плавно.

Сам по себе си LCD екранът не излъчва. Той единствено променя интензитета на преминаващата през него светлина. Това е и основната му разлика по отношение на другите видове дисплеи, при които всеки пиксел е самостоятелен, излъчващ светлина елемент. Ето защо за работа на LCD екраните е необходима външна подсветка. Най-често за целта се използват живачни флуоресцентни лампи със студен катод (Cold Cathode Fluorescent Lamp).

Модулацията на външната светлина определя и един от най-големите недостатъци на LCD екраните – ниския контраст. Проблемът е в това, че поляризаторите не са способни напълно да блокират преминаващата през тях светлина. В резултат черният цвят винаги ще има малка, но не и нулева интензивност на излъчване. В същото време при технологиите, в които всеки пиксел е самостоятелен излъчващ елемент, идеалният черен цвят е напълно достижим – ако на пиксела не му се подаде сигнал, той просто не свети.

Въпроса за контраста ще разгледаме по-нататък, а сега да се върнем отново на принципа на работа на LCD мониторите. Течните кристали не влияят на дължината на вълната на светлината, поради което панелът би трябвало да възпроизвежда само цвета на подсветката. За получаването на цветове се поставя т.нар. цветоотделителна маска, като всеки пиксел на панела се разбива на три независими подпиксела. Маската представлява най-обикновен филтър, оцветяващ преминаващата през всеки подпиксел светлина в един от основните цветове – червен, зелен или син. Така чрез осветяване на панела с бяла светлина се получават обичайните за всеки монитор RGB цветове: всеки подпиксел се управлява с отделен транзистор, на който се подава съответното напрежение; промените на това напрежение заставят течния кристал в съответния подпиксел да се завърта на определен ъгъл; ъгълът на завъртане определя количеството светлина, което преминава през подпиксела.

Видове матрици

За своята не чак толкова дълга история дисплеите с течни кристали са „преживели“ смяната на няколко поколения. Първите LCD монитори са били с т.нар. пасивна матрица, използваща технологията STN (Super Twisted Nematic). Те се характеризират с по-висок общ контраст на изображението, който се постига, като максималният ъгъл на завъртане на молекулите във вътрешността на матрицата на монитора се увеличи от 90 градуса на 270 градуса. При тези монитори обаче се използват отделни (обособени) електроди за формирането на всеки пиксел от изображението, т.е. подсветката се осъществява попикселно. И понеже всяка „клетка“ се нуждае от определено време за смяна на напрежението, изображението се изгражда бавно, почти ред по ред. За работа с офис програми полученото качество е, общо взето, достатъчно, но динамичните изображения са размазани и трептят. Освен това електродите често интерферират един с друг и създават доста неприятни „текстури“.

По-скъп, но и по-качествен метод за създаване на изображение на екрана на монитор с течни кристали е използването на т.нар. активна матрица. В този случай също действа принципът един електрод – една клетка, но всеки пиксел от екрана се „обслужва“ от още един, допълнителен елемент (транзистор), който намалява времето за смяна на напрежението, и отстранява опасността от взаимодействието на съседните „клетки“ една с друга. В резултат се повишават практически всички параметри на изображението – острота, яркост и скорост на изграждане на изображението. Благодарение на прикрепения към всяка „клетка“ транзистор матрицата „помни“ състоянието на всички елементи на екрана и го „отхвърля“ веднага след получаване на командата за опресняване. Поради изискванията за прозрачност на матрицата като цяло тези транзистори са с дебелина под 0,1 µm и се наричат Thin Film Transistors (TFT).

Днес съществуват няколко различни технологии за производство на монитори с активна матрица. Те се различават по начина на разположение на кристалите, а оттам и на параметрите на дисплеите.

TN+Film. Както вече споменахме, един от основните недостатъци на технологията Twisted Nematic е малкият ъгъл (около 90 градуса), под който изображението се вижда ясно. И за този проблем обаче е намерено решение: повърхността на екрана се покрива с полимерен филм с висок показател на пречупване, което позволява значително увеличение на ъгъла на видимост (до 120–140 градуса), и то без да се налага съществено изменение на технологията. Тези панели са наречени TN+Film. Увеличеният ъгъл на видимост води и до други подобрения – така например характерните за TN дисплеите изкривявания на цветовете са сведени до минимум. С времето е подобрен и контрастът на матрицата.

Цветопредаването на по-голямата част от TN матриците е 18-битово. Като качество то е удовлетворително единствено за домашно, непрофесионално използване. Неотдавна според времето за реакция TN матриците се разделяха основно на два вида – със скорост на реакция 25 и 16 ms. Днес обаче има редица технологии за ускоряване на времето на реакция, с помощта на които то е съкратено на 8 ms, 4 ms, та дори и 2 ms. Друг е въпросът доколко това е вярно, защото всеки производител измерва времето за реакция по различен начин. Най-общо казано, ускоряването му е реализирано изключително на ниво електроника на LCD монитора и по никакъв начин не засяга технологията на производство на самата матрица. Но повече за тази важна за работа с движещи се обекти характеристика може да прочетете в следващата част на статията.

Вляво – ориентация на молекулите на течните кристали в TN матрицата без подадено напрежение, а вдясно – с подадено напрежение на управляващите електроди

И така LCD мониторите с TN матрици са подходящи за потребители без особени изисквания за високо качество на цветовъзпроизвеждането. Дисплеите с по-кратко време за реакция са добро решение за игри, филми и изобщо за движещи се обекти, а останалите – за работа с офис програми от типа на Word, Excel и др., както и за сърфиране в Интернет. Ако работата обаче е свързана с предпечатна подготовка, обработване на фотографии или 3D моделиране, по-подходящи са мониторите с друг тип матрици.

IPS. През 1995 г. Hitachi и NEC съвместно разработват нова технология, която би трябвало да реши проблемите на TN матриците, наречена IPS (In-Plane Switching). Конструкторите разместили управляващите електроди в една равнина така, че силовите линии на създаваното от тях електрическо поле да се разполагат успоредно на подложката. Така при подаването на управляващо напрежение течните кристали се завъртат само в една равнина, а не образуват спираловидна структура като в TN матриците. Изменението на ориентацията на кристалите дава още едно съществено предимство на IPS панелите – ъгълът на видимост се увеличава на 170 градуса и в хоризонтална, и във вертикална посока. Методът за завъртане на течните кристали в една равнина се оказва доста по-удачен и от гледна точка на общото цветопредаване, и най-вече във възпроизвеждането на тъмните тонове.

Разбира се, и тази технология има недостатъци. За преориентиране на кристалите напрегнатостта на полето трябва да е по-висока, а и процесът е по-бавен. Ето защо IPS панелите имат сравнително по-голямо време за реакция, за който проблем в днешно време отново е намерено подходящото технологично решение. За време на реакция на някои от последните модели LCD монитори с IPS матрица производителите обявяват 6 ms, което е по-скоро маркетингова примамка. Само за сравнение ще ви дам пример с професионалните дисплеи за графична обработка на лидера в производството на LCD монитори – японската фирма EIZO, чийто последни модели са с време за реакция 16 ms и 8 ms.

Вляво – ориентация на молекулите на течните кристали в IPS матрицата без подадено напрежение, а вдясно – с подадено напрежение на управляващите електроди

И друг недостатък – двата електрода са разположени в една равнина и заемат по-голям процент от общата площ на екрана, което води до намаляване на прозрачността на панела, респективно до необходимостта от по-мощна подсветка за достигане на необходимата яркост. Разбира се и на този проблем е намерено решение, като повечето от професионалните модели LCD монитори имат функции за компенсиране на яркостта и контраста.

Развитието на IPS технологията доведе до създаването на някои успешни модификации:

»          Super IPS (S-IPS), за която е характерно яркото, контрастно изображение с почти незабележими цветови отклонения, увеличени ъгли на видимост (170 градуса и в двете направления) и изключително висока яснота.
»          Super Advanced IPS (SA-IPS), която в сравнение с S-IPS има с около 30% по-висока разделителна способност.
»          Ultra Advanced IPS (UA-IPS) с повишена прозрачност на панела и разширяване на цветовата гама при достатъчно високо ниво на яркостта.
»          Dual Domain IPS (DD-IPS), при която за увеличаване на ъгъла на видимост „клетката“ е съставена от две зони с различно направление на поляризацията.

В настоящия момент LCD дисплеите с S-IPS матрица са практически единственият разумен избор за професионална работа като предпечатна подготовка, графичен дизайн, обработване на снимки и т.н. Като правило обаче те са на значително по-висока цена от тази на TN мониторите поради по-скъпото изготвяне на IPS матрицата.

MVA. През 1996 г. Fujitsu разработи още една технология за LCD дисплеи, наречена Multidomain Vertical Alignment (MVA). В нея всеки подпиксел се разделя на няколко зони, а поляризационните филтри са с по-сложна структура (имат изпъкнала форма). При подаване на напрежение течните кристали от всички зони се подреждат перпендикулярно на електродите, като ориентацията им във всяка зона е независима от другите (всяка зона има своя собствена „директория“). Така, без значение от какъв ъгъл ще се наблюдава екранът, всички пиксели се виждат с максимална яркост.

Вляво – ориентация на молекулите на течните кристали в MVA матрицата без подадено напрежение, в средата – при ниско и вдясно – при по-високо напрежение

На практика MVA технологията решава почти всички недостатъци на TN и IPS матриците – ъгълът на видимост е увеличен до 160 градуса в хоризонтална и вертикална посока, контрастът достига до 600:1, а най-доброто време за реакция, постигнато отново чрез специално разработена технология, е 8 ms. Но и тук има проблеми. Първият е, че при намаляване на разликата между началното и крайното състояние на пиксела времето за реакция нараства приблизително двойно. Директните следствия са: (1), че MVA матриците не са особено подходящи за динамични игри, защото изображенията в тях, особено нискоконтрастните, ще се размазват силно при всяко по-рязко движение: (2), че такива монитори са сравнително подходящи за работа с контрастни изображения, тъй като времето за превключване от черен в бял цвят е доста по-малко. Вторият недостатък на LCD дисплеите с MVA матрица е високата им цена, породена от сложността на конструкцията.

PVA. Технологията Patterned Vertical Alignment (PVA) е разработка на Samsung. Използват се решения, близки до MVA, като разликата е в незначителни технически особености. Принципът на действие на PVA се състои в подреждането на молекулите на течния кристал под прав ъгъл спрямо управляващите електроди и формиране на изображението за сметка на малкото им отклонение от указаното положение. Това позволява постигането на висок ъгъл на видимост (до 170 градуса), ниво на контраста 500:1 и подобрено цветопредаване.

През 2003 г. Samsung представи нова технология за усъвършенстване на PVA матрицата, наречена Dynamical Capacitance Compensation (DCC), при която, според инженерите на компанията, времето за превключване между пикселите не зависи от тяхното начално и крайно състояние. Това се постига чрез нов метод за управляване на електромагнитното поле на течнокристалните структури. Постигнати са впечатляващи резултати – яркост до 500 Cd/m2, контраст, по-висок от 800:1, и време за реакция – 10–12 ms. Единственият недостатък и тук е сложната конструкция на панела, а оттам и високата му цена.

Следва

Ваня Абаджиева-Бучел

През 2003 г. Canon направи истинска сензация със своя цифров огледално-рефлексен фотоапарат ЕOS 300D. Това беше първият ценово достъпен модел от този клас, който позволи на широк кръг фотографи да навлязат в експресивния, богат на възможности и творческа свобода свят на огледално-рефлексните камери.

Само 2 години по-късно компанията отново ни предизвика – на фотографската общественост бе представено новото „чедо“ на фирмата – Canon ЕOS 5D. Ако се замислим, той наистина е новата сензация на една от водещите фирми в съвременната фотография – пълноформатна матрица 24х36 mm, 12,8 Мпиксела и една сравнително разумна цена. Той е липсващото звено между широко разпространения Canon ЕOS 20D и върховите постижения при огледално-рефлексните цифровите фотоапарати от типа на Canon ЕOS 1Ds Mark II. Но да не бързаме при изложението на нещата.

Благодарен съм на Canon България, че любезно ми предостави, макар и за кратко време Canon ЕOS 5D за тестване.

Тук ще се опитам не само да изложа техническите характеристики и резултатите от проведения тест, но и да направя кратко сравнение на някои от качествата му с тези на Canon ЕOS 20D и Canon ЕOS 1Ds Mark II. Убеден съм, че тази информация ще бъде полезна, макар и да не е базирана на сравнителни тестове на тези апарати, тъй като не разполагам с всички тях.

Както винаги започвам с ергономията и дизайна. Canon ЕOS 5D има стабилно, здраво тяло със стоманен скелет, покрит с магнезиева сплав и висококачествена удароустойчива поликарбонатна пластмаса. То тежи 900 g, а размерите му са 152х113х75 mm. Удобно е за ръката, като на корпуса са изнесени всички най-важни за управляването на снимачния процес елементи. От тях се настройват корекцията на експозицията, режимът на измерване, чувствителността, серийните снимки, bracketing-ът, балансът на бяло, автофокусният и снимачните режими, диоптрийната поправка и увеличаването на снимките при разглеждането им. Може уверено да се каже, че конструкторите са създали едно много добро тяло, улесняващо фотографа при работата му. Единственото изключение е неудобният капак за изваждане на картата.

Матрицата. Обикновено оставям „черешката на сладоледа“ за накрая, но тук реших да започна с нея. След Canon ЕOS 1Ds Mark II новият ЕOS 5D е вторият апарат от серията EOS с CMOS матрица с пълен формат, еднакъв с големината на кадъра в малоформатната класическа фотография – 24х36 mm. Това означава, че обективите са без фактор за изменение на фокусното им разстояние – широкоъгълният обектив е широкоъгълен, телеобективът – телеобектив, и то с такова фокусно разстояние с което са конструирани! Трябва да призная, че снимането с истински широкъгълен обектив при другите цифрови апарати с по-малка матрица унищожава експресивността, която те създават в изображението. Бях забравил как „звучи“ истинският широкоъгълен обектив…

За сравнение – ЕOS 1Ds Mark II е също с пълноформатна CMOS матрица, ЕOS 20D е с 22,5х15 mm CMOS и фактор 1,6. В това отношение предимството на ЕOS 5D и ЕOS 1Ds Mark II е явно. Разделителната способност на ЕOS 5D е 12,8 ефективни Мпиксела, на ЕOS 1Ds Mark II – 16,7 Мпиксела, а на ЕOS 20D – 8,2 Мпиксела. Има още един интересен факт. От всички изброени тук цифрови камери ЕOS 5D е с най-големи пиксели – 8,2х8,2 µm. Сравнение – Canon ЕOS 1Ds Mark II е със 7,2х7,2 µm, а Canon ЕOS 20D с 6,4х6,4 µm. Това е едно сериозно, важно решение, защото то изначално предопределя високо качество на изображението и нисък шум при високите чувствителности.

Процесорът. Той е DIGIC II и бе използван за първи път в Canon ЕOS 1D Mark II. Един бърз и мощен процесор, осигуряващ скоростна обработка на информацията, точно цветовъзпроизвеждане и добър баланс на бяло. За разлика от много други процесори, DIGIC II не е част от софтуерното осигуряване на цифровия фотоапарат, а част от хардуера, който е интегриран в цялостната схема на камерата. Мощността му позволява бърза обработка в буфера. Canon ЕOS 5D е толкова бърз, че позволява обработката на поредица от 60 JPEG и 17 RAW файла! Забележително е времото, необходимо на апарата от натискането на бутона до реалното снимане – 75 ms, и бързият му старт – 0,2 s. Времето през което не се вижда изображението при вдигане на огледалото, е само 145 ms! Ясно е, че с бързата и точна обработка DIGIC II е основата за качеството на изображенията, получени с ЕOS 5D, и без съмнение е една от причините за успеха на топкамерите на Canon, в които е поставен.

Дисплеят. С 2,5-инчовия LCD дисплей с разделителна способност 230 000 точки, остротата и контраста му се осигурява оптимален контрол върху хистограмата и изображението в направените снимки. Интересното е, че фотографиите се виждат отлично дори и при максимално допустимото 10-кратно увеличение при големи ъгли на наблюдение в хоризонтална и вертикална посока. От антирефлексното му покритие обаче има какво още да се желае.

Обективите. Всички EF обективи на Canon (без EF-S) могат да се използват с ЕOS 5D без фактор за изменение на фокусното разстояние. Тук техните качества няма да разглеждам, защото това е една съвсем отделна и обширна тема. Не може да се пропусне фактът, че обективите на Canon са известни с много добро качество и приемливи цени.

Автофокусът. Автофокусната система на ЕOS 5D е TTL, 9-точкова, подобна на автофокуса на ЕOS 20D, но има и 6 невидими автофокусни точки, които подпомагат бързото и ефективно фокусиране при снимане със следящ фокус на подвижни обекти. Тя отстъпва на още по-съвършената система на ЕOS 1Ds Mark II (45 точкова!), но при теста показа много добри качества – бърза, точна и безупречна при ниски осветености. Разбираемо e, че значително по-скъпите камери, посочени тук, ще имат теоретично по-добра автофокусна система. Но възможностите, които ни предлага ЕOS 5D – автоматично и ръчно посочване на мястото на централната автофокусна точка, режимите за фокусиране при снимане на статични и подвижни обекти, показването на автофокусните точки във визьора, работният обхват на светлинните условия (0,5–18 EV при 100 ISO), при която тя работи, възможността за снимане с ръчно нагласяване на фокуса, „заключване“ на фокусирането и т.н. са предостатъчни за всички снимачни задачи.

Измерване на експозицията. TTL измерване с 35 зони е първият режим, при който се мери по целия кадър. Не липсват и другите важни за практиката режими: измерване на средната част на кадъра, селективно измерване на 8% от кадъра и накрая спотово (точково), което измерва 3,5% от кадъра. Възможните корекции на експозицията са ±2 бленди през стъпка 1/3 или 1/2 бленди.

Чувствителността при Canon ЕOS 5D е от 100 до 1600 ISO и може да бъде разширена при използване на потребителските функции от 50 до 3200 ISO. За сравнение – ЕOS 1Ds Mark II е с чувствителности от 100 до 1600 ISO. С други думи – всички капризни фотографски желания са изпълнени – с ЕOS 5D може да се работи сигурно, спокойно, без притеснения за точността на експозицията и при най-трудните снимачни условия.

Скоростите. Вертикалният механичен пердеобразен затвор с електронен контрол работи от 30 s до 1/8000 s (!) през стъпка 1/3 или 1/2 бленди, както и със скорост „B“ за дълги експозиции съобразно необходимостта при определени светлинни условия. Синхронизационната скорост за светкавиците е 1/200 s. За сравнение: при ЕOS 20D и ЕOS 1Ds Mark II тя е 1/250 s.

Снимачни режими. Всички необходими режими са налице – „Автоматичен“, „Програма“, „С приоритет на блендата“, „С приоритет на скоростта“, „Ръчен“ и „Потребителски“. Освен това има и готови снимачни режими с подходящите настройки за дадения случай – „Стандартен“ (за получаване на остри и с добра наситеност на цветовете снимки), „Портрет“ (за оптимално предаване на човешката кожа), „Пейзаж“ (ярки сини и зелени цветове). Особено полезни за практиката са възможностите за намеса и контрол на структурните и цветови качества на фотографиите. Интерес представлява оригиналният, нестандартен режим за точно снимане при 5200 K (снимане на репродукции) с много точно цветовъзпроизвеждане. И още… Снимките могат да са и черно-бели, а истински значима, важна и ефективна за свободата на фотографското творчество е възможността да се имитират най-важните филтри, употребявани в класическата филмова фотография: неутрален, жълт, оранжев, червен и зелен. Да не говорим, че остротата може да се изменя в 7 степени, а контрастът, наситеността и цветовият тон в ±4. От всичко това е ясно е, че ЕOS 5D е инструментът, с който знаещият, можещият, интелигентният творец може да прави всичко в снимачния процес, при това свободно, сигурно, отговарящо на идеите му, на целите му, на изкуството, каквото може да бъде фотографията.

Баланс на бяло. Любимото ми „чудо“ на цифровата фотография – балансът на бяло, се настройва автоматично от самата матрица и има богата палитра от режими: „Автоматичен“, „Дневна светлина“, „Сянка“, „Облачно време“, „Изкуствена светлина“ (лампи с нажежаема жичка), „Луминесцентно осветление“, „Светкавици“, лични настройки, и задаване на цветовата температура в градуси Келвин. Освен това могат да се правят корекции на баланса в различни цветови посоки: магента/зелено и синьо/жълто с ±9 степени. Възможностите на баланса на бяло наистина са дълбоко свързани с професионалните изисквания. Към това трябва да се прибави и възможността за снимане в две цветови пространства – sRGB и Adobe RGB.

Работа със светкавици. Като сериозен апарат за високи изисквания ЕOS 5D няма вградена светкавица, но притежава превъзходната Е-TTL 2 система за измерване на продължителността на импулса на светкавицата за достигане на най-точно експониране. Типичното при работа с E-TTL 2 е, че, освен яркостта на обекта, се измерва и разстоянието до него. Резултатът е безупречно експониране със системни светкавици и при изключително сложни снимачни условия. Нещо повече – възможна е корекция на експозицията с ±2 бленди през стъпка 1/2 или 1/3 бленди. Canon ЕOS 5D има и двата типа синхрони – шейна за безкабелно свързване и синхрон за кабелно свързване, което осигурява свобода при работа със студийни светкавици. Със специалните системни светкавици може да се настройва снимането и по „второто перде“.

Файлови формати. Canon ЕOS 5D записва в два основни файлови формата – в толкова необходимия за професионалната фотография RAW и в JPEG със степени на компресия Fine и Normal. Освен поотделно, двата формата могат да се записват и едновременно, при това с избор на степента на компресия на JPEG. Интересно е да се знае големината на JPEG и RAW файловете при различна разделителна способност. При най-високата (4368×2912 пиксела) RAW файлът на ЕOS 5D е 12,9 Mбайта, JPEG с най-ниска степен на компресия (Fine) е 4,6 Mбайта, а при по-високата (Normal) е 2,3 Mбайта. Ако сe намали разделителната способност на 3168х2112 пиксела, JPEG-ът в режим Fine ще бъде 2,7 Mбайта, а в Normal 1,4 Mбайта.

Серийни снимки. За своя клас ЕOS 5D има съвсем прилична скорост на снимане – 3 снимки/s, и достига, както вече споменах, до забележителна поредица от 60 JPEG или 17 RAW фотографии. Canon ЕOS 20D е по-бърз – 5 снимки/s, но не трябва да се забравя, че все пак е 8-Мпикселен. Освен това максималният брой снимки е ограничен – до 23 JPEG или 6 RAW. Canon ЕOS 1Ds Mark II снима със скорост 4 снимки/s и достига до 11 RAW снимки въпреки своите 16,7 Мпиксела!

Визьорът. Canon ЕOS 5D е с класически, светъл и ясен, типичен и за аналоговите огледално-рефлексни фотоапарати пентапризмен визьор, който „вижда“ 96% от бъдещото изображение. Съществено е, че не липсва важната за много хора диоптрийна поправка. Матовото стъкло на пентапризмата е сменяемо, а това е във възможностите на много малко цифрови камери. Визьорът е толкова качествен, че с него може да се снима без следа от винетиране в него, дори и с обектив EF 4/600 mm! Необходимата за снимачния процес информация, видна в него е: режимите на автофокуса и на експониране с данни за скорост и бленда, знаци за мястото на различните измервания, данни за снимането със светкавици, баланса на бяло и за CF картата. Благодарение на високото качество на визьора, в него ефективно и отчетливо може да се контролира и дълбочината на резкостта – основна необходимост в професионалното и сериозно фотографиране.

Носител на информация. Canon ЕOS 5D записва снимките на CompactFlash без ограничение за капацитета на картата.

Акумулатор. Електрическото захранване на Canon ЕOS 5D е чрез някоя от следните акумулаторни батерии: BP-511A, BP-514, BP-511 или BP-512. В комплекта на фотоапарата влиза BP-511A. Броят на снимките, които тя осигурява, е 800 при 20 °C или 400 при 0 °C.

Това са основните характеристики на новия 5D. Сега да видим резултатите от теста (всички снимки са в RAW формат).

Възможности за увеличения. По традиция обикновено започвам с анализа на този изключително важен за фотографската практика параметър. От практиката и различните производствени стандарти, особено за офсетов печат (DIN, ISO и др.), е известно, че максималното увеличение за постигане на качествен отпечатък е 10-кратно увеличение на диапозитива, което ще рече, че от 24х36 mm диапозитив качественото увеличение е 24х36 cm, от 6х6 cm – 60х60 cm и от 6х9 cm – 60х90 cm. На илюстрацията на стр. 8 са показани различни увеличения от стандартния за моите тестове обект, сниман при стандартно осветление – халогенни лампи с филтър, изменящ цветовата им температура до тази на дневната светлина. Резултатите ме изненадаха с изключително високото качество на изображението при различните увеличения – видно е, че и най-голямото е с превъзходно качество. Високото качество на ЕOS 5D се вижда и от илюстрацията долу, в лявата част на която е вградено увеличение до 60 cm на детайл от цялата снимка. Не знам дали още има някой, който изразява съмнение, че цифровата фотография, особено с новите пълноформатни камери на Canon, се наложи окончателно не само в любителската сфера, но категорично и в професионалната. ЕOS 5D е убедителният пример за това.

Шумът. От илюстрацията може да се направи категоричното заключение, че Canon ЕOS 5D практически шум няма. От горе на долу са подредени целият кадър и увеличени до 60 cm части от него и от контролната скала при чувствителности от 100 ISO до 1600 ISO. Цифровите стойности на изследването показаха още, че при високи чувствителности (800 и 1600 ISO) ЕOS 5D е с по-нисък шум и от ЕOS 1Ds Mark II (стойностите може да видите в таблицата). Логичното обяснение на този факт е, че на същата по големина матрица, ЕOS 1Ds Mark II има значително повече и по-малки пиксели, които при високи чувствителности създават повече шум.

Разделителната способност. Разбира се, тя зависи от системата обектив/матрица/процесор, с която се снима. При теста направих фотографиите с много добър EF 24–70/2,8L USM обектив. За съжаление, не можах да установя точно разделителната способност, защото стандартната контролна скала, с която разполагам (ISO 12233), може да отчете до 1900 LPH, а Canon ЕOS 5D надхвърли тези стойности! Ще си позволя само да цитирам получените от Фил Аск стойности. Canon ЕOS 5D има разделителна способност 2300 LPH в хоризонтална и 2000 LPH във вертикална посока, а EOS 20D е със съответно 1850 и 1650 LPH. Разбира се, със своите 2800 и 2400 LPH ЕOS 1Ds Mark II е шампионът между фотоапаратите на Canon.

Следящият фокус при серийни снимки също е силна страна на ЕOS 5D. Доказателство за това са снимките, направени за 2 s, които са публикувани на стр. 10. Изводът – фотоапаратът може да се използва и при професионална репортерска работа.

Динамиката. Наричана още фотографска ширина, динамиката показа много добри резултати по време на тестването. При 100 ISO ЕOS 5D без проблеми „преодоля“ цели 9 бленди, а при 1600 ISO – 8 бленди. EOS 20D е на малко по-ниско ниво със своите съответно 8 и 7 бленди.

Хроматичната аберация. При теста на хроматичната аберация се появи типичният за пълноформатните цифрови фотоапарати проблем – изключително високи, дори непосилни изисквания към обективите, с които се снима. Те са не само към разделителната им способност, но и по начина, по който падат светлинните лъчи върху пикселите – те трябва да са перпендикулярни. При по-малките матрици това не се чувства така осезателно, защото се използва само средната част на изображението, получено с обектива. Canon ЕOS 5D не направи изключение и при увеличеното изображение от кадъра, показано на снимките долу, хроматичната аберация се вижда ясно. Добрата вест е, че във Photoshop над версии CS2 има възможност за частична корекция на това неприятно явление.

Не бих искал да завърша изложението си за Canon ЕOS 5D с необосновани дитирамби. Само ще кажа, че това е една превъзходна камера, еднакво подходяща както за професионалистите, така и за страстните фотолюбители. Фотоапарат, който дава творческа свобода при снимането, и с който може да се работи сигурно, точно и с удоволствие.

Накрая – традиционното обобщение.

Предимства:

» Отлична изработка.
» Добър дизайн и ергономичност.
» Много добър пентапризмен визьор с пълна информация за снимачния процес.
» Пълноформатна матрица с 12,8 ефективни Мпиксела, без фактор за обективите.
» Превъзходна разделителна способност.
» Чувствителности от 50 до 3200 ISO.
» Много нисък шум при високите чувствителности.
»  Бърз процесор и голям буфер.
»  Висока скорост на снимане.
»  Богат избор от снимачни режими.
» Точно и сигурно измерване на експозицията.
»  Точково измерване на 3,5% от кадъра.
» Едновременен запис на RAW и JPEG.
» Добър, ясен дисплей.
» Сменяеми матови стъкла.
»  Добър следящ автофокус.

Недостатъци:

» Хроматична аберация в краищата на кадъра.
» Неудобен капак за CF картата.
» Недобро антирефлекно покритие на дисплея.

От горе на долу – цял кадър и съответните увеличения до 50 cm, 70 cm и 100 cm по дългата страна

Резултати от тестовете за шум

Хроматичната аберация на ЕOS 5D

Така работи следящият автофокус

На малката снимка – детайл от целия кадър, увеличен до 60 cm

доц. Петър Абаджиев